Р Е Ш Е Н И Е № 217 София, 3 май 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети април 2012 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА ИМОВА ПАВЛИНА ПАНОВА при секретаря ............Ив.ИЛИЕВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........М. МИХАЙЛОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 621/2012 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 вр. чл. 419 ал.1 вр. чл. 341 ал.1 от НПК и е образувано по искане на осъдения М. С. М. за възобновяване на производството по въззивно наказателно частно дело № 1274/2011 г. по описа на Апелативен съд – гр.София. В искането се изтъкват доводи за наличие на основанието по чл. 422 ал.1 т.5 във вр. чл. 348 ал.1 т.1 – 3 от НПК, като се иска отмяна на определението по реда на възобновяването и да се откаже да се приеме чуждата присъда, като осъденият се освободи от наказателна отговорност, алтернативно-да се даде правна квалификация на престъплението по чл. 354а от НК, като се намали наложеното наказание до минималния размер, или делото да се върне за ново разглеждане на въззивния съд. Същественото нарушение на материалния закон се аргументира с неправилната квалификация на деянието по българския закон, а съществените процесуални нарушения – с игнорирането на нормите на чл. 463 т.6 вр. чл. 453 ал.1 от НПК, съгласно които чужда присъда се признава от български съд, само ако не противоречи на българско законодателство. Счита, че в случая това нарушение произтича от обстоятелството, че е признат за виновен и осъден в Р. Р. въз основа на предположения, тъй като липсват доказателства да е участвал в транспортирането на наркотични вещества. Осъденият М. пред ВКС заявява, че не е виновен в извършеното престъпление, за което е осъден в Р., поради което иска делото да се върне за ново разглеждане, тъй като друго лице е признало вината за престъплението. Неговият защитник поддържа искането с изложените в него съображения. Прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно, тъй като не е допуснато нарушение на материалния закон и правилно е дадена правна квалификация на престъплението по чл. 242 ал.2 от НК. Предлага искането да бъде оставено без уважение. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на материалите по делото, намери следното: Искането е допустимо, тъй като е направено в законоустановения по чл. 421 ал.1 от НПК срок и е насочено срещу съдебен акт, който по принцип не подлежи на касационен контрол, и съгласно чл. 419 ал.1 от НПК може да бъде предмет на проверка по извънредния способ на Глава тридесет и трета от НПК. Разгледано по същество, искането е неоснователно. С определение №3652 от 28.11.2011 г., постановено по НЧД № 3796/2011 г., Софийски градски съд е приел за изпълнение влязлата в сила присъда № 159 от 10.06.2009 г. на съда в гр.Арад,, Р. Румъния, потвърдена с наказателно решение № 107-А от 19.10.2009 г. на Апелативен съд – Тимишоара., частична касирана и отменена с Решение № 490 по дело № 2012/108/2009 г. на Върховния касационен съд на Република Румъния, с която българският гражданин М. С. М. е осъден на 15 години лишаване от свобода за извършено от него престъпление „трафик на високорискови наркотични вещества”, предвидено в чл. 3 ал.2 вр. чл. 3 ал.1 от Закон № 143/2000 г. на Р. Румъния за превенция и борба с трафика и с незаконната употреба на наркотици, като е постановил осъденият да изтърпи в Р. България целия остатък от наложеното му с присъдата наказание от 15 години лишаване от свобода. С определението си СГС е квалифицирал престъплението по чл. 3 ал.2 вр. чл. 3 ал.1 от Закон № 143/2000 г. на Р. Румъния за превенция и борба с трафика и с незаконната употреба на наркотици като престъпление по чл. 242 ал.2 пр.1 от НК на Р. България и е определил първоначален „строг” режим за изтърпяване на наказанието, което следва да бъде изтърпяно в затвор, както и е приспаднал времето на предварителното задържане и времето, през което осъденият М. е търпял наказание „лишаване от свобода”, с начало от 25.04.2009 г. до влизане на определението в сила. По повод подадена жалба на осъдения определението е било предмет на въззивна проверка, вследствие на което Софийски апелативен съд е постановил определение №528/20.12.2011 г. по ВНЧД № 1274/2011г. , с което е потвърдил определението на първоинстанционния съд. Върховния касационен съд не намира предходните съдебни инстанции да са допуснали съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Производството по трансфер на осъдения М. е протекло по реда на Раздел І на Глава тридесет и шеста от НПК, в нормите на която са уредени правомощията на българския съд като изпълняващ орган по трансфера. Тези норми са резултат от въвеждането в процесуалния закон на ратифицираната от България Конвенцията за трансфер на осъдени лица /обн., ДВ, бр. 39 от 10 май 1994 г./. По силата на чл. 5 ал.4 от Конституцията на Р.