Р Е Ш Е Н И Е № 82 гр.София, 06.07.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в съдебно заседание на първи юни две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА при секретаря Т.И. и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев дело № 1504/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.307 ГПК във вр. с чл. 303, ал.1, т.1 ГПК. Образувано е по молба на Великотърновска света митрополия на Българската православна църква - Българска патриаршия, [населено място] за отмяна на влязло в сила решение № 25 от 27.02.2015 г. по гр. д. № 5326/14г. на Върховния касационен съд, І г.о. Молителят поддържа, че са налице нови писмени доказателства от съществено значение за делото, подкрепящи твърдението му за липсата на намерение у държавата да свои процесните храмове за периода след 1947г. до актуването им като държавна собственост на несъществуващо основание през 2001г. и които категорично установяват, че не е извършено отнемане на храмовете през 1947г. по смисъла на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, както е приел ВКС. Иска се решението да бъде отменено на основание чл.303, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по молбата за отмяна Българската държава, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството и третите лица помагачи Министерство на културата, и Регионален исторически музей – Велико Търново вземат становище за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, след като прецени данните по делото и доводите на молителите, приема следното: С посоченото решение Върховният касационен съд, състав на І г.о. е отменил въззивно решение от 28.05.14г. по гр.д.№ 293/14г. на Великотърновския окръжен съд и вместо него е отхвърлил като неоснователни предявените от Великотърновска света митрополия на Българската православна църква - Българска патриаршия срещу Българската държава, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството искове по чл.108 ЗС за ревандикация на подробно описани в решението пет църкви - църква „Св.Д.”, църква „Св.Г.”, църква „Св. А. М. и Г., църква „Р. Х. и църква „Св.А.”, находящи се в [населено място], Великотърновска област. За да постанови решението си съставът на ВКС е приел, че процесните храмове са били незаконно отнети от молителя с протокол за изземване от 03.05.1947г., фактически съществуват във вида в който са отнети и към момента на влизане в сила на Закона за вероизповеданията (обн. ДВ, бр.120/29.12.2002г.) същите са собственост на държавата. През 2001г. за петте църкви са съставени актове за публична държавна собственост, тъй като същите преди това са обявени са за народни старини, т.е. за обекти със специално културно-историческо значение за Българската държава и по смисъла на чл.2, т.5 ЗДС са публична държавна собственост. Прието е също, че разпоредбата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ приравнява фактическото завземане на имотите по последици на отнемане на собствеността по предвидения в закона ред, но че предпоставките на реституционния закон за възстановяване собствеността върху имотите на молителя не са налице, тъй като реституцията не се отнася до имоти, които са публична държавна или общинска собственост. Молбата за отмяна е подадена в срока по чл. 305, ал. 1, т. 1 ГПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество тя е неоснователна. Отмяната по чл.303 ГПК e средство за извънреден, извънинстанционен контрол на влезли в сила решения само на изрично изброените в закона основания. Съгласно разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК заинтересованата страна може да иска отмяна на влязло в сила решение, когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значене за делото, които не са могли да бъдат известни при решаването му или с които страната не е могла да се снабди своевременно. Първата хипотеза се отнася до факти на действителността, които имат спрямо спорното правоотношение значението на юридически или доказателствени факти, които не са били включени във фактическия материал по делото по време на неговата висящност, тъй като страната не е могла да знае за тяхното съществуване. Фактическият състав на втората хипотеза изисква да са налице нови писмени доказателства, които са съществували при разглеждането на делото, но заинтересованата страна да не е могла да се снабди с тях по обективни причини и да ги представи, за да бъдат съобразени от съда. Освен това тези доказателства трябва да са били от значение за решаването на спора, т.е. те трябва да доказват твърдения на страната за определени факти, които са относими към предмета на доказване. В случая за да иска отмяна на влязлото в сила решение молителят се позовава на три протокола - №№ 7, 8 и 10 от 1955 г. на Методическия съвет по опазване паметниците на културата към Министерство на културата, от които според него се установява, че и след 1947г. на най-високо ниво са били обсъждани принципните въпроси относно задълженията на църквата като собственик на обектите- паметници на културата и задълженията на държавата като отговорен субект по опазване на културното наследство, от което следва изводът, че до 2001г. държавата не е манифестирала никакво намерение да отстрани окончателно БПЦ от процесните пет църкви като започне да ги свои и промени тяхното предназначение от храмови в музейни сгради. Тези писмени доказателства с нищо не биха променили крайните изводи на съда за неоснователност на предявения ревандикационен иск, тъй като на първо място изразените становища на отделните членове на методическия съвет по никакъв начин не обвързват органа като цяло, а още по-малко обвързват държавата като гражданскоправен субект и страна по настоящото дело. Наред с това с посочените доказателства молителят се стреми да установи, че през този период държавата не е имала намерение да владее процесните имоти като свои, което обстоятелство обаче е правно ирелевантно, тъй като искът е отхвърлен не защото тя е призната за техен собственик по давност въз основа на осъществявано по това време владение върху имотите, а поради липсата на визираните в ЗВСОНИ предпоставки, посочени по-горе, за реституцията им в полза на молителя. Освен това не са съществували никакви пречки молителят да се снабди с представените с молбата за отмяна протоколи и да ги представи по време на висящността на процеса, поради което тези писмени доказателства не могат да послужат като основание за отмяна на влязлото в сила решение. С оглед изложеното подадената молба за отмяна на влязлото в сила решение следва да бъде оставена без уважение. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал.8 ГПК, вр. с чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения молителят следва да бъде осъден да заплати на ответника по молбата за отмяна сумата 4079, 42 лв. юрисконсултско възнаграждение. Направеното от молителя възражение за прекомерност на възнаграждението е неоснователно, тъй като в хипотезата на чл.78, ал.5 ГПК съдът не може да намали възнаграждението под минималния размер, посочен в наредбата /срв. дадените в т.3 на ТР № 6/12г. на ОСГТК разяснения/. Съгласно чл.78, ал.10 ГПК на третите лица помагачи разноски не се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о. Р Е Ш И : О с т а в я без уважение молбата на Великотърновска света митрополия на Българската православна църква - Българска патриаршия, [населено място] за отмяна на влязло в сила решение № 25 от 27.02.2015 г. по гр. д. № 5326/14г. на Върховния касационен съд, І г.о. на основание чл.303, ал. 1, т. 1 ГПК. О с ъ ж д а Великотърновска света митрополия на Българската православна църква - Българска патриаршия, [населено място] да заплати на Българската държава сумата 4079,42 лв. /четири хиляди седемдесет и девет лева и четиридесет и две стотинки/ разноски. Р е ш е н и е т о не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: