Р Е Ш Е Н И Е № 94 гр. София , 15 юли 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на десети март две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора от ВКП Ивайло СИМОВ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 262/2015г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 423, ал. 3, вр. чл. 419, ал. 1, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Образувано е по искане, подадено от адв. С. С., защитник на Л. А. Б., за възобновяване на производството по нчд № 410/2012г. на Окръжен съд – Пазарджик. В искането се съдържа позоваване на основанията чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, във връзка с чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 от НПК. В подкрепа на тезата да допуснати съществени процесуални нарушения се излагат подробно съображения за нарушение на принципа ne bis in idem, като се сочи, че присъда на Пазарджишкия РС от 23.04.2009г., с която Л. Б. е признат за виновен за множество деяния и присъда № 5 на Торинския съд, с която Б. е осъден за трафик на хора с цел проституция и склоняване към проституция, се обосновават на едно и също поведение на Л. Б., на едни и същи фактически елементи. В тази връзка се сочи, че приемането за изпълнение на присъдата на Съда в Торино нарушава принципа ne bis in idem, провъзгласен в чл. 4 от Протокол № 7 към Европейската конвенция за правата на човека /ЕКПЧ/. Посочва се и неизпълнение на задължителни указания на ВКС, дадени в предходно отменително решение, за преценка на кореспондиращото престъпление. Твърди се неправилно приложение на материалния закон поради не законосъобразност при определяне на кореспондиращия закон. Излагат се доводи за неправилна съпоставка на кореспондиращия български закон по смисъла на чл. 457, ал. 3 от НПК. Излагат се съображения, че преценката на фактическите елементи и приложимия италиански закон сочи, че за двете престъпления, за които Б. е осъден от италиански съд – привеждане и държане в робство и експлоатация на проституция, съпоставимият текст по българското наказателно право е текста на чл. 155, ал. 3, вр. ал. 1 от НК. Като нарушение се сочи и отказа на съда да приложи разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от НК. Сочи се и явна несправедливост на наложеното наказание поради допуснатите пороци в решението на Пловдивски апелативен съд. Искането, което се прави, е за постановяване на решение, с което да бъде отхвърлено искането на ОП – Пазарджик, да се приведе в изпълнение наказанието лишаване от свобода по отношение на Л. Б., наложено му с присъда № 5 от 27.06.2011г. по дело № 7382/2005г. на съд в [населено място], Италия. В съдебно заседание пред касационната инстанция защитникът на Б. – адв. С., поддържа искането за възобновяване по изложените в него съображения. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на искането за възобновяване. Л. Б. не участва лично в производството и не взема становище. Върховният касационен съд, като провери данните по делото, съобрази становищата и доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: Искането за възобновяване е процесуално допустимо. Предмет на искането е акт от кръга на визираните в чл. 419, ал. 1 от НПК, като в него се съдържат доводи в подкрепа на заявеното на основание по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 от НПК. Същото е направено в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Разгледано по съществото си, в контекста на очертаната в него аргументация, искането е НЕОСНОВАТЕЛНО. С решение № 130 от 19.09.2012г. по нчд № 401/2012г. по описа на Пазарджишки окръжен съд, е приета за изпълнение Присъда №5 на Първоинстанционния съд за тежки престъпления в [населено място], Италия, произнесена на 27.06.2011г. по дело № 7382/2005г. от общия регистър съдия предварително следствие и прокурорска преписка № 8422/2005г. от общ регистър на Прокуратурата, с което на българския гражданин Л. А. Б. е наложено наказание, намалено, съгласно чл. 457, ал. 4 от НПК, на ДЕСЕТ ГОДИНИ лишаване от свобода за престъпление по чл.159а, ал.2, т.2 и т.4, във връзка с ал.1, във връзка с чл.26, ал.1 от НК, във връзка с чл.2, ал.2 от НК. На основание чл.57, ал.1, във връзка с чл.61, т.3 от ЗИНЗС е определен първоначален строг режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 457, ал. 5 от НПК от така редуцираното наказание лишаване от свобода е приспаднато времето, през което Б. е бил задържан с мярка за неотклонение „Задържане под стража”, във връзка с ЕЗА в периода от 30.10.2008г. до 30.12.2008г. и в периода от 29.04.2010г. когато е екстрадиран в Република Италия до настоящия момент и до влизане в сила на решението. С решение № 178 от 24.10.2012г. на Пловдивски АС по нчд № 422/2012г. решение №130/19.09.2012г., постановено по чнд №410/2012г. на Пазарджишкия окръжен съд е отменено и вместо това наказанието четиринадесет години лишаване от свобода, наложено на Л. Б., по Присъда №5 на Торински съд-втори съд със съдебни заседатели произнесена на 27.06.2011г. по дело №7382/2005 г. от общия регистър съдия предварително следствие и прокурорска преписка № 8422/2005 г. от общ регистър на Прокуратурата, не е прието за изпълнение. С решение № 212/15.07.2013г. по нд № 568/2013г. на ВКС, ІІ Н.О., внчд № 422/2012г. на Пловдивски АС е възобновено, като е отменено постановеното по него решение № 178/24.10.2012г. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на съдебното заседание. При новото разглеждане с решение № 185 от 29.10.2012г. на Пловдивски АС по нчд № 307/2013г. е потвърдено решение № 130/19. 09. 2012 г. по ЧНД № 410/2012 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, с което съдът е приел за изпълнение присъда № 5 на първоинстанционния съд за тежки престъпления на [населено място], произнесена на 07. 06. 2011 г. по дело № 7382/2005г. С решение № 153/21.05.2014г. по нд № 506/2014г. на ВКС, ІІ Н.О., внчд № 307/2012г. на Пловдивски АС е възобновено, като е отменено постановеното по него решение № 185/29.10.2013г. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. С решение № 511 от 04.08.2014г. по внчд № 197/2014г. по описа на Пловдивски АС, решението на Окръжен съд – Пазарджик № 130/19.09.2012г. по ЧНД № 410/2012г. е изменено в частта, в която по приетата за изпълнение присъда № 5 на първоинстанционния съд за тежки престъпления в [населено място], Италия, от 27.06.2011г. по дело № 7382/2005г. за съответстващо престъпление е определено по чл. 159а, ал.2, т.2 и т.4 във вр. с ал.1 във вр. с чл. 26, ал.1 и чл. 2 ал.2 от НК и вместо това е постановено, че извършените от Л. А. Б. престъпления по чл. 600 НК и чл. 3 от Закон 75/58 на Република Италия, осъществени от февруари 2004г. до април 2005г. с пострадал Д. Т., както и извършените от същото лице престъпления по чл. 600 НК и чл. 3 от Закон 75/58 на Република Италия, осъществени от февруари 2005г. до септември 2005г. с пострадал Г. Н. са съответстващи на чл. 159а, ал.2, т.2 и 4 във вр. с ал.1 от НК и по чл. 159в от НК на Република България, спрямо всяко едно от пострадалите лица. Постановено е приспадането на приетото за изтърпяване наказание лишаване от свобода за периода от 29.04.2010г. до влизане в сила на решение по настоящото производство, да се извърши относно действително изтърпяното предварително задържане, респективно изтърпяно наказание. В искането се съдържа обосноваване на наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 – 3 от НПК, които са предвидени в закона като основание за възобновяване чрез препращането в чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите, посочени в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Това оплакване се обосновава на съображения за нарушение на принципа ne bis in idem, като се претендира, че в съответствие с посочения принцип Апелативният съд е следвало да отхвърли искането за привеждане в изпълнение на присъдата, постановена от съда в Торино, Италия, с която на Л. Б. е наложена наказание четиринадесет години лишаване от свобода. Тази претенция се обосновава с подробно изложени съображения за това, че присъда на Пазарджишкия РС от 23.04.2009г. по нохд № 2319/2008г., с която Л. Б. е признат за виновен и осъден за извършване на престъпления по чл. 159а, ал. 2, т. 6 от НК и присъда № 5 на Торинския съд, с която Б. е осъден за трафик на хора с цел проституция и склоняване към проституция, се обосновават на едно и също поведение на Л. Б., на едни и същи фактически елементи, поради което е недопустимо неговото наказване два пъти за едно и също нещо. Принципът ne bis in idem несъмнено съставлява основен принцип, прогласен в чл. 4 от Протокол № 7 към ЕКПЧ, както и в други международно правни актове, по които България е страна и които по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ, са директно приложими. Този принцип има своя регламент и в НПК – чл. 24, ал. 1, т. 6. При все това обаче, е необходимо да се прецени дали този принцип е приложим в производството във връзка с международното сътрудничество по наказателни дела – трансфер на осъдени лица по чл. 453 и сл. от НПК. Съобразно разпоредбите на Конвенцията за трансфер на осъдени лица /КТОЛ/ и правния регламент в НПК, целта на производството е предаване на лице, осъдено на територията на една държава, за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода” на територията на държавата, чийто гражданин е това лице. Условията за трансфер за изброени изчерпателно в чл. 3 от посочената Конвенция. Съобразно нормите на чл. 9 от Конвенцията, компетентните органи на изпълняващата държава трябва да продължат изпълнението на наказанието или да преобразуват наказанието, а чл. 10, т. 2 предвижда, че ако характерът или срокът на наказанието са несъвместими със законодателството на изпълняващата държава или ако законодателството на тази държава го изисква, изпълняващата държава може чрез съдебно или административно решение да приспособи тази санкция към наказание или мярка, предвидена от нейното законодателство за престъпления от същия характер, като по отношение на характера си това наказание или мярка трябва да съответства, доколкото е възможно, на наложеното от присъдата за изпълнение. Съобразно чл. 10, т. 1 от Конвенцията, когато се продължи изпълнение на наказанието в изпълняващата държава, тя е обвързана с правния характер и срока на наказанието, както са определени от осъдилата държава. В съответствие с регламента на Конвенцията е установена и процедурата в НПК по трансфер на осъдени лица (основания, ред, правни последици). Предвид на тези принципни положения, уредени в КТОЛ, в чл. 457 от НПК е предвиден кръгът въпроси, по които изпълняващият български съд може и следва да се произнесе във връзка с приемането за изпълнение на влязлата в сила присъда, постановена от съд в друга държава. Доколкото, съобразно характера на производството, правомощията на изпълняващия съд са единствено по отношение на изпълнението на чуждата присъда и решаване на въпросите за нейното приспособяване съобразно действащия в РБ закон, то в чл. 459, ал. 1 от НПК е установена забрана за преразглеждане по същество на чуждата присъда, като е посочено, че тя подлежи на проверка само от компетентните органи в държавата, в която е постановена. Изложените съображения обосновават извод, че характерът на производството по трансфер на осъдени лица предопределя и кръгът въпроси, което се решават в него. Сред тях не са въпросите по съществото на обвинението и осъждането, а само тези, свързани с продължаване на изпълнението на наложеното с присъдата на чуждия съд наказание. Поради това, в производството по трансфер на осъденото лице е неприложим принципът ne bis in idem. Решаването на въпросите за това, дали е налице идентичност на съвкупността от факти, въз основа на които е постановено осъждането в държавата, в която е постановена присъдата, с друго осъждане, макар и в изпълняващата държава, не е предмет на производството по трансфер. Тези въпроси могат да бъдат обсъждани и решавани в същинското наказателно производство и в това производство лицето следва да търси прилагане на посочения принцип. Съответно – решаващият съд в същинското производство следва да се произнесе по правилното приложение на забрана за преследване и наказване два пъти за едно и също нещо. Тези принципни съображения налагат извод за неоснователност на обстойно развитото оплакване за допуснато при постановяване на въззивното решение нарушение на процесуалните правила, свързано с неприлагане на принципа ne bis in idem. Както е посочено и в Решение № 212/15.07.2013г., на ІІ НО. на ВКС постановено по настоящето производство, „съдът решава единствено въпросите по чл. 457, ал. 3 - 5 от НПК, но не и дали за същото деяние лицето е било осъдено с присъда в България, което следва да бъде съобразявано от чуждестранния съд с оглед забраната за non bis in idem.” Именно съдът по съществото на обвинението е този, който следва да съобрази забраната едно лице да не бъде съдено два пъти за едно и също нещо, като това е било сторено от съда в Торино, видно от неговото решение, в което е отказано производство или то е прекратено по отношение на деяния (като съвкупност от фактически положения), за които Б. е бил осъден с присъда на РС – Пазарджик. Поради изложеното настоящият съдебен състав намира оплакването за допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК за неоснователно, което сочи на неоснователност на претенцията за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на искането да бъде приведена в изпълнение присъдата, постановена от съда в Торино, Италия, спрямо Б.. Без основания са доводите за допуснато при постановяване на въззивното решение неправилно приложение на материалния закон – основание по чл. 348, ал. 2, вр. ал.1, т. 1 от НПК. Оплакването за нарушение на материалния закон поради неприлагане на разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от НК при приспособяване на чуждата присъда, не може да бъде възприето. Изясненият по-горе характер на производството по трансфер на осъдени лица обосновава извод, че изпълняващият български съд в това производство следва да квалифицира престъплението съобразно нормите на НК, действащи към момента на трансфера - търси се единствено аналогичната норма по нашия НК към момента на адаптиране на наложеното от чуждестранния съд наказание за изтърпяване. Доколкото в чл. 457 от НПК изчерпателно са посочени въпросите, които съдът решава при трансфер на осъдено от чуждестранен съд лице, то между тях няма такива по същество на делото, какъвто и въпросът за прилагане на по-благоприятен закон. При трансфер на лица има постановена и влязла в сила присъда, която само подлежи на изпълнение и решените с нея въпроси (включително и за приложим по-благоприятен закон) не могат да се пререшават, понеже въпросът за приложимия закон се решава до влизане в сила на присъдата. (В този смисъл, Решение № 510/2010г. I НО., Решение № 482/2015г. І НО.). Такива са били и указанията в Решение № 153/21.05.2014г. на ІІ НО. на ВКС по настоящето дело – че преценката за приложимия материален закон за престъплението се прави от съда по същество – т.е. от чуждия съд, а българският съд определя съответстващото престъпление на българския НК, действащ към момента на приемане на чуждата присъда, и те са били спазени при новото разглеждане. Не са основателни и възраженията в искането за възобновяване за не законосъобразност при определяне на кореспондиращия закон. При определяне на текста от българския закон, предвиждащ отговорност за извършеното престъпление, за което е постановено осъждане, са изпълнени указанията на ВКС, дадени в предходни отменителни решения, за внимателна преценка на фактите, обосновали осъждането на Б. в осъдилата държава. В решението на Пловдивски АС фактическите обстоятелства, обосновали осъждането на лицето от съда в Торино, както и съответната им правна квалификация съобразно закона на осъдилата държава, са аналитично обсъдени. Този подход на въззивният съд му е дал възможност да направи правилно заключение, че най-близката норма от българския НК, която да съответства на приетите в присъдата, подлежаща на изпълнение, фактически положения в тяхната съвкупност, е тази на чл. 159а, ал. 2, т. 2 и т. 4 вр. ал. 1 от НК и тази по чл. 159в от НК. Престъпната деятелност, за която е осъден Б. в Италия и чийто правен аналог е бил задължен да намери решаващият български съд, както е посочено и в присъдата на съда в [населено място], касае обвиненията на осъдения извън тези, за които е съобразена забраната за повторно осъждане предвид постановената от Пазарджишкия РС присъда. Именно за тези фактически положения, които са извън осъждането от националния съд, и по които е признат за виновен и осъден Б. от съда в Торино, квалифицирани от осъдилата държава по чл. 600 от НК и чл. 3 от Закон 75/58 на Република Италия, е извършена преценката по чл. 457, ал. 3 от НПК, като са намерени правилно аналогичните национални норми. На претенцията в искането за приложимост на нормата на чл. 155, ал. 3, вр. ал. 1 от НК, се съдържа верен отговор във въззивното решение. Фактите, по които е осъден Б. от чуждия съд, не се припокриват със склоняването към проституция с користна цел (какъвто е съставът на чл. 155, ал. 3, вр. ал. 1 от НК), защото установената от фактите цел при деятелността на лицето е в много по широк обем, като включва и трайна експлоатационна цел и държане в принудително подчинение. Поради това, разпоредбата на чл. 155, ал. 3, вр. ал. 1 от НК не е аналогичната норма в българския закон за престъплението, извършено от Б., за което е осъден от съд в Република Италия. Изложените съображения сочат на неоснователност на оплакването в искането за допуснато нарушение на материалния закон при постановяване на въззивното решение. Лишено е от основание и оплакването за явна несправедливост на наложеното на наказанието, което е прието за изпълнение. Вън от съмнение е, че преценката за справедливостта на наказанието за извършеното престъпление се прави от съда, който разглежда делото по същество, като в производството по трансфер на осъдени лица е недопустима такава преценка, защото това би означавало ревизия на влязлата в сила присъда на чуждия съд. В конкретния случай в искането оплакването се извежда само въз основа на твърдяните пороци в материално правен и процесуален аспект. Настоящата инстанция, по изложените по-горе съображения, не намери да са допуснати нарушения по чл. 348, ал.1, т. 1 и 2 от НПК, и в тази връзка правилно е извършено намаляване на наложеното с чуждата присъда наказание на Б., до предвидения за аналогичните деяния по българския НК максимум на наказанието. Изложените съображения мотивират състава на ВКС да приеме, че искането за възобновяване на наказателното дело, направено от защитник на осъдения Б. е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Л. А. Б., за възобновяване на производство по нчд № 410/2012г. на Окръжен съд – Пазарджик и внчд № 197/2014г. на Пловдивски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.