Р Е Ш Е Н И Е № 56 гр. София, 11 април 2022 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи март две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ:ХРИСТИНА МИХОВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП ТОМА КОМОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 154/2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод касационна жалба, подадена от подсъдимия К. Б. М., чрез защитника му – адвокат Ал. Г., срещу въззивна присъда № 20/26.10.2021 г., постановена по в.н.о.х.д. № 1050/2021 г., по описа на Софийски апелативен съд. В нея жалбоподателят сочи наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т. 2 от НПК. Във връзка с това прави искане за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение по чл. 255, ал. 3, вр. с ал.1, т. 2, пр.1, т. 6 и т. 7 от НК. В съдебно заседание пред ВКС защитникът поддържа касационната жалба и пледира за уважаването й по доводите, изложени в нея. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба, като прави искане за оставяне на обжалвания въззивен съдебен акт в сила. Подсъдимият К. М. моли да бъде оправдан. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 17/07.07.2021 г., постановена по н.о.х.д. № 495/2020 г., по описа на Окръжен съд – Благоевград, подсъдимият К. Б. М. е признат за невиновен и на основание чл. 304 от НПК оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 255, ал.3, вр. с ал.1, т. 2, пр.1, т.6 и т.7 от НК. Първоинстанционната присъда е протестирана от Окръжна прокуратура – Благоевград пред Софийски апелативен съд с искане за осъждане на подсъдимия по обвинението, по което е оправдан. С въззивна присъда № 20/26.10.2021 г., постановена по в.н.о.х.д. № 1050/2021 г., по описа на САС, присъдата на ОС – Благоевград е отменена и подсъдимият К. М. е признат за виновен в това, че в качеството си на представляващ и управляващ „С. М“ Е., със седалище на управлениегр. Благоевград, на 14.03.2011 г. е избегнал установяването и плащането на данъчни задължени в особено големи размери – 80 396,14 лева, като: в СД по ЗДДС с № 01001207834/14.03.2011 г., подадена пред ТД на НАП гр. София, офис Благоевград по реда на чл.125 от ЗДДС, за данъчен период месец февруари 2011 г. е потвърдил неистина – в Раздел Б, графа 41 – ДДС с право на пълен данъчен кредит декларирал 80 703,57 лева, вместо 307,43 лв., а в раздел В – резултат за периода, графа 50 – ДДС за внасяне, декларирал ДДС за внасяне в размер на 4,24 лева, вместо 80 400, 38 лв.; използвал документи с невярно съдържание при водене на счетоводството – 12 бр. фактури /подробно описани в присъдата/, без реално да са извършени такива доставки; използвал документ с невярно съдържание при представяне на информация пред органите на приходите – ТД на НАП гр. София, офис Благоевград – дневник за покупки за данъчен период месец февруари 2011 г., в който са отразени посочените фактури и по този начин приспаднал неследващ се данъчен кредит в размер на 80 396, 14 лв., поради което и на основание чл. 255, ал.3, вр. с ал.1, т. 2, пр.1, т. 6 и т. 7, вр. с чл. 54 от НК от НК е осъден на наказание три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено, съобразно разпоредбата на чл. 66, ал.1 от НК, за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Подадената срещу въззивната присъда касационна жалба е допустима, тъй като е депозирана от страна, която има право на това, в законния срок за обжалване и срещу съдебен акт от категорията на посочените в разпоредбата на чл. 346, т.1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е основателна. В касационната жалба се твърди, че въззивният съд е допуснал нарушения на процесуалните правила, като не извършил пълна и всестранна проверка на първоинстанционната присъда и на събраната по делото доказателствена съвкупност. Въззивният съдебен акт бил основан само на косвени доказателства, които не водели до единствен възможен извод за това, че подсъдимият е автор на деянието, в извършването на което е обвинен. Касационният жалбоподател твърди, че отсъстват доказателства, обосноваващи умисъла на подсъдимия да осъществи деянието. В подкрепа на това твърдение се сочат показанията на св. Роза С., според които при водене на счетоводството на „С. М“ Е. тя е получавала документи, във връзка с дейността му, единствено от предишния собственик на дружеството – св. Б. М. и от неговия тъст – С., като подавала в НАП декларациите и дневниците за покупко – продажби чрез електронния подпис на съпругата на първия – св. М.. Въззивният съд се доверил на изложеното в ревизионния акт, въпреки че същият бил връчен на св. Б. М., а не на подсъдимия, което попречило на последния да се запознае с него и да направи възражения. Съдебно – счетоводната експертиза се основавала на този ревизионен акт, като въззивната инстанция не положила усилия за събиране на други доказателства подкрепящи обвинението, с което допуснала нарушение на чл. 107, ал. 2 от НПК и на закрепения в разпоредбата на чл. 14 от НПК принцип за разкриване на обективната истина. Постановената въззивна присъда почивала на предположения относно обективната и субективната страна на престъплението, поради което била незаконосъобразна. Извършената касационна проверка на обжалваната въззивна присъда налага извод за основателност на изложените в касационната жалба оплаквания. Във въззивния съдебен акт проверяваният съд е изложил фактическите положения приети от него за установени, доказателствените източници, въз основа на които е достигнал до тях и правните съображения за взетото от него решение да признае подсъдимия за виновен. Анализирал е показанията на свидетелите – собственици на дружествата, посочени като издатели на фактурите за нереалните сделки, както и на свидетелите – служители на НАП, осъществили данъчната проверка на „С. М“ Е.. Съпоставил е посочените гласни доказателствени източници с писмените доказателства и със заключенията на основната и допълнителната съдебно - счетоводни експертизи и е достигнал до правилния извод, че първичните счетоводни документи – фактурите, не отразяват реални търговски взаимоотношения, даващи основание за приспадане на платен ДДС от „С. М“ Е. от дължимия от същото дружество ДДС. При това законосъобразно е приел, че дружеството, чийто собственик и управител е бил подсъдимият в инкриминирания период, неправилно е включило посочените фактури с невярно съдържание в дневника за покупки за месец февруари 2011 г. и в съответната данъчна декларация по чл. 125 от ЗДДС за периода. Контролираният съд правилно се е позовал на експертното становище при формиране на заключението си относно размера на дължимия и укрит данък за съответния данъчен период. Проверяваният съд обаче не е формирал заключението си относно авторството на деянието и наличието на субективния елемент въз основа на задълбочен, пълен, всеобхватен и обективен анализ на доказателствената съвкупност, не е изяснил обстоятелства от съществено значение за разкриване на обективната истина по делото, като по този начин се е отклонил от процесуалния стандарт, закрепен в разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Съгласно ТР № 4/ 12.03.2016 г. по т. д. № 4/2015 г. на ОСНК на ВКС субект на престъплението по чл. 255 от НК може да бъде както всяко физическо лице, представляващо по закон данъчно задълженото лице – търговско дружество или едноличен търговец, вписано в това му качество в търговския регистър, така и всяко друго физическо лице /пълномощник по силата на пълномощно по ЗЗД и ТЗ, търговски представител, счетоводител или друго лице/, което осъществява фактически дейност и функции на данъчно задълженото лице - търговец. Според същото решение кой е субект на конкретното деяние по чл. 255 от НК следва да се преценява въз основа на установените по делото фактически обстоятелства. С оглед на тези указания, дадени с посоченото тълкувателно решение, за да бъде ангажирана отговорността на подсъдимия по обвинението по чл. 255 от НК е необходимо да бъде установено, че като собственик и управител на „С. М“ Е. лично е декларирал неверните данни в съответните документи и изискуемите от данъчните закони декларации или че е упълномощил св. С. да ги подаде от негово име, като й е предоставил неверните данни за сключените фиктивни сделки, с цел да избегне установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери. За да достигне до извода, че подсъдимият е осъществил престъплението, контролираният съд е приел, че след като М. е бил собственик и управител на „С. М“ Е. за сравнително дълъг срок от време /от 13.11.2008 г. до 01.08.2013 г./ и е братовчед на предишния и настоящ собственик на дружеството – св. Б. М., той е имал съзнанието, че дружеството осъществява търговска дейност. Счел е и че след като подсъдимият е предоставил фактурите за фиктивните сделки на счетоводителката – св. С., то той е имал знанието за това, че инкриминираната справка - декларация съдържа неверни данни и че по този начин се укрива дължим данък в особено големи размери. За доказателствена основа на тези свои изводи въззивният съд е използвал показанията на св. С., дадени от нея на досъдебното производство и приобщени в хода на първоинстанционното съдебно следствие по реда на чл. 281, ал. 4, вр. с ал.1, т. 1 от НПК. От вниманието на предходния съд обаче е убягнало обстоятелството, че в прочетените по описания ред показания не се съдържат подробни сведения за начина по който свидетелката е водела счетоводството на дружеството, на какво основание, както и кое лице й е предоставило инкриминираните фактури, за да бъдат осчетоводени и включени в дневника за покупки и в справката – декларация по чл. 125 от ЗДДС. Контролираният съд не е обсъдил задълбочено сведенията, които св. С. е депозирала при разпита й в хода на първоинстанционното съдебно следствие, въпреки много по - голямата им информативност относно съществените факти, включени в предмета на доказване. Пред първоинстанционния съд св. С. е изложила подробни и конкретни показания относно начина, по който е водела счетоводството на „С. М“ Е. и лицата, които са й предоставяли за осчетоводяване документите, свързани с дейността на дружеството, а именно - предишният собственик на последното – св. Б. М. и неговият тъст – Н. С.. Извън всякакъв коментар на въззивния съд са останали показанията на св. С. за това, че е водела счетоводството на процесното дружество въз основа на граждански договор сключен между нея и св. Б. М.. Контролираният съд е пропуснал да констатира и че по делото липсват каквито й да било доказателства за това, че подс. М., като собственик и управител на „С. М“ Е., е упълномощил св. С. да го представлява пред данъчните органи и да подава от негово име съответните декларации по ЗДДС и по ЗКПО. Извън доказателствения анализ на контролирания съд е останало и обстоятелството, че инкриминираната декларация по чл. 125 от ЗДДС не е подадена на хартиен носител и не е подписана от подсъдимия, а е депозирана в ТДД на НАП по електронен път чрез електронния подпис /КЕП/ на св. С. М. – съпруга на св. Б. М. и дъщеря на Н. С. / л. 135 от н.о.х.д. № 495/2020 г. на Б./. Не е обърнато внимание и на факта, че всички приложени по делото данъчни декларации – по чл. 125 от ЗДДС и годишните данъчни декларации по чл. 92 от ЗКПО, за периода в който подсъдимият е бил собственик на дружеството, са подавани само и единствено от пълномощник – св. С., като в тях липсва подпис на подсъдимия. В тази връзка не е изискана съответната информация от НАП за конкретния период, в който подсъдимият е бил собственик на „С. М“ Е., кои са били оторизираните от данъчните органи лица да подават по електронен път, чрез КЕП /квалифициран електронен подпис/ данни за търговската дейност на дружеството – търговец, включително дневниците за покупко – продажби, декларациите по ЗДДС и по ЗКПО. Не е изяснен въпросът на кои конкретни лица е даден достъп до електронните услуги, предоставяни от НАП на търговците, кое е лицето, подало съответното заявление за достъп до тези услуги, какъв е срокът на упълномощаването. Искане за събиране на доказателства, установяващи представителната власт на св. С. / видно от показанията на св. Ф. Н. такива не са представени и на ревизиращия екип – л. 142 -145 от н.о.х.д. № 495/2020 г./, е направено от защитника на подсъдимия при предявяване на материалите от досъдебното производство /т. ХІІІ, л. 62 от досъд. пр./, но не е уважено от наблюдаващия прокурор. Впоследствие и двете съдебни инстанции не са положили необходимите усилия да съберат доказателства за това, че св. С. е била упълномощена от подсъдимия /съобразно изискванията на ЗЗД или ТЗ/ да води счетоводството на дружеството и да го представлява пред данъчните органи, в това число от негово име да ползва електронните услуги на НАП. Изложеното налага извода, че основен факт, включен в предмета на доказване, не е бил изяснен, чрез приобщаване на съответните доказателствени източници. На следващо място контролираният съд е приел за установено, че подсъдимият М. е предоставил на св. С. инкриминираните фактури, за да бъдат осчетоводени. При това изцяло е игнорирал показанията на св. С., че предишният управител на „С. М“ Е. – св. М., е ръководил дейността на процесното дружество, че е водила счетоводството въз основа на граждански договор сключен с него, както и че инкриминираните документи за осчетоводяване са й представени от Н. С. /починал в хода на процеса/. В тази връзка не са анализирани и съобразени и показанията на св. М. за това, че подс. М. не е осъществявал търговска дейност и че последният му е направил услуга, като е приел да стане собственик на дружеството за определен период от време. Въззивният съд не е констатирал наличието на корелация между изложеното от свидетелите С. и М. и дадените от подсъдимия обяснения за това, че е отговорил на молбата на своя братовчед и работодател /св. М./, приемайки за известен период от време да бъде собственик на „С. М“ Е. и че не е знаел, че последното осъществява търговска дейност. Извън вниманието на проверявания съд е останало обстоятелството, че всички декларации, включително и годишните такива по ЗКПО, са подавани от пълномощник - св. С., което поставя под съмнение извода за знание на подсъдимия за осъществяваната от дружеството търговска дейност. В тази връзка в мотивите на въззивната присъда не е коментиран и фактът, че в приложените по делото първични счетоводни документи – инкриминираните фактури за направените от процесното дружество покупки, липсват подписи на подсъдимия /с изключение единствено на факт. № 89/07.02.2011 г./, макар последният да е посочен в тях като купувач /получател/ на стоките. От същите фактури е видно, че съдържанието им е попълнено ръкописно, но контролираният съд не е предприел необходимите мерки /чрез допускане и изготвяне на графическа експертиза/ то да бъде изследвано, за да се установи сходство или да се изключи такова с почерка на подсъдимия, което би дало възможност за формиране на съответните изводи относно обективната и субективната страна на деянието. Изложеното налага заключението, че не са били установени и изяснени обстоятелствата, включени в предмета на доказване, които са от съществено значение за разкриване на обективната истина и за правилното решаване на делото. Въззивният съд е могъл и е бил длъжен да отстрани тази непълнота, като се възползва от предоставените му с разпоредбата на чл. 315 от НПК правомощия, в качеството му на втора инстанция по същество, да допуска и приобщава всички доказателства по реда, предвиден в процесуалния закон. Проверяваният съд не е осъществил и дължимия всеобхватен, пълен и обективен анализ на вече събраната по делото доказателствена съвкупност. Като не е сторил това контролираният съд не е изпълнил задълженията си, произтичащи от разпоредбите на чл. 13, ал.1, чл. 14, ал.1 и чл. 107, ал.1 от НПК. Нарушението на посочените процесуални правила е довело до компрометиране на процеса на разкриване на обективната истина и на изграждане на вътрешното убеждение на съда, респективно до ограничаване на правата на подсъдимия с осъждането му. По своето естество допуснатите процесуални пропуски са съществени и могат да бъдат отстранени единствено по реда на чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК – чрез връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. Констатираното наличие на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК обезсмисля произнасянето по оплакванията за допуснати нарушения на материалния закон. Делото следва да бъде върнато на въззивната инстанция, при което в рамките на повторното му разглеждане да бъдат отстранени допуснатите нарушения, чрез събиране на необходимите доказателства за установяване и изясняване на всички относими към предмета на доказване факти, като въз основа на тях се приложи правилно материалният закон. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивна присъда № 20/26.10.2021 г., постановена по в.н.о.х.д. № 1050/2021 г., по описа на Софийски апелативен съд. ВРЪЩА делото на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг съдебен състав от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.