Р Е Ш Е Н И Е № 27 София, 29.07. 2016г. В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2415 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Н. Б. като [фирма], представлявана от адв. Градинарски и адв. А., срещу решение № 837 от 29.04.2014г. по т.д. № 4775/2013г. на Софийски апелативен съд, ГО, 9 състав, с което е потвърдено решение от 01.08.2013г. по т.д. № 2653/12г. на СГС, ТО, VI – 12 състав и А. Н. Б. като [фирма] е осъдена да заплати на ЗД [фирма] направените пред въззивната инстанция разноски в размер на 1 504,45 лева. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от А. Н. Б. като [фирма] против „Застрахователно дружество [фирма] искове с правно основание чл.229 КЗ за заплащане на сумите: 17 403,95 лева – обезщетение за вреди от частична липса на стоки; 10 308,23 лева – лихва за забава върху сумата за периода 14.05.2007г. – 22.02.2012г.; 1938,13 лева – такси и разноски по изп.д. № 20127770400004 на ЧСИ Б. Т.; 13 453,23 лева – обезщетение за вреди от частична липса на стоки; 7 968,88 лева – лихва за забава върху сумата за периода 14.05.2007г. – 22.02.2012г.; 1605,18 лева – такси и разноски по изп.д. № 20127770400005 на ЧСИ Б. Т. и А. Н. Б. като [фирма] е осъдена да заплати на „Застрахователно дружество [фирма] сумата 1 504,45 лева.
Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че въззивният съд погрешно е приел, че правата по застраховка „Отговорност на превозвача за превози по шосе” се погасяват с изтичането на 3 годишен давностен срок, като е счел, че посочената застраховка представлява имуществена застраховка, след като преди това в мотивите си изрично е установил, че предмет на застраховката е отговорността на застрахования в качеството му на превозвач на стоки по шосе. Поддържа, че процесната застраховка по своите правни характеристики представлява разновидност на застраховката „Гражданска отговорност” и поради това по отношение на нея следва да се прилагат правилата за тази застраховка. Твърди, че решение № 187 от 05.11.2013г. по т.д. № 852/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., което въззивният съд е приложил като задължителна съдебна практика, в действителност се отнася към друг вид отношения, които са различни от отношенията в настоящото производство и не следва да бъде вземана предвид при решаването на спора. С оглед на това поддържа, че съблюдавайки разпоредбата на чл.197 КЗ и т.10.2 от Приложение № 1 към КЗ /отм./, правата по процесната застраховка се погасяват с изтичането на пет годишен давностен срок. Счита за неправилен и извода на въззивния съд, че началният момент, от който започва да тече давността, е датата на застрахователното събитие /извършването на кражба на товара/, като твърди, че това трябва да е датата на влизане в сила на съдебното решение, с което е осъдена да заплати съответните обезщетения на своите товародатели, тъй като едва към този момент страните имат точна представя за основанието и размера на претенцията на третите лица и това, което е дължимото им се обезщетение. Твърди, че считано от тази дата, до завеждане на исковете не са изтекли нито три години, нито пет години, т.е. не е налице изтекла погасителна давност, на която се позовава ответникът. Поддържа още, че давността е била прекъсната на основание чл.116 ЗЗД с писмо изх. № 5829/10.10.2007г. на застрахователя и от тази дата е започнала да тече нова пет годишна давност, която не е била изтекла към датата на завеждане на исковата молба. Поддържа, че след като е удовлетворила увредените лица, има правото да получи застрахователно обезщетение съгласно чл.229 КЗ /отм./. Поради това моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове бъдат уважени изцяло, като й бъдат присъдени разноски за трите инстанции.
Ответникът [фирма] оспорва касационната жалба. Счита за правилен извода на въззивния съд, че застраховката е уредена в чл.215, ал.1 КЗ /отм./, има имуществен характер и е посочена в т.7 на раздел II, буква „А” от приложение № 1 към КЗ /отм./. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС. Поради това моли същото да бъде оставено в сила и да му бъдат присъдени разноски за касационната инстанция в размер на 1 504,45 лева – юрисконсултско възнаграждение.
С определение № 787 от 21.10.2015г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по въпроса относно действителната правна квалификация на договор за застраховка, сключен със застраховател от превозвач, с предмет на застраховката отговорността на превозвача за вреди от липса или повреда на стоката, нанесени от превозвача на трети лица, при осъществяване на търговската му дейност по превоз на стоки по занятие.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
За да постанови решението си, въззивният съд е приел за основно спорно обстоятелство в процеса вида на сключения между страните по делото застрахователен договор, както и относимия давностен срок за предявяване на претенциите за събиране на вземането по този вид договор, началния момент на броене на давностния срок, както и прекъсната ли е давността с факта на получаване от страна на ищцата на писмо изх. № 5829/10.10.2007г..