България, нормите на тази конвенция са пряко приложими на територията на страната. Съгласно чл. 22 параграф 4 от същата , ако молба за трансфер попада под действието на тази конвенция и на Конвенцията за международно признаване на присъди, молещата държава трябва да уточни въз основа на кой международен акт е направена молбата. България и Румъния са ратифицирали и двете конвенции, като тази за международното признаване на присъди е в сила за Румъния от 09.09.2000г., а за България – от 01.07.2004 г. Нейните норми са въведени в националното законодателство в раздел ІІ на Глава тридесет и шеста от НПК. Трансферът на осъдени лица и признаването и изпълнението на присъда на чуждестранен съд са две различни форми на международноправно сътрудничество, тъй като са уредени в различни международни актове, както и предпоставките им за осъществяване са различни. По настоящето дело е безспорно, че международното сътрудничество между Румъния и България е проведено именно на основата на трансфера на осъдения М., а не под формата на признаването и изпълнението на присъда на румънския съд, с която М. е признат за виновен и осъден. Съгласно правилото на чл. 22 пар.4 от Конвенцията за трансфер на осъдени лица, молещата държава изрично в молбата си /л.22 от делото/ е посочила, че международното сътрудничество ще се осъществява в съответствие с Конвенцията за трансфер на осъдени лица. Това предопределя и процедурата, по която се е осъществил трансфера на осъдения и процедурата, по която е разгледано искането на Румъния от съда на България, като изпълняваща държава. В случая защитата на осъдения недопустимо смесва две различни форми на сътрудничество – по раздел І /трансфер на осъдено лице/ и по раздел ІІ / признаване и изпълнение на присъда на чуждестранен съд/ на Глава 36 от НПК. Предпоставките за започване на двете производства са различни, както са различни и правомощията на органите на молещата и замолена държави. В случая е безспорно, че правното сътрудничество е поискано по реда на Конвенцията за трансфер на осъдени лица, поради което предходните съдебни инстанции правилно са процедирали по реда на чл. 453-462 от НПК. Вярно е, че съгласно чл. 461 от НПК приетата чужда присъда /в случая на румънския съд/ има сила и действие като на присъда, постановена от български съд, но това нейно правно действие не е резултат от признаването й по реда на чл. 463 и сл. от НПК, а от приемането й по силата на договореностите между органите на двете държави /чл.453 ал.1 от НПК/, съчетано с писменото съгласие на лицето, по отношение на което се извършва трансфера. Именно съгласието на двете държави – осъждащата и тази, чийто гражданин е осъден, придружено с неговото изрично съгласие за предаване / каквото осъденият М. е дал – виж декларация на л. 40 от делото/, облекчават и основанията, на които се приема чуждата присъда за изпълнение по реда на трансфера на осъдени лица. За разлика от този ред, редът и предпоставките на чл. 463 от НПК са значително усложнени, доколкото инициативата в този случай е само на осъждащата държава, липсва договореност с орган на изпълняващата, както и съгласието на осъденото с присъдата лице. Поради тези съображения нито СГС, нито САС са допуснали съществени процесуални нарушения, като не са обсъждали чл. 463 т.6 от НПК /както се твърди в искането/, тъй като не е следвало изобщо да процедират по реда на чл. 463 от НПК. С оглед на това не се констатира наличие на основанието по чл. 422 ал.1 т.5 вр. чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. При спазена процедура двете съдебни инстанции са приложили правилно и материалния закон, който е следвало да бъде приложен. При установените факти, изводими от материалите, изпратени от молещата държава – присъда, решение на апелативен съд и решение на Върховния касационен съд на Р. Румъния, правилно първоинстанционният и въззивният съд са приели, че текстът от закона на Република България, предвиждащ отговорност за извършеното престъпление, за което М. е бил признат за виновен в Румъния, е този по чл. 242 ал.2 от НК на Република България, т.е. за престъпление “контрабанда” на наркотични вещества. Същият предвижда наказателна отговорност за всеки, който пренесе наркотични вещества през границата, без знанието и разрешението на митниците. За да стигнат до този правен извод, съдебните инстанции са се съобразили със съдържанието на всички съдебни актове и с текстовете от националното законодателство на осъждащата държава – чл. 2 и чл.3 от Закон № 143/2000 г. на Р. Румъния за превенция и борба с трафика и с незаконната употреба на наркотици. Отчели са, че М. е бил първоначално признат за виновен и осъден и по двата законови текста, които съответстват на чл. 354а ал.1 от НК на България /чл.2 от закона на Румъния/, респективно – на чл. 242 ал.2 от българския НК /чл.3 от румънския закон/. С решението на Върховния съд на молещата държава осъденият е бил оправдан по обвинението по чл. 2 ал.2 вр. ал.1 от Закон № 143/2000 г. и е постановено да изтърпи наказанието от петнадесет години лишаване от свобода, постановено по повод признаването му за виновен по чл. 3 ал.2 вр. ал.1 от румънския закон. Представената от молещата страна извадка от този закон сочи на следния състав на престъплението: „вкарването или изкарването от страната, както и вноса и износа на високорискова дрога”. Съпоставен с текста на чл. 242 ал.2 от НК и на чл. 354а ал.1 от НК, този закон сочи на съответстващ състав на престъпление по българския НК именно на чл. 242 ал.2 от НК, тъй като безспорно М. е осъден за това, че е внесъл в Румъния от България и впоследствие, че е направил опит да изнесе от Румъния 3930 гр. хероин. Тези факти обосновано са квалифицирани като престъпление по чл. 242 ал.2 от НК на Р.България доколкото сочат на съставомерност на пренасянето на наркотични вещества през границата на страната без надлежно разрешително. Друг е въпросът, че ако М. не беше оправдан за престъпление по чл. 2 от Закон № 143/2000 г. в молещата държава, то това престъпление / за което е оправдан/ би било съответно на престъплението по чл. 354а ал.1 от НК. Съгласно чл. 11 пар.1 б.А от Конвенцията за трансфер на осъдени лица българският съд се ръководи от фактите, доколкото те са изложени или се подразбират от присъдата, произнесена в осъдилата държава. В конкретния случай и двете съдебни инстанции са се съобразили с тези факти, залегнали в съдебните актове на съдебните инстанции на Р. Румъния, и правилно са приложили националното право към тях. Поради това не е допуснато нарушение на материалния закон по см. на чл. 348 ал.1 т.1 от НПК, тъй като е приложен материалния закон, който е следвало да бъде приложен. Замолената държава в производството по трансфер на осъдено лице няма право да извършва оценъчна дейност извън тази по чл. 457 ал.3-6 от НПК. Това означава, че е извън нейната компетентност проверката на доказателствата за престъплението, за което трансферираното лице е било осъдено, както и дали при тези доказателства неин съд би признал лицето за виновно или не. Съдът на България е обвързан с фактическите констатации, приети от осъждащия съд на молещата държава, и няма право да им дава различна правна оценка от тази, която е дадена от съда на държавата, където лицето е било осъдено. Съгл. чл. 459 ал.1 от НПК постановената присъда може да бъде проверявана, изменяна и отменяна само от компетентните органи на държавата, в която е постановена. Фактът, че друго лице е признало вината си за извършване на престъплението, както и че осъденият М. счита, че неговият умисъл за извършване на престъплението, за което е признат за виновен, не е доказан по несъмнен и категоричен начин, не може да повлияе на оценъчната дейност на българския съд в производството по трансфера му, доколкото е извън компетентността на този съд. По изложените съображения ВКС намери, че не са налице основанията за възобновяване по чл. 422 ал.1 т.5 вр. чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК на наказателното производство във връзка с трансфера на осъдения М., поради което искането не следва да бъде уважено. Предвид горното и на основание чл. 425 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на М. С. М. за възобновяване на наказателното производство по ВНЧД № 1274/2011 г. по описа на Софийски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: