4 РЕШЕНИЕ № 814 София, 23.11.2010 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при секретаря БОРИСЛАВА ЛАЗАРОВА и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ гр.дело №1606/2009 година. Производството е по чл.290 ГПК. С определение №1676/18.12.2009 г. по настоящото дело е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК касационно обжалване на въззивно решение от 26.6.2009 г. по гр.д.№3499/2008 г. по описа на С. градски съд, по подадена от адв. О. С. – процесуален представител на ответницата по исковата молба Е. Р. К.. Касационното обжалване е допуснато по въпроса “Дали основанието, въз основа на което е разгледана претенцията е по чл.55 ЗЗД, във връзка с ПМС №90/2000 г.”. С обжалваното решение е оставено в сила решение от 28.7.2008 г. по гр.д.№3018/2008 г. на С. районен съд, 35 състав, с което Е. Р. К. е осъдена да заплати на У. за национално и световно стопанство – София, сумата 7064,15 лева, представляваща получени стипендии за периода от месец март 2001 г. до месец юли 2003 г., ведно със законната лихва, считано от 05.02.2008 г. до окончателното й изплащане, на основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, във връзка с § 5ДР на ПМС №90/2000 г. За да отговори на поставения въпрос Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира следното: От ангажираните по делото доказателства се установява по безспорен начин, че ответницата по исковата молба Е. Р. К. е напуснала обучението си като редовен докторант по собствено желание. Съгласно разпоредбата на § 5 от Допълнителните разпоредби на ПМС №90/26.5.2000 г. за условията и реда за предоставяне на стипендии на студенти, докторанти и специализанти от държавните висши училища и научни организации, в редакцията до изменението с ДВ, бр.86 от 03.10.2008 г., “Студентите, докторантите и специализантите, напуснали обучението по собствено желание или отстранени, с изключение на случаите по здравословни причини, дължат връщане на получените суми за стипендии “. Съгласно разпоредбата на чл.55, ал.1 ЗЗД “който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.”. От анализа на двете правни норми съдът намира, че визираната разпоредба от посоченото ПМС е частен случай на общата разпоредба на чл.55, ал.1, предл. 3 ЗЗД. Налице е отпаднало основание на нещо получено, което в конкретния случай се изразява в размер на получени стипендии от лице, отказало се по собствено желание от изпълнение на задълженията си по чл.71 от Закона за висшето образование. Следователно предявеният иск е с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, във връзка с § 5 от ДР на ПМС №90/26.5.2000 г. По касационната жалба. При разглеждане на спора въззивната инстанция е приела, че вземането на ищеца се погасява с общата погасителна давност по чл.110 ЗЗД. Прието, че процесния случай не се обхваща от хипотезите на чл.111 ЗЗД, тъй като вземането не е нито вземане за възнаграждение за труд, нито вземане за обезщетение и неустойки от неизпълнен договор. По съществото на спора СГС е приел, че условията и изискванията, при които едно лице може да стане докторант са уредени в Наредбата за държавните изисквания за приемане и обучение на докторанти, както и в ПМС №90/2000 г. Прието е, че при отписването от докторантурата ръководителят на научната организация издава заповед, която по естеството си е индивидуален административен акт, поради което следва да бъде връчена. В процесния случай е прието, че заповед №2522/05.11.2003 г. е връчена на ответницата по исковата молба на 05.12.2007 г. с нотариална покана. Съдът е стигнал до извод, че посочената заповед не е връчена на 05.11.2003 г., в деня на издаването й, както и че тази заповед не е обжалвана, поради което е прието, че тя е влязла в сила. В касационната жалба против въззивното решение на С. градски съд се твърди, че въззивната инстанция не се е съобразила със специфичната материя на казуса. Навежда се довод, че неправилно в мотивите на обжалваното решение е прието, че заплащането на стипендията не е приравнено на трудовоправно отношение, без да се определя какъв характер има това правоотношение. Твърди се, че неправилно съдът е стигнал до извод, че в случая не се касае и за обезщетение или неустойка от неизпълнение на договор. Поставя се и въпроса дали правното основание на иска е по чл.55 ЗЗД или е налице неизпълнение на поети задължения от страна на стипендианта и претендиране на обезщетение или неустойка от страна на учебното заведение. Относно изводите на въззивната инстанция за погасяване на иска по давност се твърди, че давностния срок за предявяване на иска е изтекъл на 05.11.2006 г. Моли се за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на иска. Претендират се разноски. Ответникът по касация – У. за национално и световно стопанство, е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК, с който оспорва касационната жалба. В съдебно заседание жалбата се оспорва от процесуалния представител на страната юрисконсулт Ч., която представя и писмена защита. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид отговорът и писмената защита на ответника по касация, становището на процесуалния му представител, изложено в съдебно заседание и на основание чл.290 ГПК, намира за установено следното: Решението на С. градски съд е правилно. Законосъобразно и обосновано въззивната инстанция е приела, че правоотношението между страните по спора не е трудово. За да е налице такова следва да е сключен валиден трудов договор във формата предвидена в разпоредбата на чл.62, ал.1 КТ. Освен това по естеството си договорът следва да е за престиране на труд, въз основа на който работникът да получава съответно трудово възнаграждение. В процесния случай правоотношението между страните се основава на разпоредбите на глава десета/чл.чл.66-74/ от Закона за висшето образование и Наредбата за държавните изисквания за приемане и обучение на докторантите, които определят предмета на правоотношението, а именно обучение на докторанти. Въз основа на това правоотношение и на основание чл.9, ал.3, т.8 от ЗВО и ПМС №90/26.5.2000 г. за докторантите се отпускат стипендии. С оглед изложеното за характера на правоотношението между страните съдът намира, че не е налице и правоотношение, въз основа на което касационната жалбоподателка дължи обезщетение или неустойка. Претендираната от ищеца сума се основава на правна норма и се обхваща хипотезата на чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, в какъвто смисъл е и дадения от съда отговор на поставения от касационната жалбоподателка въпрос. Неоснователно е и оплакването на касационната жалбоподателка досежно мотивите на въззивната инстанция по довода за погасителната давност. След като процесния случай не попада в хипотезите на чл.111 ЗЗД следва да се приложи общата погасителна петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. Изложеното налага извод за неоснователност на касационната жалба, поради което тя следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение – в сила. Водим от изложените съображения и на основание 293, ал.1, хипотеза първа ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение от 26.6.2009 г. по гр.д.№3499/2008 г. по описа на С. градски съд, в.к., ІІ-Б отделение. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: