9 Р Е Ш Е Н И Е № 271 гр. София, 17 август 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на десети юни през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар ..…………… КР. ПАВЛОВА ……....……… и с участието на прокурор ……………… П. МАРИНОВА ……………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 620/2015 г. по описа на ВКС, ІІ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по протест на прокурори Д. и Р. при ОП – гр.Варна и жалба на подсъдимия Х. И. Ц. чрез защитника му адв. В. срещу присъда № 31 от 19.03.2015 г. на Варненския окръжен съд, наказателно отделение, постановена по ВНОХД № 169/2015 г. по описа на същия съд. В протеста на прокурорите са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК – съществено нарушение на процесуалните правила по оценка на релевантните факти, довело до формиране на правни изводи в нарушение на материалния закон. Към ВКС е отправено искане на основание чл. 354, ал. 3, т. 3 от НПК да отмени въззивната присъда и да върне делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Представителите на обвинителната власт са изложили съображения за неправилен анализ на установените по делото факти, който довел до незаконосъобразно приложение на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НПК. Не било взето предвид, че предмет на престъплението била пушка помпа „”, която представлявала типично щурмово оръжие с голяма огнева мощ, предназначено за въоръжение на армейски и полицейски подразделения при провеждане на специални операции, забранено в много страни за внос и използване за граждански цели. Пропуските в дейността на компетентните органи не обосновавали незначителна обществена опасност на деянието, а фактът, че в продължителен период от време в дома на подсъдимия не били извършвани проверки, означавал, че не можело да се отговори на въпросите как е било съхранявано оръжието, кой е имал достъп до него, изнасяно ли е било от дома на дееца, как е било съхранявано при отсъствието му и др. Житейската логика сочела, че подсъдимият бил мотивиран да предаде незаконно притежаваното оръжие следствие на медийно широко отразените събития в [населено място] на 14.03.2014 г., в резултат на които започнали масирани проверки от компетентните органи на всички лица с изтекли разрешителни. В този контекст били нелогични обясненията на подсъдимия, че предал пушката с оглед предстоящо пътуване извън страната и напредналата възраст на баща му. Предвид висшето му военно образование и естеството на работата му, налагаща чести пътувания, той напълно осъзнавал, че неправомерно оставя оръжието си на трето лице (баща му) и реално не осъществява дължимия по закон надзор. Без значение било обстоятелството, че оръжието е било без боеприпаси в пълнителя, тъй като наличието на такива само би утежнило наказателноправното му положение. Надценени били добрите характеристични данни на дееца и липсата на предходна съдимост. Тези обстоятелства смекчавали отговорността му, но не я изключвали. Според прокурорите, приложението на чл. 9, ал. 2 от НК осуетявало дължимата защита на установения в страната правов ред, тъй като деецът оставал ненаказан, а рискът от обществено възприемане на подобно поведение – нараствал, като снизходителността към извършителите на престъпления от този вид можела да доведе до нови трагедии, сходни със събитията от последните години. Съдебният акт на Варненския окръжен съд е обжалван и от подсъдимия Ц. чрез защитника му адв. В. в частта, с която е потвърдена първоинстанционната присъда относно отнемането в полза на държавата на инкриминираната пушка „С. 15” на основание чл. 53, ал. 2, б. „а” от НК. В касационната му жалба са залегнали съображения, че пушката е била придобита законно; била е съхранявана по всички правила за безопасност; била е носена на преглед в служба „КОС” при всяко поискване; подсъдимият не злоупотребявал с оръжието и не го ползвал през този период; не бил съден и осъждан; посетил служба „КОС” по собствена инициатива, за да установи какво било положението с притежаваните от него оръжия; през целия период от 2004 г. до 2014 г. никой от компетентните органи не го потърсил, за да изиска предаването на пушката; това оръжие, както и пистолетът, били на едно разрешително, като при предаването на пистолета никой не го уведомил, че следва да предаде и пушката. Касаторът моли да му бъде върнато инкриминираното оръжие, тъй като имал желание да завърши курсове за ловец и да си получи обратно пушката с надлежно разрешително. Предназначението й било за лов, тъй като то било пригодено да се използва с два патрона, както всички традиционни ловни пушки. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 17 от 19.01.2015 г., постановена по НОХД № 5883/2014 г., Варненският районен съд (ВРС) е признал подсъдимия Х. И. Ц. за виновен в това, че в периода 28.01.2000 г. – 21.03.2014 г. в [населено място] без надлежно разрешително държал огнестрелно оръжие – пушка „”, кал. , №, поради което и на основание чл. 339, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на три месеца лишаване от свобода, отложено при условията на чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия Ц. са били възложени направените по делото разноски, а на основание чл. 53, ал. 2, б. „а” от НК пушката „”, кал., № . била отнета в полза на държавата. По въззивна жалба на подсъдимия Х. Ц. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 169/2015 г. по описа на Варненския окръжен съд (ВОС), като с присъда № 31 от 19.03.2015 г. на основание чл. 336, ал. 1, т. 3 от НПК въззивният съд е отменил съдебния акт на ВРС в осъдителните части относно престъплението по чл. 339, ал. 1 от НК и разноските, като на основание чл. 9, ал. 2 от НК е оправдал подсъдимия Х. И. Ц. по така възведеното му обвинение, постановил е разноските по делото да останат за сметка на държавата, а в частта относно приложението на чл. 53, ал. 2, б. „а” от НК е потвърдил присъдата на ВРС. Присъдата на ВОС е била обявена на 19.03.2015 г., касационният протест е подаден на 26.03.2015 г., а касационната жалба – на 01.04.2015 г. (видно от пощенското клеймо върху приложения плик), поради което ВКС намира, че са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 2, съответно, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 1, съответно, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1, вр. чл. 319, ал. 1 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 2 от НПК. І. Разгледан по същество, касационният протест на прокурорите при ОП – [населено място] е неоснователен. Макар в него, освен касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, да е формално релевирано и оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения при доказателствения анализ, ВКС счита, че съдържанието на протеста сочи само на несъгласие с правната интерпретация на установените факти, срещу които не са наведени изрични оплаквания. В доказателствената дейност на ВОС не се констатират пороци, които да доведат до съмнителност на приетата фактология. Не са налице (не се и твърдят от прокурорите) нарушения при събирането и проверката на доказателствата, а доказателствените материали са оценени съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК. В рамките на правомощията си въззивният съд е дал нова правна оценка на приетите фактически положения във връзка с установеното по идентичен начин от двете съдебни инстанции поведение на подсъдимия Ц., при която правилно е намерил основание за оправдаването му на основание чл. 9, ал. 2 от НК. По същество, предходните съдебни състави безпротиворечиво са възприели основните моменти от фактологията на деянието на подсъдимия, значими за правилното решаване на делото, които не са оспорени и от прокурорите: През 1989 г. подсъдимият Х. И. Ц. бил регистриран като [фирма]. В това си качество през 1996 г. той придобил разрешително за носене и съхранение на късо огнестрелно оръжие и дългоцевно такова. На 27.01.1999 г. на подсъдимия като отговорник [фирма] било издадено разрешение № 1/49 да съхранява пистолет „. ”, кал. , и гладкоцевна пушка „”, кал. , с валидност до 27.01.2000 г. Следствие настъпила промяна на нормативната уредба, гладкоцевни дълги оръжия можели да бъдат притежавани от търговски дружества, занимаващи се с охранителна дейност. Независимо от това, по отношение на инкриминираната пушка „”, съхранявана от подсъдимия, служителите на служба „КОС” (в частност, свидетелите Г. Я. и Р. С.) не предприели никакви действия. През 2004 г. подсъдимият Ц. предал в служба „КОС” пистолета „”, тъй като разрешението му не било продължено поради неплатени данъчни задължения. И тогава никой не се заинтересувал от притежаваното от него дългоцевно огнестрелно оръжие, което той продължил да съхранява в обезопасена желязна каса. На 21.03.2014 г. по собствено решение подсъдимият предал оръжието в служба „КОС” на І РУП към ОД на МВР – Варна. На базата на тези фактически положения настоящият съдебен състав се солидаризира с основния, решаващ извод на ВОС – че макар формално от обективна и субективна страна подсъдимият Х. Ц. да е осъществил състава на престъплението по чл. 339, ал. 1 от НК, деянието му не е престъпно поради своята малозначителност. В мотивите на атакуваната въззивна присъда са направени верни констатации по въпроса как именно приетата малозначителност на разглежданото деяние се отразява на обществената му опасност. В тази насока съдът правилно е посочил, че реализираното от подсъдимия Ц. деяние е с явно незначителна обществена опасност. Разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК указва на две хипотези, при които деянието не е престъпно, макар и да съдържа привидно признаците на съответен състав на престъпление – 1) когато то не е общественоопасно въобще и в действителност не оказва никакво отрицателно въздействие върху защитените обществени отношения и 2) когато обществената опасност на деянието е явно незначителна, без да бъде напълно изключена. Поради това с оглед пълнотата и прецизността на правния анализ по делото в случаите на приложение на чл. 9, ал. 2 НК съдилищата всякога следва да конкретизират точното основание малозначителното деяние да не се явява престъпно в съответния случай, както законосъобразно е процедирал ВОС. Изхождайки от характера на обществените отношения, обект на защита от раздел І, глава единадесета от НК, ВКС също приема, че в конкретния случай не се касае до деяние, което въобще не оказва отрицателно въздействие и по никакъв начин не застрашава съществуващите отношения. В такъв смисъл не е игнорирано същественото значение на обекта сам по себе си. Малозначителността на извършеното от подсъдимия деяние се обуславя от обективно разкритата негова твърде ниска степен на обществена опасност, която не е достатъчна, за да бъде третирано извършеното като престъпление, т.е. касае се за явна незначителност на обществената опасност на извършеното. Въпросът дали извършеното от подсъдимия деяние е малозначително (в конкретния случай, дали разкрива явно незначителна степен на обществена опасност) следва да бъде разрешен при съвкупна преценка на всички елементи на състава на даденото престъпление съобразно утвърдените в тази насока разрешения на доктрината и съдебната практика. В това отношение поначало са от значение характерът на обекта на посегателство, степента, в която той може да бъде засегнат, характерът на конкретното деяние, с оглед конкретната възможност, която то създава за засягане на обекта, степента на застрашаване на обекта, някои особени характеристики на дееца, които се отразяват на обществената опасност на неговата личност, общественоопасните последици от деянието, каквито може да има и при престъпленията на просто извършване и т.н. Такова разбиране не е в противоречие с доктринерно утвърдените принципни съображения относно обществено-историческата обусловеност на степента на обществената опасност на деянието (Вж., напр., Н. И., Наказателно право на РБ, Обща част, Книга втора, “Софи-Р”, 1992, стр. 62). От тях не произтича извод за невъзможност за приложението на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК при престъпления от определен вид. Напротив, тъкмо защото “малозначителността” на деянието по чл. 9, ал. 2 НК представлява конкретно негово обществено качество, във всеки отделен случай е необходим внимателен и то комплексен анализ в указаните по-горе насоки, без да се допуска абсолютизирането на някоя от тях. Не подлежи на съмнение, че разпоредбата на чл. 339, ал. 1 от НК защитава важни обществени отношения, свързани с режима на съхраняване на общоопасни средства. Но при преценката за приложението на чл. 9, ал. 2 НК следва да се обсъжда конкретното деяние и неговата конкретна обществена опасност. Поради това не може да се възприеме разбирането, че извършеното от подсъдимата престъпление е от категорията престъпления с висока обществена опасност, който факт сам по себе си изключва възможността за приложение на чл. 9, ал. 2 НК. Високата абстрактна обществена опасност на деянието е намерила своя законодателен израз при определянето на санкцията за престъпленията по чл. 339, ал. 1 от НК. При преценката дали деянието е малозначително обаче (както и при индивидуализацията на наказанието) се отчитат не само общата обществена опасност на престъпленията от такъв вид и тяхното систематично място в структурата на особената част на НК, а и специфичната обществена опасност на конкретното деяние и конкретния деец. В т. 2 от ППВС № 6/75 (изм. с ППВС № 7/87), изрично е изтъкнато, че „преценката дали престъплението е с голяма обществена опасност или не, се прави с оглед конкретната му тежест, последиците от него, отражението му в колектива и обществото и др., а не само с оглед на правната му квалификация”. Макар посоченият акт на ВС да касае деятелността на непълнолетните, той има актуално общовалидно принципно значение, тъй като указва кои са основните критерии за преценка на обществената опасност на конкретните престъпления. Съдебната доктрина и практика приемат, че разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК може да бъде приложена в случаите на всякакви престъпления. Да се приеме обратното, би означавало поначало определени деяния да се изключат от приложното поле на чл. 9, ал. 2 НК, каквато изрична разпоредба в закона няма. С оглед на това настоящият състав на ВКС счита, че единствено несъмнената висока обществена опасност на престъпленията по чл. 339, ал. 1 от НК не може да бъде пречка за приложението на чл. 9, ал. 2 НК, щом при анализа на конкретното деяние с категоричност се разкрива неговата малозначителност – липса или съществена незначителност на отрицателното въздействие върху защитените обществени отношения. В разглеждания казус въззивният съд обосновано е взел предвид основните и решаващи обстоятелства, които рефлектират върху обществената опасност на конкретното деяние. Така, явно незначителната обществена опасност на извършеното от подсъдимия Ц. деяние се разкрива от обстоятелствата, че инкриминираното оръжие е било легално придобито въз основа на надлежно разрешително; било е съхранявано по предвидения от закона ред; не е било използвано; било е доброволно предадено от самия подсъдим. Конкретният вид на оръжието поначало е от съществено значение за степента, в която може да бъде засегнат обекта на посегателство. Макар и разпоредбата на чл. 339, ал. 1 от НК да не е диференцирана с оглед различните видове огнестрелни оръжия и държането им да е еднакво запретено и наказуемо, видът им по принцип се отразява на конкретната обществена опасност на съответното деяние с оглед реалните възможности за засягане на обекта. Предметът на престъплението обаче следва да бъде разглеждан не изолирано, а наред с всички останали предпоставки, очертаващи конкретните възможности въздействието върху него да доведе (или да не доведе) до общественозначим отрицателен обществен ефект. В тази насока следва да се отчете, че в приобщеното по реда на чл. 283, вр. чл. 373, ал. 1, вр. чл. 372, ал. 3, вр. чл. 371, т. 1 от НПК заключение на балистическата експертиза (протокол № 416 от 02.10.2014 г.) пушката е описана като огнестрелно оръжие, „фабрично произведено като гладкоцевно оръжие, 12 калибър”. В експертното заключение не се съдържат никакви данни за посочените в касационния протест характеристики на оръжието като „типично щурмово” и ролята му – „за въоръжаване на армейски и полицейски подразделения при провеждане на специални операции”, като липсват изрични констатации на вещото лице, изключващи предназначението му за лов. Ирелевантен е изтъкнатият от прокурорите довод, че този вид и модел пушки били забранени за граждански цели в много страни. Освен че информация в такъв смисъл по делото липсва и до настоящия момент не е била оповестена от никоя от страните, следва да се припомни фактът, че пушката е била легално придобита от подсъдимия Ц. с надлежно разрешение на компетентните органи, като очевидно е била достъпна за закупуване от съответните специализирани магазини в РБ. Без значение са и съображенията във връзка с техническата изправност на пушката и годността й да произвежда изстрели, защото тези обстоятелства определят обективната съставомерност на деянието по чл. 339, ал. 1 от НК. На залегналия в мотивите на въззивната присъда аргумент, че оръжието е било без боеприпаси, не може едностранчиво да се противопостави доводът, че наличието на боеприпаси би довело до допълнително ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия за незаконното им притежание. Коректният прочит на мотивите на ВОС сочи, че липсата на боеприпаси е приета за обективен факт, който подкрепя достоверността на обясненията на подсъдимия Ц., че въобще не е ползвал оръжието, нито го е демонстрирал по някакъв начин. Представителите на обвинителната власт неоснователно подценяват значението на пропуските в дейността на компетентните органи, които не са взели мерки за изискване на оръжието след изтичането на срока на разрешението за съхраняването му на 27.01.2000 г., а при явяването на подсъдимия в служба „КОС” през 2004 г. са приели от него само пистолета „Г.”, но отново не са предприели действия по отношение на инкриминираната пушка. Съставът на ВОС правилно е отдал съществено значение на бездействието на съответните служители от компетентната служба на МВР като основна причина за дългия срок на държането на процесната пушка. С продължителния период на бездействието си компетентните органи, които са разполагали с цялото досие на подсъдимия и са имали информация и за притежаваната от него пушка, всъщност са обективирали трайна търпимост към държането на дългоцевното огнестрелно оръжие с изтекъл срок на разрешителното. Причината за така създалото се положение се корени преди всичко в отсъствието на адекватен контрол от страна на компетентните органи, като не може да се възложи изцяло в тежест на поведението на подсъдимия. ВКС не споделя становището на прокурорите при ОП – гр.Варна, че положителните данни за личността на подсъдимия били надценени, тъй като смекчавали, но не изключвали отговорността на подсъдимия. Във въззивния съдебен акт е дадена коректна и адекватна оценка на личностовия облик на подсъдимия, който е третиран не като самостоятелно основание, изключващо отговорността му, а като елемент от цялостния комплекс обстоятелства, определящ неговата конкретна ниска персонална обществена опасност. На преценката за наличието на хипотезата на чл. 9, ал. 2 от НК несъмнено влияят установените по делото факти относно безупречната личностова характеристика на подсъдимия Ц.; трудовата му ангажираност като механик на кораб; чистото му съдебно минало; отсъствието на данни за каквито и да е други негови противообществени прояви; проявената самокритичност към извършеното. Всички тези обстоятелства със сигурност се отразяват на характеристиката на обществената опасност на личността на подсъдимия Ц., като съществено я занижават. Съставът на ВОС обективно е оценил относителната тежест на оказаното от страна на подсъдимия Ц. съдействие за установяване на обективната истина чрез доброволно предаване на оръжието. В разглеждания случай не е пресилено да се приеме, че деянието е разкрито само благодарение на собственото му добросъвестно поведение. То не може да бъде оспорено със съображенията, залегнали в касационния протест – че деецът бил мотивиран от отзвука от трагичните събития в [населено място] и широко тиражираните изявления за масирани проверки на всички лица с изтекли разрешителни. За правилното решаване на делото е съществен неоспоримият факт, че той доброволно е предал оръжието, независимо по какви подбуди. Освен това, касационната инстанция няма как да приеме доводи, мотивирани с „житейска логика”. Констатациите на съдебните инстанции трябва да се основават само на положителни доказателства, които не могат да бъдат замествани със съждения от житейски характер. Изложените дотук аргументи дават основание на касационната инстанция да приеме, че въззивният съд е осъществил задълбочен анализ на конкретната специфика на обстоятелствата по делото, въз основа на който законосъобразно е приел, че в разглеждания казус е налице хипотезата на чл. 9, ал. 2 НК, тъй като извършеното от подсъдимия Х. Ц. деяние се явява “малозначително” с оглед явно незначителната му обществена опасност. По мнението на настоящия съдебен състав, изтъкнатите по-горе обективно доказани по делото специфични характеристики на извършеното деяние и на дееца недвусмислено сочат, че се касае до изолирана проява в живота на подсъдимия, която, макар и укорима, въздейства отрицателно върху обществените отношения в толкова минимална степен, че реално не ги застрашава, поради което инкриминираното деяние не се явява престъпно. ІІ. Касационната жалба на подсъдимия Х. Ц. също е неоснователна. Не е допуснато нарушение на материалния закон по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК с отнемането в полза на държавата на противоправно държаната от касатора Ц. пушка „”, кал. , . Всички изброени в касационната му жалба доводи имат отношение за преценката на хипотезата на чл. 9, ал. 2 от НК, но не и към въпроса за приложението на нормата на чл. 53, ал. 2, б. „а” от НК, обусловила отнемането на пушката. ВОС е изтълкувал цитираната разпоредба съгласно действителния й смисъл и точно съдържание. Безспорно е, че за инкриминираното огнестрелно оръжие е установен специален режим на държане, като при отсъствието на надлежно разрешение по чл. 56, ал. 1, вр. чл. 50, ал. 1 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия притежанието му е забранено, поради което вещта подлежи на отнемане, независимо от приложението на чл. 9, ал. 2 от НК. Касаторът няма основания да претендира тепърва каквито и да е срокове и възможности за „уреждане на статута” на оръжието, след като в течение на толкова продължителен период от време не е предприел никакви действия, за да поднови разрешението за съхраняването му. Водим от изложените аргументи и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА нова присъда № 31 от 19.03.2015 г., постановена по ВНОХД № 169/2015 г. по описа на Варненския окръжен съд, НО. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.