Приел е, след съобразяване на договорните клаузи и изрично посочения в договора предмет на застраховане по процесната застрахователна полица, че това е отговорността на застрахования в качеството му на превозвач на стоки по шосе, за липса или повреда на стоката, съобразно глава IV от Конвенцията CMR и Общите условия на застрахователя. С оглед конкретното съдържание на договорните клаузи е счел, че предмет на застраховане по процесния застрахователен договор е застраховката на рисковете, на които е изложен товарът при международния превоз на стоки, осъществяван от ищцата в качеството й на търговец, извършващ по занятие международен превоз на стоки по шосе, за вреди, причинени на товародателите от пълна или частична загуба или повреда на превозваните стоки. Изложил е съображения, че тази застраховка е уредена в разпоредбата на чл.215, ал.1 КЗ и представлява имуществена застраховка, която е посочена изрично като вид застраховка по КЗ /отм./ в раздел II, б. А, т.7 на Приложение № 1 към КЗ /отм./. Счел е за неоснователен довода на въззивницата – ищца, че процесната застраховка представлява застраховка „ГО”, като е посочил, че в настоящия случай обект на застраховане е не отговорността на застрахования за причинени от него вреди на товародателя, а дейността му на превозвач, която е обичайно съпроводена от риска загуба или повреждане на превозваните стоки. С оглед изложеното е приел, че следва съгласно чл.197 КЗ /отм./ към сключения застрахователен договор да се приложи тригодишният давностен срок, който започва да тече от датата на настъпване на застрахователното събитие по силата на изрична законова норма. Посочил е, че кражбата на превозваните стоки е осъществена на 07.03.2007г., поради което от този момет е започнала да тече тригодишната давност.
Във връзка с направеното от ответника възражение за прекъсване на давността е обсъдил писмо изх. № 5829/10.10.2007г., издадено във връзка със запитване от ищцата по повод претенция за обезщетение по застраховка „отговорност на превозвача” по образувана щета. Приел е, че писмото изхожда от лицето Г. З., директор „К.”, който не би могъл да признава валидно задължения от името на ответното дружество, като е изложил съображения, че дори и да се приеме противният извод и писмото да се счете за признание, прекъсващо давността, от 10.10.2007г. е започнала да тече нова давност, която към датата на подаване на исковата молба на 25.04.2012г. е изтекла и вземането е погасено по давност.
По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:
Съгласно чл.200 КЗ /отм., но приложим към процесното правоотношение/ предмет на застрахователния договор за имуществено застраховане може да бъде всяко право, което за застрахования е оценимо в пари. Такова оценимо в пари право може да бъде конкретно определена вещ, родово определени вещи, вземане, очаквана печалба, цялото имущество като съвкупност от права и задължения, пасивът на имуществото на застрахования.
Застрахователният договор, чийто предмет е пасивът на имуществото на застрахования, покрива риска от неговото увеличаване поради възникване на парични задължения. От този вид са договорът за застраховка „Гражданска отговорност“, договорът за застраховка „Заболяване“, договорът за застраховка на правни разноски, договорът за застраховка на финансови загуби. При тези договори, за разлика от другите имуществени застраховки, липсва застрахователна стойност, като при настъпване на застрахователно събитие застрахователят плаща обезщетение, равно на паричното задължение на застрахования, но не повече от застрахователната сума, ако такава е поставена като лимит от застрахователя. При договора за застраховка „Гражданска отговорност“ предмет на застраховане е отговорността на застрахования, която може да възникне въз основа на непозволено увреждане или неизпълнение на договорно задължение, за причинени от неправомерното му поведение вреди, чийто размер не може да бъде определен предварително.
Договор за застраховка, сключен със застраховател от превозвач, с предмет на застраховката отговорността на превозвача за вреди от липса или повреда на стоката, нанесени от превозвача на трети лица при осъществяване на търговската му дейност по превоз на стоки по занятие, притежава характеристиките на договор за застраховка „Гражданска отговорност“. Предмет на такъв договор е рискът от възникване на отговорност на превозвача на основания, произтичащи от неизпълнение на договор за превоз, за вреди, които не могат да бъдат предварително определени. Поради това в приложение № 1 “Видове застраховки“, раздел II, буква А. „Видове застраховки. Рискове“, т.10.2 застраховката „Гражданска отговорност на превозвача с моторни превозни средства по суша“ е посочена като подвид на застраховката „Гражданска отговорност“.
Посоченият договор следва да бъде разграничен от договора за застраховане срещу рисковете на превоза, уреден в чл.215 КЗ /отм./, който покрива всички рискове, на които е изложен превозваният товар. Този договор представлява вид имуществено застраховане на вещи и има за цел да покрие вредите, нанесени на превозвания товар, независимо от причините за увреждането и наличието на вина на превозвача. Превозваният товар се застрахова по пазарната цена, която има в местоназначението – чл.215, ал.2 КЗ /отм./ и, ако не е уговорено друго, застрахователният договор влиза в сила с предаването на товара за превоз– чл.215, ал.3 ТЗ /отм./. Застраховката покрива вредите, причинени на товара, а не отговорността на превозвача. За обезщетяване на вредите, възникнали при реализиране на имуществената отговорност на превозвача съобразно правилата, уреждащи договора за превоз, превозвачът може да сключи застраховка „Гражданска отговорност на превозвача“.
По изложените съображения настоящият състав дава следния отговор на поставения въпрос: Договорът за застраховка, сключен със застраховател от превозвач, с предмет на застраховката отговорността на превозвача за вреди от липса или повреда на стоката, нанесени от превозвача на трети лица, при осъществяване на търговската му дейност по превоз на стоки по занятие, е вид застраховка „Гражданска отговорност“.
По основателността на касационната жалба:
От събраните по делото доказателства се установява, че на 09.08.2006г. между [фирма] и [фирма] е сключен застрахователен договор № [ЕГН] „Отговорност на превозвача на товари по шосе“ за срок от 12 месеца, считано от 11.08.2006г. до 10.08.2007г. В договора е посочен като обект на застраховката отговорността на превозвача за липса или повреда на стоката, съгласно глава IV от CMR Конвенцията и изключенията в Общите условия по застраховка „Отговорност на превозвача на товари по шосе“, при лимит на отговорност, съгласно т.5 от Общите условия по застраховката и на основание чл.27 и чл.23 от CMR Конвенцията.
С влязло в сила решение № 1468 от 12.08.2011г. по гр.д. № 174/2011г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав, ищцата [фирма] е осъдена да заплати на [фирма] сумата 13 454,23 лева, представляваща обезщетение за причинени вреди от частична липса на стоки, на основание чл.17, пар.1 вр. чл.23, пар.3 от Конвенцията за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/, ведно със законната лихва върху нея, считано от 14.05.2007г. до окончателното й изплащане, както и да заплати на [фирма] сумата 17 403,95 лева, представляваща обезщетение за причинени вреди от частична липса на стоки, на основание чл.17, пар.1 вр. чл.23, пар.3 от Конвенцията за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/, ведно със законната лихва върху нея, считано от 14.05.2007г.. В производството по това дело настоящият ответник [фирма] е участвало като трето лице-помагач на ответника [фирма].
От приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че в хода на настоящото производство ищцата е внесла по изп.д. № 4/2012г. и изп.д. № 5/2012г. на ЧСИ Б. Т., общо сумата 52 722,60 лева, представляващи сбор от дължимите суми на взискателите [фирма] и [фирма], от които : 23 027,29 лева на първия взискател, включващи 13 453,23 лева – главница, 7 968,88 лева – законна лихва, 90 лева – разноски по делото и 1 515,18 лева – такса по чл.26 от Тарифата по ЗЧСИ, а 29 695,31 лева на втория взискател, включващи 17 403,95 лева – главница, 10 308,23 лева – законна лихва, 90 лева – разноски по делото и 1 893,13 лева – такса по чл.26 от Тарифата по ЗЧСИ.
Въз основа на така установените факти следва да се приеме, че в срока на действие на сключения между страните застрахователен договор е настъпило застрахователно събитие – с влязло в сила решение, чиито мотиви обвързват страните по делото, е ангажирана отговорността на застрахования превозвач – ищцата, за причинени на трети лица вреди от частична липса на стоки, на основание чл.17, пар.1 вр. чл.23, пар.3 от Конвенцията за международен автомобилен превоз на стоки. В хода на настоящото производство ищцата е удовлетворила увредените лица, като им е заплатила присъдените обезщетения, което следва да бъде взето предвид на основание чл.235, ал.3 ГПК, и поради това се явява легитимирана на основание чл.229 КЗ /отм./ да претендира от застрахователя застрахователно обезщетение. Съгласно чл.223, ал.1 и ал.2 КЗ /отм./ застрахователят дължи на застрахованата ищца изплатеното от нея обезщетение, както и лихвите за забава, присъдени в нейна тежест, считано от датата на съобщаването по чл.224, ал.1 КЗ /отм./. В случая ищцата е уведомила застрахователя за настъпилото застрахователно събитие и за предявените против нея претенции за възстановяване на щети с уведомление от 08.03.2007г., поради което застрахователят отговаря за присъдените в тежест на ищцата лихви за периода 14.05.2007г. – 22.02.2012г., следващ тази дата. С оглед определените в посочените разпоредби граници на отговорността на застрахователя, същият не отговаря за заплатените от застрахованата ищца разноски и такси в образуваните изпълнителни дела.
По изложените съображения настоящият състав приема, че на основание чл.229 КЗ /отм./ ответникът дължи на ищцата застрахователно обезщетение в размер на сумата 49 134,29 лева. Предвид този извод, следва да бъде обсъдено направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност.
С оглед отговора на поставения материалноправен въпрос следва да се приеме, че съгласно чл.197 КЗ /отм./ правата по процесния договор за застраховка се погасяват с петгодишна давност от датата на настъпване на събитието, тъй като процесната застраховка е „Гражданска отговорност“ по т.10.2 на раздел II, буква А от приложение № 1. Д. на ищцата, че предвидената давност тече от датата на влизане в сила на съдебното решение, с което е ангажирана отговорността й, е в противоречие с изричната разпоредба на чл.197 КЗ /отм./, поради което е неоснователен. Тъй като застрахователното събитие е настъпило на 07.03.2007г., петгодишният давностен срок е изтекъл на 07.03.2012г., а исковата молба е подадена на 25.04.2012г., т.е. след изтичането му.
С оглед на това следва да се обсъдят доводите на ищцата за прекъсване на давността. С писмо изх. № 5829 от 10.10.2007г., Г. З., директор „К.“ в ЗД [фирма] е уведомил ищцата, че обезщетението, което дружеството ще изплати на увредената страна след окомплектоване на претенцията е на основание чл.7 от ОУ по застраховка „Отговорност на превозвача“, който се основава на чл.23, т.3 от Конвенцията CMR, в размер на 15 171,50 евро. Съдържанието на писмото обуславя извод, че то съдържа признание на задължението от ответното дружество и поради това съгласно чл.116, б. „а“ ЗЗД прекъсва давността. Настоящият състав намира за неоснователно направеното от ответника възражение, че писмото изхожда от лице, което не е разполагало с представителна власт да прави такова признание. Ответникът е бил задължен на основание чл.190 ГПК да представи длъжностна характеристика на лицето, от което изхожда писмото, но не я е представил, поради което, съобразявайки длъжността на това лице – директор „К.“ и обстоятелството, че писмото е изведено от регистъра на ответното дружество и съгласно чл.191, ал.2 вр. чл.161 ГПК настоящият състав намира за установено, че това лице е имало правомощия да ангажира застрахователното дружество във връзка с образувани щети. С оглед изложеното следва да се приеме, че с направеното от ответника признание е прекъсната давността по отношение на вземането на застрахованата ищца за дължимото от нея обезщетение за нанесени вреди на трети лица до размер на посочената в писмото сума - 15 171,50 евро с левова равностойност 29 672,87 лева. От датата на посоченото писмо – 10.10.2007г. е започната да тече нова петгодишна давност, съгласно чл.117, ал.1 ЗЗД, която към датата на завеждане на исковата молба не е била изтекла.
По отношение на претенцията на ищцата за изплатената от нея на третите увредени лица законна лихва за забава погасителната давност е тригодишна, съгласно чл.111, б. „в“ ЗЗД. Поради това вземането й за лихви, начислени за периода от 14.05.2007г. до 25.04.2009г., е погасено по давност. Размерът на законната лихва върху сумата 29 672,87 лева за периода от 25.04.2009г. до 22.02.2012г., изчислена от съда с помощта на електронен калкулатор, възлиза на 8 989,88 лева.
По изложените съображения настоящият състав намира, че предявените искове са основателни и следва да бъдат уважени до посочените размери, а в останалата им част до пълните предявени размери са неоснователни. На ищцата следва да бъде присъдена и законна лихва върху сумата 29 672,87 лева, считано от 21.03.2013г., когато окончателно е удовлетворила увредените лица, до окончателното плащане, като искането й за присъждане на законна лихва, считано от предявяване на исковата молба до посочената дата е неоснователно, тъй като през този период вземането й не е било възникнало.
При този изход на спора на ищцата следва да бъдат присъдени разноски за трите инстанции съобразно уважената част от исковете в размер общо на 6 313,11 лева, а на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение съобразно отхвърлената част от исковете за трите инстанции в размер общо на 2 855,40 лева.
По изложените съображения обжалваното въззивно решение следва бъде отменено в частта, в която е потвърдено решение от 01.08.2013г. по т.д. № 2653/2012г. на СГС, ТО, VI – 12 състав в частта, в която са отхвърлени предявените от А. Н. Б. като [фирма] против [фирма] искове с правно основание чл.229 КЗ /отм./ за изплащане на застрахователно обезщетение по застрахователен договор № [ЕГН] от 09.08.2006г. „Отговорност на превозвача на товари по шосе“ в размер на сумата 29 672,87 лева, представляваща изплатено от ищцата обезщетение на увредените лица, и на сумата 8 989,88 лева, представляваща изплатена от ищцата законна лихва на увредените лица за периода от 25.04.2009г. до 22.02.2012г., и ищцата е осъдена да заплати на ответника разноски за първоинстанционното производство в размер на 1 504,45 лева, както и в частта, в която ищцата е осъдена да заплати на ответника разноски за въззивната инстанция в размер на 1 504,45 лева, като бъде постановено решение, с което ответникът бъде осъден да заплати на ищцата посочените суми, ведно със законната лихва върху сумата 29 672,87 лева, считано от 21.03.2013г. до окончателното плащане, както и сумата 6 313,11 лева – разноски за трите инстанции, а ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение за трите инстанции в размер на 2 855,40 лева. В останалата му част въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 837 от 29.04.2014г. по т.д. № 4775/2013г. на Софийски апелативен съд, ГО, 9 състав в частта, в която е потвърдено решение от 01.08.2013г. по т.д. № 2653/2012г. на СГС, ТО, VI – 12 състав в частта, в която са отхвърлени предявените от А. Н. Б. като [фирма] против [фирма] искове с правно основание чл.229 КЗ /отм./ за изплащане на застрахователно обезщетение по застрахователен договор № [ЕГН] от 09.08.2006г. „Отговорност на превозвача на товари по шосе“ в размер на сумата 29 672,87 лева, представляваща изплатено от ищцата обезщетение на увредените лица, и за сумата 8 989,88 лева, представляваща изплатена от ищцата законна лихва на увредените лица за периода от 25.04.2009г. до 22.02.2012г., и ищцата е осъдена да заплати на ответника разноски за първоинстанционното производство в размер на 1 504,45 лева, както и в частта, в която ищцата е осъдена да заплати на ответника разноски за въззивната инстанция в размер на 1 504,45 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на А. Н. Б. като [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място],[жк], [жилищен адрес] съд. адрес: [населено място], [улица], адв. Х. Градинарски сумата 29 672,87 лева /двадесет и девет хиляди шестстотин седемдесет и два лева и осемдесет и седем стотинки/, представляваща застрахователно обезщетение по застрахователен договор № [ЕГН] от 09.08.2006г. „Отговорност на превозвача на товари по шосе“ в размер на изплатено от ищцата обезщетение на увредените лица, на основание чл.229 КЗ /отм./, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.03.2013г. до окончателното й изплащане, да заплати сумата 8 989,88 лева /осем хиляди деветстотин осемдесет и девет лева и осемдесет и осем стотинки/, представляваща застрахователно обезщетение по застрахователен договор № [ЕГН] от 09.08.2006г. „Отговорност на превозвача на товари по шосе“ в размер на изплатена от ищцата законна лихва на увредените лица за периода от 25.04.2009г. до 22.02.2012г., на основание чл.229 КЗ /отм./, както и да заплати сумата 6 313,11 лева /шест хиляди триста и тринадесет лева и единадесет стотинки/ – разноски за трите инстанции, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА А. Н. Б. като [фирма] да заплати на [фирма] сумата 2 855,40 лева /две хиляди осемстотин петдесет и пет лева и четиридесет стотинки/ - юрисконсултско възнаграждение за трите инстанции, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 837 от 29.04.2014г. по т.д. № 4775/2013г. на Софийски апелативен съд, ГО, 9 състав в останалата му обжалвана част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|