2 Р Е Ш Е Н И Е № 378 гр. София, 15.01. 2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1629 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца К. К. К. и по касационна жалба на ответника М. . (МП) срещу решение № 207/04.12.2014 г., постановено по реда на чл. 294 от ГПК по въззивно гр. дело № 352/2014 г. на Варненския апелативен съд. С определение № 790/18.06.2015 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в частите, с които, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 2554/15.12.2012 г. по гр. дело № 2550/2010 г. на Варненския окръжен съд, като краен резултат, предявените по делото осъдителни искове по чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 441, изр. 2 от ГПК за заплащане на обезщетения за вреди, претърпени вследствие незаконосъобразно действие на държавен съдебен изпълнител (ДСИ) М. К. П., представляващо извършен на 25.06.2003 г. по изп. дело № 14021/2002 г. на ДСИ при СИС-Варна, въвод на ищеца във владение на недвижим имот, различен от възложения му имот, са уважени за следните суми: за сумата 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и за сумата 766.16 лв. и сумата 1 462.50 лв. – обезщетения за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 10.10.2007 г.; и са отхвърлени за следните суми: искът за обезщетение за неимуществени вреди – за разликата над сумата 5 000 лв. до сумата 10 000 лв. и исковете за обезщетения за имуществени вреди – за разликата над общия размер на присъдените суми от 2 228.66 лв. до пълния им предявен общ размер от 28 270.80 лв.; както и в частта за разноските по делото. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната от съответната страна, и допусната до касационно обжалване част от въззивното решение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушения на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ищецът и ответникът оспорват и излагат по делото съображения за неоснователност на касационната жалба на насрещната страна. Третото лице М. К. П., привлечено по делото като помагач на ответника, излага съображения за неоснователност на жалбата на ищеца, както и за основателност на жалбата на ответника – в частта ѝ относно допуснатата до касационно обжалване по тази жалба, осъдителна част от въззивното решение. С определение № 426/18.06.2015 г., постановено по частно гр. дело № 1628/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, последното дело е присъединено към настоящото гр. дело № 1629/2015 г. за общото им разглеждане и постановяване на общ съдебен акт по тях. Присъединеното частно производство е образувано по частна жалба на ищеца К. К. срещу определение № 38/21.01.2015 г., с което въззивният съд е оставил без уважение молбата му по чл. 248 от ГПК за изменение на постановеното по делото въззивно решение № 207/04.12.2014 г. в частта му за разноските. Ответното МП оспорва частната жалба и излага съображения за неоснователност на същата. С посоченото по-горе определение № 790/18.06.2015 г. по чл. 288 от ГПК, касационното обжалване по делото е допуснато по следните четири процесуалноправни въпроса: 1) следва ли съдът да приложи института на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, когато ответникът по иска за обезщетение на вреди от деликт не е навел по делото възражение и твърдения в тази насока, но такива са направени своевременно от привлечената от него подпомагаща страна – на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК; 2) как въззивният съд следва да съобрази указанията, дадени с отменителното решение на касационната инстанция, когато при новото разглеждане на делото от въззивната инстанция се съберат нови доказателства и се установят нови факти – на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК; 3) длъжен ли е съдът да постанови нарочно определение, с което да съобщи на страните, че приема за общоизвестен даден релевантен факт по делото – на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; и 4) ако съдът не възприема прието по делото експертно заключение, длъжен ли е да изложи конкретни обосновани мотиви за това – на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По така поставените процесуалноправни въпроси настоящият съдебен състав намира следното: Отговорът на първия въпрос е положителен. В съдебната практика няма съмнения, че при предявен иск по чл. 49 от ЗЗД за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя на работа на прекия причинител на вредите (делинквента), съдът трябва да изследва и да установи дали е налице целият фактически състав на непозволеното увреждане по чл. 45 от ЗЗД, включително – дали е налице или не, изискваната от чл. 51, ал. 1 от ЗЗД, пряка и непосредствена причинна връзка между процесното противоправно поведение на делинквента и процесните по делото вреди. В съдебната практика няма съмнения и че ответникът по иска по чл. 49 от ЗЗД може да въведе в спора по делото правоизключващото възражение по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД – че процесните вреди са в причинна връзка и от поведението на самия увреден ищец, което е допринесло за настъпването и/или за увеличаването на вредите, т.е. – за тяхното съпричиняване от страна на ищеца. В такива случаи съдът следва да извърши и преценка, дали и в каква степен установеното от доказателствата по делото поведение на ищеца допринася за настъпването и/или за увеличаването на вредите по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, а също и дали то изцяло не изключва или прекъсва от даден момент нататък причинната връзка между тях и противоправното поведение на делинквента, изисквана от чл. 51, ал. 1 от ЗЗД – в рамките на преценката дали е осъществен фактическият състав на непозволеното увреждане. Когато делинквентът е встъпил или е привлечен по делото като трето лице – помагач на ответника по иска по чл. 49 от ЗЗД, той също може да направи материалноправното правоизключващо възражение по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, дори самият ответник да не го е направил. Това ясно следва от разпоредбата на чл. 216, ал. 1 от ГПК, съгласно която третото лице има право да извършва всички съдопроизводствени действия, които би могла да извърши по същото дело и страната, на която то помага, с изключение на действията, представляващи разпореждане със спорния предмет на делото, каквото очевидно не е възражението за съпричиняване, предвид изяснения му по-горе характер. И в този случай съдът по същия начин е длъжен да изследва наличието или липсата на причинна връзка между поведението на ищеца и настъпването на вредите, респ. – ако такава е налице, в каква степен и в какво съотношение са допринесли за настъпването на вредоносния резултат това поведение на ищеца и противоправното поведение на делинкветна, привлечен като трето лице по делото. В подобен смисъл е и решение № 163/31.10.2013 г. по търг. дело № 82/2012 г. на II-ро търг. отд. на ВКС. Следва да се отбележи и че така възприетото разрешение не е в противоречие с приетото в постановеното при предходното разглеждане на делото от касационната инстанция, решение № 68/15.07.2014 г. по гр. дело № 5985/2013 г. на III-то гр. отд. на ВКС, доколкото с последното е дадено разрешение по подобен процесуалноправен въпрос, но по отношение на правопогасяващото възражение за изтекла погасителна давност, като същевременно са дадени указания по чл. 294 от ГПК, при новото разглеждане на делото въззивният съд да изследва причинната връзка между процесните вреди и поведението на ищеца в смисъла, изложен по-горе. По втория поставен по делото въпрос, настоящият съдебен състав намира следното: Съгласно императивната норма на чл. 294, ал. 1, изреч. 2 от ГПК, указанията, дадени с отменителното решение на ВКС, са задължителни за въззивния съд при новото разглеждане на делото, както относно тълкуването и прилагането на процесуалния закон, така и относно тълкуването и прилагането на материалния закон. Когато съобразявайки се с дадените му указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, при новото разглеждане на делото въззивният съд събере нови доказателства, той следва да ги прецени в съвкупност с вече събраните преди това доказателства по делото – по свое вътрешно убеждение. Ако при тази преценка въззивният съд приеме за установени нови правно-релевантни обстоятелства, които променят фактическата обстановка по делото, той пак е длъжен да се съобрази с дадените му от ВКС по реда на чл. 294, ал. 1, изреч. 2 от ГПК, задължителни указания по тълкуването и прилагането на материалния закон. Съобразявайки се с тях, при новото разглеждане на делото въззивният съд може да достигне както до същите изводи по материалноправния спор по делото, така и до други материалноправни изводи, които са обусловени от променената с новоустановените обстоятелства фактическа обстановка по делото, и които изводи може да са различни от изводите, приети за правилни в отменителното решение на ВКС, доколкото последните са били направени само въз основа на обстоятелствата, приети за установени по делото преди събирането на новите доказателства. В подобен смисъл е и решение № 294/18.10.2013 г. по гр. дело № 1276/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Както е прието и в постановеното по делото определение по чл. 288 от ГПК, по останалите два процесуалноправни въпроса е налице трайно установена задължителна практика на ВКС. В решение № 274/13.12.2011 г. по гр. дело № 1514/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, по третия процесуалноправен въпрос е прието следното: Съгласно разпоредбата на чл. 155 от ГПК, не подлежат на доказване общоизвестните и служебно известните на съда факти, за които съдът е длъжен да съобщи на страните, с което му задължение се гарантират предвидените основни начала в гражданския процес – състезателното начало, равенството на страните, публичността и непосредствеността, с оглед установяване на истината, чрез осигуряване на страните възможност и съдействие за установяване на фактите от значение за решаване на делото. Общоизвестните факти, както и тези, които са служебно известни на съда, за да се приеме, че не подлежат на доказване като такива, съгласно чл. 155 от ГПК, следва да бъдат съобщени на страните от съда, че ги смята за такива. Съобщаването следва да се изрази в постановяване на нарочен съдебен акт – определение за това, че съответният факт не се нуждаe от нарочно доказване поради характера му на общоизвестен такъв или служебно известен на съда. Само по този начин страните могат да изложат своите доводи във връзка с този факт и значението му за правилното решаване на делото, в противен случай ще е налице съществено процесуално нарушение на правилата за събиране на доказателствата в процеса, нарушаване на равенството на страните при решаването на конкретния спор, както и на диспозитивното начало – чл. 6, ал. 2 от ГПК. В трайно установената задължителна практика на ВКС, по четвъртия процесуалноправен въпрос се приема, че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори когато то не е оспорено от страните, но във всички случаи той следва да го прецени наред с останалите доказателства по делото и е длъжен да изложи конкретни обосновани мотиви, когато не кредитира експертното заключение. В този смисъл са например: решение № 108/16.05.2011 г. по гр. дело № 1814/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 241/23.10.2013 г. по гр. дело № 3194/2013 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 60/25.03.2013 г. по търг. дело № 475/2012 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС. Така цитираните разрешения по третия и четвъртия процесуалноправни въпроси, се възприемат и от настоящия състав на ІV-то гр. отд. на ВКС. При извършената служебна проверка, съдът намира, че въззивното решение е валидно и че е процесуално допустимо в допуснатата до касационно обжалване негова част. При извършената проверка относно неговата правилност в тази му част, настоящия съдебен състав намира следното: Правилно и в съответствие с дадените му по реда на чл. 294, ал. 1, изреч. 2 от ГПК, указания по приложението на материалния закон, въззивният съд е приел, че извършеният на 25.06.2003 г. от ДСИ М. П., въвод на ищеца във владение, не във възложения му с нейно постановление от 30.05.2003 г. апартамент № 19, а в съседния апартамент № 20, който е бил възложен от същата ДСИ на друго лице – В. Н., е незаконосъобразен, като извършен в чужд имот, както и че ДСИ виновно е нарушила процесуалната норма на чл. 157, ал. 3 от ГПК (отм.), като не е преценила заключението на назначеното от нея вещо лице наред с останалите доказателства по изпълнителното дело и не е установила явното му противоречие с титула за собственост на ищеца – влязлото в сила постановление за възлагане от 30.05.2003 г. Това явно противоречие е било установено по делото още при първото му разглеждане от въззивната инстанция, и се изразява в това, че назначеното от ДСИ по изпълнителното дело вещо лице е посочило като граници на апартамент № 19, в който е трябвало да бъде въведен ищецът, не границите на същия, както те са описани в постановлението за възлагане от 30.05.2003 г., а границите на съседния апартамент № 20, в който ищецът е бил незаконосъобразно въведен във владение. Очевидността на това противоречие ясно се установява и от обсъденото в обжалваното по настоящото дело въззивно решение, описание на границите на двата имота в двете постановления за възлагането им, съгласно които ап. 20 граничи от изток с ап. 19, а последният граничи от запад с ап. 20, т.е. – очевидно е, че възложеният на ищеца имот е източният, а другият – чуждият, в който той е въведен, е западният от двата апартамента на етажа. Действително, при обсъждането на събраните (също съгласно дадените му указания по чл. 294, ал. 1, изреч. 2 от ГПК) при новото разглеждане на делото доказателства (изисканите и приложени в цялост, две граждански дела, водени от В. Н. срещу ищеца, приключили с влезли в сила осъдителни решения по чл. 108 от ЗС и по чл. 59 от ЗС), въззивният съд е приел за установено и че по описание има разлика от 10 кв.м. в застроената площ на двата апартамента, като по-голям е ап. 20, както и че единият апартамент е описан с една спалня, а другият – с две, но на практика и двата апартамента, които са незаконно построени, са изпълнени с по една спалня, като разлика в квадратурите им също не е установена. Тези нови обстоятелства, приети за установени при новото разглеждане на делото, обаче не са от такова естество, че да променят, както вече приетата за установена фактическа обстановка (че ищецът е бил въведен не във възложения му, а в чуждия имот, при очевидната размяна на границите на двата имота), така и основаните на тях изводи на въззивния съд за противоправността и виновността на поведението на ДСИ при извършването на процесния въвод във владение. Поради това, оплакванията и доводите за неправилност на тези изводи в обжалваното решение, наведени с касационната жалба на ответното МП, са неоснователни. Основателни са, обаче, оплакванията и доводите на кастора-ответник, че в грубо нарушение на съдопроизводствените правила (а също – и в противоречие с цитираната по-горе задължителна практика на ВКС по третия и четвъртия въпрос) въззивният съд – без да постанови определение по чл. 155 от ГПК и без да изложи мотиви защо не възприема заключенията на вещите лица по делото, е приел, че психосоматичният характер на заболяването миокарден инфаркт е общоизвестен факт, както и че в случая стресовите събития от живота на ищеца са, ако не единственият, то поне сериозен фактор за влошаване на заболяването му исхемична болест на сърцето (И.) и за миокардния инфаркт. Вещото лице д-р П., която е извършила първоначалната съдебно-медицинска експертиза по делото, е дала заключение, че миокардният инфаркт на ищеца се е развил в резултат на предварително съществуващото при него заболяване – И., както и че не може да се приеме, че емоционалният стрес определя някаква внезапна „отключваща роля“ при инфаркт на миокарда, нито, че е самостоятелен фактор, който го обуславя. Същото вещо лице е дала заключение и че заболяванията дислипидемия, хиперхолестеролемия и нефролитиаза, от които също е страдал ищецът, в съвкупност имат причинна връзка с обмяната на веществата в човешкия организъм и не следва да се приема обусловеност от различни преживявания, включително и от съдебни дела по повод имотни или други казуси. Вещото лице д-р Й., който е извършил повторната съдебно-медицинска експертиза по делото, е дал заключение, че на фона на артериалната хипертония и рисковата характеристика на ищеца, в това число ежедневният хроничен стрес, е напълно възможно стресът да отключи и предизвика миокарден инфаркт; както и че не следва да се търси категорично причинна връзка между въвода във владение и съдебни дела по повод имотни или други казуси, от една страна, и заболяванията дислипидемия, нефролитиаза и коронарна атеросклероза. Така дадените експертни заключения, преценени в съвкупност, не сочат категорично, а по-скоро отричат пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между миокардния инфаркт и останалите заболявания на ищеца от една страна, и незаконосъобразно извършения от ДСИ процесен въвод на същия в чуждия имот, поради което въззивният съд неправилно е приел, че такава връзка е доказана по делото и неправилно е присъдил обезщетение за тези процесни неимуществени вреди. Предвид възприетото по-горе разрешение на първия поставен по делото процесуалноправен въпрос, неоснователно е оплакването в касационната жалба на ищеца, че въззивният съд разгледал непредявено възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, което в случая е направено с отговора на исковата молба, подаден от третото лице – помагач на ответника по делото. Както вече беше посочено в тази връзка, с предходното касационно решение по делото, на въззивния съд са дадени и указания по чл. 294, ал. 1, изр. 2 от ГПК в тази насока, а именно – да обсъди дали ищецът е могъл да избегне настъпването на част от процесните имуществени вреди, като отстъпи по-рано процесния имот на действителния му собственик. При това положение, апелативният съд правилно е обсъждал и правилно като цяло е приел, че част от процесните имуществени и неимуществени вреди са пряко и непосредствено причинени в еднаква степен (50%х50%), както от процесния незаконосъобразен въвод във владение на ищеца, извършен от ДСИ П., така и от поведението на самия ищец, който при очевидното несъответствие и размяната на границите на двата имота в заключението на вещото лице, възприето от ДСИ в протокола за въвод, спрямо описанието на границите им в постановлението за възлагане, се е съгласил без никакви възражения да бъде въведен в чуждия имот, въпреки че е могъл да съобрази това, а след това е и продължил да владее и ползва имота, и да оспорва собствеността в образуваното срещу него производство по чл. 108 от ЗС. Правилно също така, въззивният съд е приел, че от определен момент нататък настъпването на процесните вреди е в причинна връзка единствено от поведението на ищеца. Неправилно е приел, обаче, че това е 01.10.2004 г. – датата на депозиране на експертното заключение по делото по чл. 108 от ЗС, от което според съда ищецът узнал, че владее чуждия имот; а не – 12.07.2007 г., когато е влязло в сила постановеното срещу ищеца осъдително решение по чл. 108 от ЗС, с което спорът за собствеността и владението върху процесния имот е бил разрешен със силата на пресъдено нещо. Едва след последната дата, оставайки в чуждия имот, неизпълнявайки влязлото в сила съдебно решение по чл. 108 от ЗС, оспорвайки и заведения след тази дата срещу него иск по чл. 59 от ЗЗД, ищецът с това свое поведение вече е прекъснал изцяло причинно-следствената връзка между извършения от ДСИ П. незаконосъобразен въвод в имота, и настъпилите след тази дата процесни имуществени и неимуществени вреди, изразяващи се в дължимото от него обезщетение по чл. 59 от ЗЗД за ползването на имота след тази дата, в разноските за образуваното след тази дата съдебно производство и по принудителното изпълнение на постановеното срещу него осъдително решение по чл. 59 от ЗЗД, както и в негативните емоционални изживявания след посочената дата, свързани с двете съдебни дела и принудителните изпълнения на влезлите в сила съдебни решения по чл. 108 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД. От гореизложеното следва и че въззивният съд неправилно е определил обема на тези от процесните имуществени и неимуществени вреди, които са настъпили като пряко и непосредствено следствие от извършения от ДСИ незаконен въвод, и същевременно съпричинени от посоченото по-горе поведение на самия ищец. Това от своя страна е довело и до неправилно определяне на размерите на присъдените обезщетения по отделните искови претенции по делото. Също от изложеното по-горе следва, че пряко следствие от незаконния въвод са единствено настъпилите за ищеца до посочената по-горе дата 12.07.2007 г. – съпричинени и от негова страна, процесни неимуществени вреди, изразяващи се в изживените от него притеснения, безпокойства и други отрицателни емоции, свързани с воденото срещу него съдебно производство по чл. 108 от ЗС и осъждането му да върне процесния имот на действителния му собственик В. Н.. Тези негативни емоционални изживявания ищецът е търпял в период от около три години и половина, колкото е продължило това съдебно производство, като те не са по-големи като цяло от обичайните в подобни случаи; по-интензивни са били след 01.08.2005 г., когато още на първа инстанция е постановено осъдително решение по чл. 108 от ЗС, а най-интензивни – в последния месец от посочения период – след постановяването и на въззивното решение по делото, когато ищецът е разбрал и че очаква дете и притесненията му тогава очевидно са били по-големи. При така установеното, настоящият съдебен състав намира, че определено съгласно чл. 52 от ЗЗД, справедливото по размер обезщетение за тези неимуществени вреди възлиза на сумата 2 500 лв., а намален наполовина – съобразно процента на съпричиняването на тези вреди от страна на ищеца, размерът на дължимото обезщетение възлиза на 1 250 лв. С обжалваното въззивно решение искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата 5 000 лв., като неправилно въззивният съд от една страна е включил в тези вреди миокардния инфаркт и останалите заболявания на ищеца, а от друга страна е приел, че той е търпял притеснения от съдебното производство по чл. 108 от ЗС само до 01.10.2004 г. При това положение въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно в частта, с която този иск е уважен за разликата над сумата 1 250 лв. до сумата 5 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 10.10.2007 г., и вместо това следва да се постанови отхвърляне на този иск за тази разлика. В същото съдебно производство по чл. 108 от ЗС ищецът е бил осъден да заплати на В. Н., направените от нея разноски по това дело в размер 1 027.92 лв. По същото дело ищецът е направил разноски в общ размер 855 лв., от които: 500 лв. – за заплатено адвокатско възнаграждение, 150 лв. – за заплатено възнаграждение на вещите лица и 205 лв. – за заплатени държавни такси. Или общият размер на имуществените вреди по тази искова претенция на ищеца възлиза на сумата 1 882.92 лв., а намален наполовина – съобразно процента на съпричиняването на тези вреди от страна на ищеца, размерът на дължимото обезщетение възлиза на 941.46 лв. С обжалваното въззивно решение тази претенция на ищеца е уважена за сумата 766.16 лв. – за разноските, направени по това дело само до 01.10.2004 г., поради което решението следва да бъде отменено като неправилно в частта, с която претенцията е отхвърлена за разликата над сумата 766.16 лв. до сумата 941.46 лв., и вместо това следва да се постанови уважаване на този иск и за тази разлика, възлизаща на сумата 175.30 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 10.10.2007 г. С влязлото в сила решение по другото водено срещу него дело, ищецът е осъден да заплати на В. Н. обезщетение по чл. 59 от ЗЗД в размер 20 987.33 лв. за ползването без основание на процесния имот през периода 01.07.2003 г. – 10.10.2007 г. За периода от 01.07.2003 г. до посочената по-горе дата 12.07.2007 г. то възлиза на сумата 20 400.59 лв., какъвто е общият размер на имуществените вреди по тази искова претенция на ищеца, а намален наполовина – съобразно процента на съпричиняването на тези вреди от страна на ищеца, размерът на дължимото обезщетение възлиза на 10 200.30 лв. С обжалваното въззивно решение тази претенция на ищеца е уважена за сумата 1 462.50 лв. – само за периода 01.07.2003 г. - 01.10.2004 г., поради което то следва да бъде отменено като неправилно в частта, с която претенцията е отхвърлена за разликата над сумата 1 462.50 лв. до сумата 10 200.30 лв., и вместо това следва да се постанови уважаване на този иск и за тази разлика, възлизаща на сумата 8 737.80 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 10.10.2007 г. Въззивното решение е правилно като краен резултат и следва да се остави в сила в останалите допуснати до касационно обжалване негови части, постановени по исковете по чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 441, изр. 2 от ГПК. Предвид промяната на крайния изход на материалноправния спор, постановявана от настоящата инстанция по делото, въззивното решение следва да се отмени и в частта му относно разноските; следва да се отмени и обжалваното от ищеца определение № 38/21.01.2015 г., постановено от въззивния съд също относно разноските по делото. Последните следва да се присъдят, както следва: Ищецът е претендирал и е направил по делото разноски за заплатени от него държавни такси, адвокатско възнаграждение и възнаграждение на вещите лице, чиито общ размер в производството пред всички съдебни инстанции възлиза на сумата 10 812.11 лв. Неоснователно е възражението на ответното МП по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на разноските за заплатеното от ищеца в първоинстанционото производство адвокатско възнаграждение, чиито