Ключови фрази
Обхват на обезщетението за неизпълнение * обезщетение за вреди * процесуални задължения на въззивния съд * доклад по делото * обсъждане на доказателства от въззивния съд * преклузия


8







Р Е Ш Е Н И Е


№.17

София, 23.07.2014 година

В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд на Република България, Второ търговско отделение, в съдебно заседание на осемнадесети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

при участието на секретаря Л. З.
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 811/2012 година

Производство по чл.290 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от [фирма] със седалище [населено място] срещу въззивно решение № 381 от 12.03.2012 г. по т.д.№ 2415/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 01.03.2011 г. по гр.д.№ 1989/2008 г. на Софийски градски съд. С последното на основание чл.82 във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД касаторът е осъден да заплати на [фирма] /н/, [населено място] сумата 215 000 лв., представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на задължение по договор от 05.05.2004 г.
С определение № 714 от 28.10.2013 г. на ВКС по т.д.№ 811/2011 г., ІІ т.о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните три процесуалноправни въпроса: 1/ за проверка на съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС - ППВС № 7/1965 г. и ТР № 1/17.01.2001 г. на ОСГК на ВКС относно задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, които имат значение за акта му по съществото на правния спор и да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства по реда на чл.188, ал.1 ГПК (отм.), аналогичен на чл.235 ГПК, така както го задължава чл.12 ГПК, пряко свързан с който е подвъпроса за тълкуване на отделните уговорки от договора; 2/ необходимо ли е да се провежда допълнително доказване на факти, които не са били оспорени от насрещната страна и следвало ли е съдът да укаже на страните в съответствие с изискванията на чл.146, ал.1 и ал.2 ГПК кои факти и твърдения са безспорни и по кои страните спорят и следва да ангажират допълнителни доказателствени средства,; 3./ При положение, че докладът на първоинстанционния съд няма изискуемото по чл.375, ал.1 във в. с чл.146, ал.1 ГПК съдържание, преклудирана ли е възможността на страните да сочат нови обстоятелства и да искат нови доказателства, извън хипотезите на чл.147 и чл.266, ал.2 ГПК и дали в този случай съдът служебно следва да допусне изслушване на експертиза, когато за изясняване на възникнали по делото въпроси са необходими специални познания, като по последните два въпроса е прието, че ще се извърши проверка на съответствието на въззивното решение със задължителните разяснения в ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съществени нарушения на процесуалните правила. Излагат се съображения, че въззивният съд не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, неправилно е преценил фактите по делото, в нарушение на чл.20 ЗЗД е тълкувал съдържанието на договора за изработка, което е довело до погрешни крайни изводи относно сроковете за отстраняване на посочените по вид недостатъци, а оттам и относно наличието на предпоставките за усвояване на банковата гаранция, предоставена за обезпечаване на гаранционните задължения на изпълнителя.
Ответната страна [фирма] /н/ чрез синдика си оспорва допустимостта на касационното обжалване.
Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във връзка с наведените оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
Предмет на делото е предявен срещу касатора иск по чл.82 във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за вреди, претърпени от ищеца в резултат на усвоената в противоречие с клаузите на сключен на 05.05.2004 г. договор за строителство и анекс № 2 към него банкова гаранция, обезпечаваща гаранционната му отговорност в качеството на изпълнител на климатичната система на хотел в к.к.”Златни пясъци”, по който ответникът е главен изпълнител.
В исковата молба ищецът е поддържал, че на 05.05.2004 г. е сключен договор., по който [фирма] е възложил на [фирма] изготвянето на работен проект, извършване на СМР и прехвърляне собствеността върху ОВК част – вътрешни инсталации, вкл. доставка на съоръжения и оборудване на обект Хотелски комплекс „Е.” в к.к.”Златни пясъци”. В т.8.7 в качеството си на изпълнител поел гаранция за изправна и бездефектна работа на съоръженията и инсталациите, предмет на договора за период от 18 месеца от датата на подписване на приемо-предавателен протокол за успешно въведени проби за въвеждане на климатичната и вентилационна инсталация по всеки етап в експлоатация, като за обезпечаване задължението си да отстрани за своя сметка проявилите се недостатъци и съобразно изискванията на Анекс № 2 към договора на 28.09.2005 г. осигурил издаването на безусловна, неотменяема и платима при първо поискване банкова гаранция със срок на валидност 18 месеца, изтичащ на 21.01.2007 г. за сумата 215 000 лв. На 17.01.2007 г. е постъпило искане от касатора и бенефициент по банковата гаранция за плащане на сумата по нея в размер на 215 000 лв. и на 23.01.2007 г. издателят й [фирма] извършила процесното плащане.
В исковата молба са наведени твърдения, че ответникът неправомерно и в нарушение на договора е поискал и получил плащане на банковата гаранция, тъй като в гаранционния срок не са се появили дефекти и неизправности в доставените и монтирани от него инсталации, приети без възражения по надлежния ред от ответника, оспорвайки твърдението на ответника и настоящ касатор, че с писма от 20.04.2006 г. и 18.07.2006 г. е бил поканен да отстрани за своя сметка проявилите се такива.
Първоинстанционният съд, след преценка на събраните по делото гласни и писмени доказателства и на заключението на изслушаната по делото СТЕ, според която неотоплението на част от помещенията в хотела се дължи вероятно на извършеното от изпълнителя оразмеряване на отоплителната система и неправилно подбрани от него циркулационни помпи, приел за доказани твърденията на ответника, че в гаранционния срок са се проявили дефекти – недостигане на зададената температура в хотелската част, съставени са протоколи с участието на представители на страните и на оторизирана фирма за съответния клас, която е извършила замерване, приети са за установени и други недостатъци, за които представители на страните са съставили констативни протоколи, както и че за едностранно установените от касатора дефекти ищецът е бил уведомен с писмо от 18.07.2006 г. с отправена към него покана да огледа и отстрани недостатъците, на което с писмо, прието като доказателство, последният отговорил че ще вземе становище относно тези констатации и ще изпрати представител на обекта, но не е ангажирал доказателства за предприети от него действия.
С оглед на изложеното съдът е направил извод, че констатираните недостатъци са основание за ангажиране на гаранционната отговорност на ищеца и че последният е уведомен за тях, тъй като негов представител е участвал при установяването им и в този смисъл е налице рекламация по смисъла на чл.8.8 от договора, но приел, че ответникът не е определил срок за отстраняване на дефектите съгласно изискването на т.8.9, в който ищецът следва да ги отстрани, поради което в негова полза не е възникнало правото да избере една от трите възможности, предоставени му с посочената клауза.
На второ място е изложил, че дори и да са налице предпоставките по т.8.9 от договора, ответникът /сега касатор/ не е доказал какъв е размера на разходите, необходими за отстраняване на недостатъците и съответно размера на вземането си, а е поискал изплащане на цялата сума по банковата гаранция, без да са събрани доказателства, че вземането на ответника е именно в размера на 215 000 лв., поради което уважил предявения от ищеца иск.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд независимо от препращането към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК, изложил собствени такива, като въз основа на преценката на събраните по делото доказателства приел, че с констатирането на дефекти до изтичане на гаранционния срок и уведомяването на ищеца за тях за същия е възникнало задължение да ги отстрани, но счел, че главният изпълнител/възложител/ не е определил дата за отстраняване на рекламираните дефекти съгласно клаузата на т.8.9, поради което не е налице една от трите предпоставки за възникване за ответното дружество на право по т.8.9, б.”б” на парично вземане за разходи по отстраняване на дефектите. С оглед на това е прието, че за ответника не е възникнало право да отстрани за сметка на ищеца дефектите, корелативно свързано с паричното задължение на ищеца да възстанови разходите по ремонтните работи, осъществени от възложителя или от натоварено от него трето лице. Според съда възникналото за ищеца безсрочно непарично задължение да отстрани процесните недостатъци се е превърнало в изискуемо парично задължение съгласно чл.617 ТЗ към датата на решението за обявяването му в несъстоятелност – 23.07.2008 г., но към датата на усвояване на банковата гаранция – 23.01.2007 г. ответното дружество не е носител на изискуемо парично вземане, обезпечено съобразно условията на договора и издадената в изпълнение на същия банкова гаранция, поради което с неоснователното искане за плащане на сумата по нея в размер на 215 000 лв. ищцовото дружество е увредено имуществено. Причинените му вреди според въззивният съд са в пряка причинна връзка с неправомерните действия на ответника, който в нарушение на договора и клаузите на банковата гаранция е подал искане до банката-гарант и е получил цялата сума по нея. Изложено е освен това, че независимо от горното, ответникът не е доказал разходи за отстраняване на недостатъците, изразяващи се в платени суми на трети лица, осъществили ремонта, както и пазарната стойност на непаричното задължение на ищеца към датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, по която се трансформира в парично съгласно нормата на чл.617, ал.2 ТЗ. Поради съвпадане на изводите на двете инстанции за основателност на иска за обезверда, потвърдил обжалваното решение, с което същият е уважен в пълен размер.
Обжалваното решение е неправилно.
Основателно е оплакването на касатора, че с отказа си да обсъди посочените доказателства и поддържаните във връзка с тях доводи на въззивния съд е процедирал в отклонение от задължителната съдебна практика.
За въззивния съд като инстанция по съществото на правния спор съществува задължение по чл.188, ал.1 ГПК, аналогичен на чл.235, ал.1 ГПК, да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран. Изпълнението на посоченото задължение е гаранция за правото на защита на страните и за правилността на въззивното решение. Поради това изискването за спазване нацитираното процесуално правило от въззивната инстанция е застъпвано последователно както в трайната, така и в задължителната практика на ВС и ВКС - ППВС № 7/1965 г. и в ТР № 1/04.01.2001 г. /т. 19/ на ОСГК на ВКС, от която Софийски апелативен съд се е отклонил при постановяване на обжалваното решение.
Основният довод във въззивната жалба на ответника срещу осъдителното решение е свързан с твърдения за превратно тълкуване на събраните по делото доказателства от първоинстанционният съд поради игнориране на определените в т.8.8 от договора срокове за отстраняване на двустранно констатираните дефекти и отсъствието на необходимост за определяне на нови такива от негова страна.
В разрез с цитираната задължителна съдебна практика, въззивният съд не се е произнесъл по наведения от касатора довод относно предварително уговорените в договора срокове за отстраняване от изпълнителя на възникналите недостатъци, като се задоволил да възпроизведе относимите към рекламационното производство клаузи от договора - т.8.8 т.8.9, без да ги тълкува във връзка едни с друга, като по този начин се е отклонил и от уеднаквената по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД – Решение № 89 от 17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г., II т.о.; Решение № 157 от 30.10.2012 г. по т. д. № 696/2011 г. на II т. о., Решение № 170 от 15.10.2013 г. по т.д.№ 595/2012 г., II т.о. и др.
В резултат от изолираното тълкуване на клаузата на т.8.9 без връзката й с тази на т.8.8 от процесния договор, решаващият състав е формирал неправилния извод, че една от предпоставките за възникване на право за ответното дружество по чл.8.9, б.”а” на парично вземане за разходи по отстраняване на дефектите е свързана с определянето от главния изпълнител /ответника/ на срок за тяхното отстраняване и неотстраняването им до посочената дата от изпълнителя /ищеца/, каквато дата главният изпълнител не бил определил. По този начин въззивният съд категорично е подменил изявената в т.8.8 от договора воля на страните, сочеща на уговорен 14 дневен срок от датата на подписване на констативния протокол за отстраняване на повреда, която е сериозна и води до доставка от изпълнителя на нетипични и редки материали и/или съоръжения, освен ако в протокола не са уговорени други срокове. Определянето на посочения максимален срок за отстраняване на сериозни повреди, каквито несъмнено са констатираните по делото налага извода, че това е и пределният срок за подмяна и само на дефектирала част на оборудването, в който случай според цитираната клауза изпълнителят се задължава да реагира на писмено подадено рекламационно повикване до 10 часа от регистрирането му.
Съвместното тълкуване на т.8.9 във вр. с т.8.8 от договора налага извода, че при липсата на уговорен друг срок в констативните протоколи, какъвто е настоящия случай, за определен от възложителя се счита максималният 14 дневен срок за отстраняване на повредите, договорен в т.8.8 от договора.
Превратното тълкуване на т.8.9 от договора и по-конкретно игнорирането на предварително уговорения в т.8.8 срок за отстраняване на рекламираните дефекти, е довело до незаконосъобразния извод на апелативния съд, че поради неопределяне на срок на изпълнителя за отстраняване на проявилите се в гаранционния срок недостатъци, бездействието на последния не е неправомерно и не съставлява основание за възникване на правото на възложителя да ги отстрани за сметка на изпълнителя, респ. че преди постановяване на решението по чл.630, ал.1 ТЗ, в полза на ответника не е възникнало изискуемо парично вземане, обезпечено съобразно условията на договора.
Изложеното налага извода, че ищецът не е доказал виновно неизпълнение на договорните задължения на ответника във връзка с усвояване на банковата гаранция като предпоставка за ангажиране на отговорността му по чл.79, ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД, както неправилно е прието от въззивната инстанция.
Освен това, въззивният съд е допуснал и съществени процесуални нарушения, довели до неизясняване на делото от фактическа страна.
Докладът на първоинстанционния съд относно обстоятелствата, подлежащи на доказване от ответника, настоящ касатор, е непълен поради липсата на указания да проведе доказване на направените от него разходи за отстраняване на проявилите се недостатъци в рамките на гаранционния срок.
Вярно е, че въззивната жалба на касатора не е съдържала оплакване за нарушения на процесуалните правила във връзка с изготвянето на доклада и съгласно т.2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не е имал задължението служебно да следи за допуснати от първоинстанционния съд нарушения относно необходимото му по закон съдържание – чл.146 ГПК.
Според разрешението обаче по т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, когато страната се е позовала на допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, въззивният съд е длъжен и служебно да събере тези доказателства, в това число да назначи експертиза.
В случая въззивната инстанция не е констатирала допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение, оплаквания за което се извеждат от съдържанието на въззивната жалба. В отклонение от цитираното разрешение по т.3 на ТР № 1/2013 г. на ОСГК, вместо да назначи поисканата с нея съдебно-техническа експертиза, решаващият състав е приел, че искането на настоящия касатор е преклудирано, като в решението си, като второ основание за основателността на предявения иск е изтъкнал недоказания от него размер на разходите, направени за отстраняване на недостатъците, респ. че вземането му е в размер на усвоената банкова гаранция.
При тези констатации и правни изводи, обратни на приетото от въззивния съд и при необходимостта да се съберат поисканите от касатора доказателства за установяване на размера на направените от него разходи за отстраняване на недостатъците за сметка на ищеца, на основание чл.293, ал.3 ГПК обжалваното решение следва да се отмени, а делото върне на въззивния съд от етапа на съдебното дирене, като при новото му разглеждане следва да бъдат съобразени приетите за установени с настоящето решение факти и техните правни последици.
По отговорността на страните за разноските в производството пред Върховния касационен съд следва да се произнесе въззивният съд съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 381 от 12.03.2012 г. по т.д.№ 2415/2011 г. на Софийски апелативен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: