Р Е Ш Е Н И Е № 412 гр. София, 7 февруари 2012г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми септември, две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ : ФИДАНКА ПЕНЕВА КЕТИ МАРКОВА при участието на секретаря ИВАНКА ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора ДИМИТЪР ГЕНЧЕВ изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н. д. № 2028/ 2011 година Касационното производство е образувано по жалба на С. Б. Х., от гр.Троян- частен обвинител и граждански ищец, депозирана чрез нейния повереник адв. Вл. Т., срещу въззивна присъда № 152 от 6. 06. 2011г., на Апелативен съд- гр.Велико Търново, наказателно отделение, постановена по ВНОХД № 101/ 2011г., по описа на съда, с която е отменена изцяло присъда № 4 от 1. 02. 2011г., на Окръжен съд- гр.Ловеч, по НОХД № 478/ 2010г., и е постановена нова. В касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец С. Б. Х. се релевират доводи за нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост- отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК. Заявява се искане за отмяна на въззивната и първоинстанционната присъди и връщане на делото за ново разглеждане от фазата на досъдебното производство. Касаторът С. Б. Х., както и нейният повереник- адв. Вл. М., редовно призовани, не се явяват в съдебно заседание. Постъпила е писмена защита от повереника на частния обвинител и граждански ищец, възпроизвеждаща касационната жалба, с изявление, че я поддържа изцяло, с формулираното искане. Подсъдимият К. М. К., редовно призован, не се явява в съдебно заседание пред касационната инстанция. Неговият защитник- адв. Д. И. поддържа, че депозираната жалба на частния обвинител и граждански ищец е неоснователна. Изразява позиция, че обжалваната въззивна присъда е постановена в съответствие с материалния и процесуалния закон и пледира за оставянето й в сила, по съображенията, подробно изложени в представената писмена защита. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна, поради което обжалваната присъда на АС- гр.Велико Търново, следва да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата, становищата на страните, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец С. Б. Х. е неоснователна. С първоинстанционната присъда Окръжният съд- Ловеч, наказателен състав, е признал подсъдимия К. М. К., от гр.Троян, за виновен в това, че на 12. 02. 2010г., в гр.Троян, местност „Коньова могила”, обл. Ловеч, при превишаване пределите на неизбежната отбрана, умъртвил М. Н. М., от гр.Троян, като превишаването пределите на неизбежната отбрана се дължи на уплаха и смущение, поради което и на основание чл. 119, вр. чл. 12, ал. 4 НК, не му е наложил наказание. Осъдил е подсъдимия К. да заплати на С. Б. Х. сумата 10000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 12. 02. 2010г., до окончателното й изплащане, като е отхвърлил предявения граждански иск в останалата му част, като неоснователен и недоказан. Постановил е разпореждане с веществените доказателства, като е отнел в полза на държавата пистолет “М.”, 9Х18, с № АD 381814 и боеприпаси за него. Присъдил е разноските по делото, възложени в тежест на подсъдимия. С обжалваната въззивна присъда Апелативният съд- гр.Велико Търново, наказателно отделение, на основание чл. 334, т. 2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК, е отменил изцяло цитираната първоинстанционна присъда, и вместо нея е постановил нова, с която е признал подсъдимия К. М. К. за невинен в това, на 12. 02. 2010г., в гр.Троян, местност „Коньова могила”, обл. Ловеч, при превишаване пределите на неизбежната отбрана, да е умъртвил М. Н. М., от гр.Троян, поради което и на основание чл. 304 НПК го е оправдал по обвинението по чл. 119 НК. Отхвърлил е изцяло предявения от С. Б. Х. срещу подсъдимия К. К. граждански иск, в размер на 150000 лв., ведно със законната лихва, като неоснователен и недоказан. Постановил е разпореждане с веществените доказателства, като пистолет “М.”, 9Х18, с № АD 381814 и боеприпаси за него, след влизане на присъдата в сила, да бъдат върнати на подсъдимия К.. Постановил е разноските по делото да останат за сметка на държавата. С жалбата касаторът Х. възразява основно срещу приетите за установени фактически положения, поставени в основата на правните изводи за вината и отговорността на подсъдимия, и съответно послужили като основание за неговото оправдаване. Последната инстанция, която наред с приложението на закона, спазването на процесуалните правила, разполага и с правомощието да контролира и фактите по делото, е въззивната. В този смисъл, в настоящото производство касационният съд може да отмени проверявания съдебен акт, когато намери, че предходните инстанции са допуснали съществени нарушения във връзка със събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото. В конкретния случай обаче ВКС не констатира процесуални нарушения, които да са довели до пороци при формиране на вътрешното убеждение на второинстанционния съдебен състав по фактите, вследствие на едностранчивото, изопачено или тенденциозно оценяване на доказателствените материали, на цялостното или частично приемане на фактически обстоятелства въз основа на негодни доказателствени средства, или на несъществуваща доказателствена основа. Напротив, съдебният състав е обсъдил и преценил цялата формирана по делото доказателствена съвкупност, обективно и всестранно и пълно е обсъдил всички релевантни фактически обстоятелства, имащи съществено значение за правилното решаване на делото. Съдебното следствие пред първата инстанция е проведено в пълно съответствие с установения процесуален регламент, и е обявено за приключено едва когато всички страни са заявили позицията си, че нямат други доказателствени искания. Не е вярно, че съдилищата са пренебрегнали задълженията си непосредствено да събират и проверяват доказателствата, възприемайки безкритично тези от досъдебното разследване. Окръжният съд е провел необходимите разпити на подсъдим, свидетели и вещи лица, приел е експертните заключения, при констатациите си за необходимост от очни ставки е провел такива, прочел е и е огласил писмените и веществените доказателства по делото. Ето защо, липсва основание да се сподели тезата за нарушение по чл. 13 НПК, застъпена в касационната жалба на частния обвинител. В този смисъл, ВКС намери, че Апелативният съд- гр.Велико Търново не е допуснал вменените му нарушения на процесуалните правила, от категорията на съществените, по смисъла на чл. 348, ал. 3 НПК, а именно на принципните норми на чл. 14 и чл. 18, и тези по чл. 107 НПК, във връзка с осъществяваната от него доказателствена дейност. Доводът за нарушение на материалния закон, поддържан в касационната жалба, също е неоснователен. Въззивният съдебен състав законосъобразно е приел, че в конкретния случай извършеното от касатора деяние не съдържа обективните и субективни признаци на по- леко наказуемия състав на умишлено убийство по чл. 119 НК, тъй като той е действал при условията на неизбежна отбрана, по смисъла на чл. 12, ал. 1 НК, защитавайки своя живот и телесна неприкосновеност. Тук е мястото изрично да се изтъкне, че искането в жалбата за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от фазата на досъдебното производство, с указания за повдигане на друго обвинение- за по- тежко наказуемо от инкриминираното престъпление- по основния състав на чл. 115 НК, не може да бъде удовлетворено, поради наличието на минимум две основни процесуални пречки: На първо място, съдебното производство пред ОС- гр.- Ловеч е образувано по внесен обвинителен акт срещу подсъдимия К. М. К. за престъпление по чл. 119 НК. При положение, че в хода на първоинстанционното производство не е направено изменение на обвинението от прокурора, по реда на чл. 287 НПК, съдът дължи произнасяне по обвинението, съобразно неговата фактическа и правна рамка, така, както същата е очертана с обвинителния акт. Фактическите обстоятелства, инкриминирани с обвинителния акт са решаващи и при формулиране на предмета на доказване в конкретния наказателен процес, съгласно чл. 102 НПК, в какъвто смисъл са и задължителните предписания по приложението на закона, дадени с Тълкувателно решение № 2/ 2002г. на ОСНК. Казано с други думи, при конкретните данни, в рамките на настоящото наказателно производство, до приключването му с влязъл в сила съдебен акт, нито една инстанция не би могла да осъди подсъдимия (респ. да инициира ангажирането на отговорността му) по факти, различни от инкриминираните, и за престъпление по- тежко от визираното в обвинителния акт. На второ място, с изменението на чл. 354, ал. 3 НПК (ДВ, бр. 32/ 2010), законът ограничи възможностите на касационната инстанция при връщане на делото за ново разглеждане до съдебната фаза на процеса- т. е. на първоинстанционния или въззивния съд, като по този начин алтернативата за връщане на делото на прокурора се оказва дефинитивно изключена. Предвид на така очертаната процесуална рамка, при обсъждане основателността на довода за нарушение на закона, касационната инстанция следва да се произнесе по основния спорен въпрос по делото, а именно: налице ли е в случая неизбежна отбрана, превишени ли са нейните предели, а в последния случай- дължи ли се това на уплаха или смущение на дееца. За да заключи, че деянието е извършено при условията на неизбежна отбрана, изпълнена в адекватни и законосъобразни предели, апелативният съд е приел, че преди деянието подсъдимият К. претърпял операция от карцином на ларингса, с тотална ларинготомия и трахеостома, вследствие на което не можел да говори без специален апарат. Без помощта на това устройство, говорните му възможности максимално обективирали шепнене, без съмнение, оказващо се повече от недостатъчно за нормална комуникация. Доказано е по делото, че в това си състояние, на инкриминираната дата, след като получил тревожно обаждане от свид. М. В., че във вилната зона „Коньова могила” край гр.Троян вилнеят крадци, които нападат и ограбват вили, които към момента са се насочили в посока към неговата къща, деецът взел законно притежавания си пистолет „М.”, поставил го в джоба си и излязъл навън. След като обиколил района и не забелязал нищо нередно, тръгнал да се връща. Тогава, вече по обратния път, пострадалият М. изведнъж се отзовал на 15- 20м срещу него. Тъй като без апарата си К. не можел да говори, спрял и му направил знак с ръка да спре. М. М. не спрял, а напротив- със заплашителен вид, като отправил към подсъдимия многобройни псувни и заплахи (за убийство) демонстративно настъпвал напред, намалявайки дистанцията. Подсъдимият, вече силно уплашен, отстъпвал назад, като извадил пистолета си и произвел изстрел във въздуха, с надеждата самият вид на оръжието да респектира пострадалия. Този резултат не бил постигнат, а последният продължавал упорито и целенасочено да настъпва напред. Тогава деецът произвел втори изстрел- към краката на М., който също не мотивирал последния да се оттегли. Пострадалият се навел напред и бръкнал под якето си, показвайки по този начин изваждането на неясен като вид и предназначение предмет (с голяма вероятност това да е и оръжие), и същевременно с още по- застрашително изражение и ярост, продължил демонстративно движението си напред, към подсъдимия, вече в непосредствена близост до него. Тогава деецът произвел нов изстрел, трети по ред, но вече насочен към тялото му, който се оказал фатален. В рамките на така приетата фактология, апелативният съд е дал верен и съответен на закона и установените по делото фактически обстоятелства отговор на основния въпрос по делото, действал ли е К. в условията на неизбежната отбрана, и ако това е така, на следващо място- действията му по отблъскване на нападението, оказват ли се адекватни на характера, интензитета и опасността му. Втората инстанция е анализирала прецизно доказателствените материали, въз основа на които законосъобразно е заключила, че между началото на нападението на пострадалия и инкриминираните действия на подсъдимия с огнестрелното оръжие, не е имало прекратяване, било поради отказ на нападателя, било поради отблъскването му от дееца. При тези данни, законосъобразно съдът е приел, че към момента на произвеждане на изстрелите, деецът се е намирал в условията на едно действително протичащо по отношение на него непосредствено противоправно нападение, срещу което, за да защити живота и телесната си неприкосновеност, той е стрелял с пистолет. Задълбочено е обсъден интензитетът на нападението, в корелация с физическите характеристики на нападателя. В тази връзка, изследвайки необходимите предели за отблъскването му, решаващият съдебен състав се е занимал и със съотношението на силите на нападател и нападнат, във връзка с обективните възможности за реакция на всеки от тях, в съответното направление- нападение или защита. Отчетени са физическите способности на пострадалия М.- сама по себе си фигурата на млад и добре сложен мъж, в добро здраве, без съмнение е внушавала респект, още повече поставен в конкретната ситуация срещу сам, тежко болен възрастен човек, при това лишен от практическа възможност за нормална вербална комуникация, включително и да повика за помощ, или да избяга. Съобразено е и конкретното място на възникване на инкриминирания инцидент- в гориста безлюдна местност, извън населеното място, във връзка и с безспорното обстоятелство, че пострадалият обективно не е бил въоръжен. По делото няма данни, сочещи на извода, че въззивната инстанция е изопачила или манипулирала доказателствата, въз основа на които са формирани горните изводи, каквито голословни и немотивирани възражения се съдържат в касационната жалба. Казаното се отнася и за твърдението, че от самото си начало наказателното производство е било водено по начин, целящ, като краен резултат, компроментиране на обвинението. Двете предходни инстанции са изследвали внимателно проведените процесуално- следствени действия в досъдебната фаза на наказателното производство, проследени в тяхната хронология, въз основа на които свои констатации правилно са счели, че процесуалните права на касатора Х. не са били накърнени. Подсъдимият е действал, за да защити от непосредственото и противоправно нападение на пострадалото лице собствения си живот и телесна неприкосновеност, при липсата на реална алтернатива за отблъскването му по друг начин. Ето защо, за настоящия съдебен състав няма съмнение, че в случая институтът на неизбежната отбрана по чл. 12, ал. 1 НК е приложен правилно от въззивния съд, който обсъждайки комплексно всички доказани по делото фактически обстоятелства е заключил, че конкретното деяние не е престъпно, поради това, че то не съдържа едно свое съществено обективно качество, а именно- обществена опасност. Поради това, цитираната материалноправна норма на общата част на НК законосъобразно е намерила своето приложение при решаването на основния въпрос в настоящия казус- конкретното извършено от подсъдимия деяние субсумира ли обективните и субективни признаци на конкретен престъпен състав. При неизбежната отбрана, при която са засегнати интересите (в случая на личността, чрез причиняване смъртта на лице, имащо качеството на нападател), в рамките на осъществяваната срещу него активна защита, при едно започнало и все още продължаващо към момента на произвеждане на инкриминирания изстрел с пистолета нападение, е налице едно обективно общественополезно, необходимо и напълно правомерно поведение. Доколкото тук съдът във всички случаи дължи преценка на съответствието (или несъответствието) на нападението и защитата, ВКС също намира, че подсъдимият К. е действал изцяло в рамките на необходимите предели на неизбежната отбрана, без да ги превишава, както правилно е заключил и второинстанционният съд. Изложените съображения по този особено съществен за правилното решаване на делото въпрос, са подробни, убедително аргументирани и съответни на приетите въз основа на формираната по делото доказателствена съвкупност фактически обстоятелства. ВКС ги споделя изцяло, поради което и не намира необходимост от преповтарянето им. Доколкото в случая изобщо няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, е безпредметно обсъждането на състоянието на подсъдимия, и дали то сочи на наличие на уплаха или смущение. И двете предходни инстанции подробно са се занимали с възражението на частния обвинител за наличието на предварително въоръжаване на дееца за отблъскване на нападението, изключващо приложението на материалноправния институт на неизбежната отбрана, във всички негови проявни форми, и законосъобразно са го отхвърлили като неоснователно. И първоинстанционната, и въззивната присъда съдържат подробни мотиви по този въпрос, съдържащи правилния, отрицателен в случая, отговор на обсъждания въпрос. Всички аргументи, предложени от касатора биха били верни, ако подсъдимият, след като е взел и е носел със себе си огнестрелно оръжие, веднага след началото на нападението го беше употребил по предназначението му, като е стрелял срещу пострадалия. Той обаче не е сторил това. В случая К. последователно е произвел два изстрела, преди инкриминирания- първият във въздуха, и втория- към краката на М., с очевидния мотив да го възпре. След като всички тези негови усилия не се увенчали с успех, няма съмнение, че единственият му ефективен способ за защита е бил именно осъщественият. В този смисъл липсва необходимост от механичното преповтаряне на подробните фактически и правни съображения на съдилищата, съдържащи законосъобразен и убедителен отговор на поставяния и пред тях идентичен въпрос. Последното изключва осъществяването на престъпния състав от обективна страна, а от това неминуемо следва, че изводът на апелативния съд, че подсъдимият следва да бъде оправдан изцяло по обвинението по чл. 119 НК, за което престъпление касаторът е признат за виновен, но не е наказан от окръжния съд, на основание чл. 12, ал. 4 НК, е правилен, а възраженията в касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец в тази насока- неоснователни. Последица от горното, при липсата на извършено престъпление, предвид законосъобразността на извода, че подсъдимият е действал в условията на неизбежна отбрана, е и отмяната на решението в гражданско- осъдителната му част, и отхвърляне на уважения в полза на гражданския ищец С. Б. Х. граждански иск, за сумата 150000 лв., ведно със законната лихва от датата на деянието до окончателното й изплащане. В този смисъл въззивната присъда също е съответна на закона и в гражданско- отхвърлителната си част. Обсъждането на довода по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, изрично релевиран в касационната жалба- за явната несправедливост на оправдателна присъда, е безпредметно, поради очевидната му несъстоятелност. Ето защо, като намери, че изтъкнатите в жалбите на частния обвинител и граждански ищец доводи са неоснователни, ВКС прие, че като постановена в съответствие с материалния и процесуалния закон, обжалваната въззивна присъда следва да бъде оставена в сила. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 152 от 6. 06. 2011г., на Апелативен съд-гр.Велико Търново, наказателно отделение, постановена по ВНОХД № 101/ 2011г., по описа на съда. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: