РЕШЕНИЕ № 42 гр. София, 30.03.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ При участието на секретаря Аврора Караджова и прокурора….. като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 434 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 – чл.293 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 126575/7.10.2016 г. на [фирма] – [населено място], представлявано от адв. Е. С., срещу въззивно решение № 6694/12.08.2016 г., постановено по възз. гр. д. № 8074/2015 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която след отмяна на решение от 13.02.2015 г. по гр. д. № 5649/2013 г. на Софийския районен съд, жалбоподателят е осъден на основание чл. 128, т. 2 КТ да заплати на А. Г. М. сумата 2 462.31 лв. - трудово възнаграждение за периода м. 07.2011 г. - 09.03.2012 г. и за м. 06.2010 г., със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 11.02.2013 г. до окончателното й изплащане; и по чл. 245, ал. 2 КТ - за заплащане на обезщетение за забава за периода от 11.08.2011 г. до 11.02.2013 г. в размер на 280 лв. Въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение и е отхвърлена претенцията за заплащане на трудово възнаграждение за разликата над сумата от 2 462.31 лв. до предявения размер от 8 969.40 лв., не е обжалвано и е влязло в сила. С Определение № 936/06.10.2017 г. въззивното решение в обжалваната му част е допуснато до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК /редакция до изм. на ГПК с ДВ бр.86 – 2017 г./ по процесуалноправния въпрос за допустимите доказателства, с които работодателят може да установи изпълнението на задължението си за изплащане на трудовото възнаграждение и чия е доказателствената тежест за установяване основанието за получена от работника сума по разписка. Ответникът по жалбата - А. М., в писмен отговор поддържа становище за неоснователност на подадената жалба. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение по правния въпрос, обусловил селектирането на касационната жалба, приема следното: С решение № 89/29.03.2013 г. по гр. д. № 558/2012 г., IV г. о., решение № 746/5.01.2011 г. по гр. д. № 727/2009 г., IV г. о., решение № 141/30.11.2010 г. по гр. д. № 2715/2008 г., II г. о. на ВКС, решение №258/03.11.2017 г. по гр.д. №1007/2017 г., IV г. о. на ВКС и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК, разрешенията в които се споделят от настоящия състав, е прието, че съгласно чл.270, ал. 3 КТ изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника. Подписаната от работника ведомост доказва основанието, на което е извършено плащането. По същия начин, когато основанието за плащане на определена сума е изрично посочено от работодателя в нареждането за банков превод или в разписката, съставените документи установяват вида на плащането. Ако обаче, в банковия документ или в разписката не е посочено основанието за плащане, в доказателствена тежест на получилия плащането е да докаже неговото основание, иначе полученото подлежи на връщане като дадено без основание. В тези случаи, когато в платежните документи не се сочи основание за плащане на сумата и длъжникът заявява, че с плащането е погасил определено свое задължение, в тежест на кредитора е да докаже съществуването на друго основание за плащане /респ. съществуването на повече негови вземания/ и погасяването им в различен ред съгласно чл. 76 ЗЗД. Разписката е нарочно съставен свидетелстващ документ, който материализира извънсъдебното признание на автора /лицето, което я е подписало/, че той е получил нещо от посоченото в разписката лице. Ведомостта и платежното нареждане са също нарочно съставени документи, удостоверяващи плащане. Когато законът урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ, това не изключва възможността съответните обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ, както и допустимостта на други доказателствени средства, каквито са съдебното и извънсъдебното признание, веществените доказателства, заключения на вещи лица и др. По съществото на касационната жалба, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че жалбата е основателна, предвид следното: По делото е установено, че ищецът е работил в [фирма] – [населено място] по трудов договор от 01.05.2009 г. на длъжността „инструктор”, като трудовото му правоотношение е прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ със Заповед № 12/15.03.2012 г. Твърденията в исковата молба са, че за периода от 01.01.2010 г. до м. 03.2012 г., работникът не е получил договореното месечно възнаграждение от 332.20 лв., формиращо се от сумата 307 лв. - основна заплата и допълнително възнаграждение за трудов стаж - 25.20 лв. Обсъждайки представените по делото доказателства - разчетно-платежни ведомости и фишове за заплати, както и заключението на приетата в първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, въззивният съд е приел, че за периода от 01.01.2010 г. до м. 03.2012 г. нетната сума на дължимото на работника трудово възнаграждение възлиза общо на 7 098.64 лв. /7017.61 лв. до м. 02.2012 г. и 81.03 лв. за м. 03.2012 г./. В този размер съдът е включил и сумата от 166.77 лв. - неправилно удържано от работодателя обезщетение по чл. 220 КТ. За да уважи претенцията на ищеца до размера на сумата 2 462.31 лв., въззивната инстанция е посочила, че от представените по делото подписани от работника платежни ведомости и фишове за заплати се установява, че за изследвания период са му изплатени заплати в общ размер 4 748.60 лв. /за цялата 2010 г. без м. 06.2010 г.; и след това до м. 07.2011 г./. За времето от м.07.2011 г. до 09.03.2012 г. е прието, че изплащането на трудово възнаграждение не е установено, тъй като във ведомостите липсва подпис на ищеца. В тази връзка, като неоснователни са преценени възраженията на ответното дружество, че плащането на начисляваните трудови възнаграждения, за които няма подписани от ищеца разчетно-платежни ведомости, се установява от представените по делото 45 бр. разписки за получени от А. М. суми. Съдът е приел, че въпросните подписани от служителя разписки не могат да се ценят като доказателства за изплащане на трудовото възнаграждение, тъй като в някои от тях липсвало посочено основание за получаване на сумата, а други били без дата, като изцяло е отречена доказателствената стойност на документите. Кредитирайки само записванията в платежните ведомости и фишове, въззивният съд е направил извод, че за времето от м. 07.2011 г. до м.03.2012 г. и за м. 06.2010 г. работодателят дължи на ищеца сумата 2 462.31 лв. неизплатено трудово възнаграждение, формиращо се от посоченото в трудовия му договор основно месечно възнаграждение и преизчисления от съда размер на допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит. При дадения отговор на правния въпрос, обусловил допускането на касационното обжалване, въззивното решение е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Налице са касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК, поради което обжалваното решение подлежи на отмяна. Доколкото липсва необходимост от повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество от касационната инстанция. Нормата на чл.270 ал.3 КТ урежда начина на плащане на дължимото на работника трудово възнаграждение, както и писмената форма за доказване изпълнението на задължението на работодателя, без това да означава, че в съдебен процес е изключена допустимостта на други доказателствени средства, с които работодателят може да установи факта на извършеното плащане. Въззивната инстанция, въпреки че се е позовала на създадената по приложението на чл.270, ал.3 КТ константна съдебна практика за доказателствата, с които работодателят може да установи изплащането на трудовото възнаграждение, при обсъждането на представените по делото разписки за получени в изследвания период от ищеца суми, изцяло е игнорирала значението на подписаните от А. М. документи. В нарушение на процесуалните правила е прието, че липсата на посочено в някои от разписките основание за плащането, е достатъчно да опровергае твърдението на работодателя за изплатено с тях трудово възнаграждение. Както се посочи по-горе в отговора на правния въпрос, разписката е нарочно съставен свидетелстващ документ, който материализира извънсъдебното признание на автора /лицето, което я е подписало/, че той е получил нещо от посоченото в разписката лице и в негова доказателствена тежест е да установи съществуването на друго основание за плащане от това, което твърди платилият длъжник. В случая, по делото ищецът не е оспорвал, че процесните разписки са подписани от него и че сумите по тях са му изплатени, като същевременно не е доказал друго основание за извършеното от работодателя плащане. При това положение, изводите на въззивната инстанция, че за размера на изплатеното трудово възнаграждение следва да се ценят само подписаните от работника ведомости и фишове за заплати, са изградени в нарушение на нормата на чл.270, ал.3 КТ, респ. на процесуалните правила за разпределението на доказателствената тежест и за значението на частния свидетелстващ документ. Изключвайки процесните разписки като допустими доказателства и необсъждайки ги поотделно и в съвкупност с останалите доказателства по делото, в т.ч. и с приетите в първоинстационното производство заключения на икономическите експертизи, въззивната инстанция е постановила едно неправилно решение, което следва в обжалваната му част да бъде отменено. Според заключението на вещото лице, представените по делото разписки установяват получени от ищеца общо суми в размер на 10 026 лв., от които 8 565 лева са изплатени /съобразно датите в документите/ за периода от 01.01.2010 г. до 15.03.2012 г. За посочения период във ведомостите за заплати липсва подпис на работника за получено възнаграждение за м.06.2010 г. и за времето от м.07.2011г. до м.03.2012 г. Нормата на чл.270, ал.3 КТ не ограничава допустимите доказателствени средства за установяването на факта на плащане на трудовото възнаграждение единствено до ведомост или платежно нареждане. Процесните разписки установяват получаването на сумите от ищеца, а последният не е доказал друго основание за извършеното от работодателя плащане. Предвид всичко изложено, въззивното решение в допуснатата му до касационно разглеждане част, е неправилно и следва да бъде отменено. Претенцията с правно основание чл.128, т.2 КТ за присъждане на трудово възнаграждение за м.06.2010 г. и за периода м.07.2011 г. – м.03.2012 г. за сумата от 2 462.31 лв., ведно със законната лихва върху нея считано от 11.02.2013 г. до окончателното й изплащане, е неоснователна и следва да се отхвърли. Неоснователен е и обусловеният иск по чл. 245, ал. 2 КТ - за заплащане на обезщетение за забава върху главницата за периода от 11.08.2011 г. до 11.02.2013 г. в размер на сумата 280 лв., поради което и в тази част съдебният акт следва да се отмени и искът да се отхвърли. При този изход на спора, не следва да се поставя на разглеждане заявеното като евентуално от [фирма] срещу Ат.М. възражение за прихващане в размер на 8 637.20 лв., представляваща получена без основание сума, тъй като не се установи наличие на вземане на ищеца спрямо ответното дружество, с които да бъде извършена компенсация. Касаторът е направил искане за присъждане на разноските за производството, което съгласно представения списък по чл.80 ГПК е основателно и доказано за сумата от 844.85 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 6694/12.08.2016 г., постановено по възз. гр. д. № 8074/2015 г. по описа на Софийски градски съд в допуснатата му до касационно обжалване част, с което след частична отмяна на решение от 13.02.2015 г. по гр. д. № 5649/2013 г. на Софийския районен съд, [фирма] – [населено място], е осъдено на основание чл. 128, т.2 КТ да заплати на А. Г. М. сумата общо 2 462.31 лв. - трудово възнаграждение за периода от м. 07.2011 г. до 09.03.2012 г. и за м. 06.2010 г., със законната лихва от 11.02.2013 г. до окончателното й изплащане; както и сумата от 280 лв. на основание чл.245, ал. 2 КТ - обезщетение за забава върху присъдената главница за периода от 11.08.2011 г. до 11.02.2013 г.; както и в частта за присъдените в тежест на [фирма] държавни такси. ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от А. Г. М., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „В” ет.7, ап.70, срещу [фирма] – [населено място] искове за заплащане на сумата 2 462.31 лв. - трудово възнаграждение за м.06.2010 г. и за периода от м.07.2011г. до 09.03.2012 г., със законната лихва от 11.02.2013 г.; както и за сумата 280 лв. - обезщетение за забава по чл.245, ал.2 КТ върху тази главница за периода от 11.08.2011 г. до 11.02.2013 г. ОСЪЖДА А. Г. М. да заплати на [фирма] – [населено място] направените за производството разноски в размер на сумата 844.85 лева. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.