размер е 2 870 лв. Минималният размер на това възнаграждение, определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, възлиза на 1 903.12 лв., като предвид действителната фактическа и правна сложност на делото, която е значително над средната, направените от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение в размер 2 870 лв. (около 50 % над минималния размер) не са прекомерни. При това положение, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца и сумата 3333.32 лв., представляваща направените от последния разноски за производството пред всички съдебни инстанции, съразмерно с уважената част от исковете му по делото. Ответното МП е било защитавано в производството пред всички съдебни инстанции по делото от юрисконсулт и е претендирало присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, който за една инстанция (както вече беше посочено) възлиза на 1 903.12 лв., а за всички инстанции по делото (което двукратно е разглеждано от въззивната и касационната инстанция) – на 9 515.60 лв. Ответното МП е претендирало и е направило в първоинстанционното производство и разноски за командировка на юрисконсулта в размер 120.20 лв. Или общият размер на разноските на ответника по делото възлиза на 9 635.80 лв. При това положение, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответното МП сумата 7027.05 лв., представляваща разноските на последното, съразмерно с отхвърлената част от предявените срещу него искове по делото. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 207/04.12.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 352/2014 г. на Варненския апелативен съд, – в частите, с които: М. е осъдено да заплати на К. К. К. разликата над сумата 1 250 лв. до сумата 5 000 лв., присъдена като обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху нея, считано от 10.10.2007 г.; предявените от К. К. К. срещу М. искове за присъждане на обезщетения за имуществени вреди са отхвърлени за разликата над сумата 766.16 лв. до сумата 941.46 лв. и за разликата над сумата 1 462.50 лв. до сумата 10 200.30 лв.; и относно разноските по делото; както и постановеното по същото въззивно гр. дело, определение № 38/21.01.2015 г.; и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от К. К. К. срещу М. иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 441, изр. 2 от ГПК за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над сумата 1 250 лв. до сумата 5 000 лв.; ОСЪЖДА, на основание чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 441, изр. 2 от ГПК, М. да заплати на К. К. К. сумата 175.30 лв. (сто седемдесет и пет лева и тридесет стотинки) и сумата 8 737.80 лв. (осем хиляди седемстотин тридесет и седем лева и осемдесет стотинки), представляващи разликите до дължимите размери на присъдените обезщетения за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху тях, считано от 10.10.2007 г. до окончателното изплащане на сумите; ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, М. да заплати на К. К. К. сумата 3333.32 лв. (три хиляди триста тридесет и три лева и тридесет и две стотинки), представляваща разноски по делото; ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК, К. К. К. да заплати на М. сумата 7 027.05 лв. (седем хиляди двадесет и седем лева и пет стотинки), представляваща разноски по делото; като ОСТАВЯ В СИЛА решение № 207/04.12.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 352/2014 г. на Варненския апелативен съд, – в останалите допуснати до касационно обжалване части, с които: М.е осъдено да заплати на К. К. К. следните суми: сумата 1 250 лв. (хиляда двеста и петдесет лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, сумата 766.16 лв. (седемстотин шестдесет и шест лева и шестнадесет стотинки) и сумата 1 462.50 лв. (хиляда четиристотин шестдесет и два лева и петдесет стотинки), представляващи обезщетения за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху тях, считано от 10.10.2007 г.; и предявените от К. К. К. срещу М. искове са отхвърлени за следните суми: искът за обезщетение за неимуществени вреди – за разликата над сумата 5 000 лв. до сумата 10 000 лв. и исковете за обезщетения за имуществени вреди – за разликата над общия размер на присъдените суми от 11 141.76 лв. до пълния им предявен общ размер от 28 270.80 лв. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.