5 11 Р Е Ш Е Н И Е № 127 София, 01 декември 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на единадесети септември две хиляди и двадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Галина Стоянова изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 360 /2020 година Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т.1 от НПК по касационна жалба, подадена от защитника на подсъдимия С. И. С., против въззивно решение № 23/13.02.2020 г., постановено по ВНОХД № 626/2019 г. от Апелативен съд - Пловдив. Касационната жалба на подсъдимия С. се позовава на всички основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Изтъкват се доводи, че решението е постановено при допуснати процесуални нарушения, тъй като вътрешното убеждение на съда е изградено при непълнота и превратно възприемане на доказателствата, за което се излагат пространни твърдения. Възразява се срещу отказа на предходните инстанции да назначат тройна автотехническа експертиза (АТЕ), както и че във въззивното решение отсъства отговор на доводите на защитата, включително и за необосноваността и неправилността на приетата единична такава. В обхвата на първото от касационните основания се поддържа претенция, че изводите на втората инстанция за поведението на подсъдимия са изградени при некоректно описани факти, като се препраща към решаващите съображения на предходния въззивен съдебен акт. Все с оглед допуснато нарушение на закона се сочи, че съдът не е обсъдил показанията на свидетелите в контекста на искането за преквалификация на деянието по чл. 343а от НК. Наказанието е преценено като явно несправедливо, защото съдът неправилно приел, че подсъдимият не е реабилитиран по право и отменил приложението на чл. 66 от НК, както и че е подценил смекчаващите обстоятелства. Отправените искания са за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно- преквалификация на деянието по чл. 343а от НК и приложение на чл. 66 от НК. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият С. и неговият защитник поддържат жалбата по съображенията, изложени в нея. Акцентира се, че въззивните доводи срещу постановената присъда не са обсъдени от апелативния съд, поради което същите се изтъкват и в касационната жалба. В представените от защитата писмени бележки отново се настоява за бланкетен отговор на обстойните възражения на защитата срещу правилността на атакуваната присъда, като неприлагането на чл. 66 от НК е счетено за неоправдана репресия, несъобразена с целите на закона. Частните обвинители Н. И. Ч., А. Н. Б. (Ч.), К. Н. Ч. не вземат участие в касационното производство. Повереникът им поддържа аргументите, изложени в представените писмени възражения, с които се изразява становище за законосъобразност на въззивното решение. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 12/23.10.2019 г., постановена по НОХД № 31/2019 г., Окръжният съд – Смолян признал подсъдимия С. С. за виновен в това, че на 16.07.2015 г. нарушил правилата за движение (чл. 20, ал.1 от ЗДП) и по непредпазливост причинил смъртта на В. Ч. и средни телесни повреди на Н. Ч. и А. Б., поради което и на основание чл. 343, ал.4 във вр. с ал. 3, б. „б“ във вр. с ал. 1, б. „в“ във вр. с чл. 342, ал.1 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК с изпитателен срок от пет години. На основание чл. 343г от НК подсъдимият е лишен от правото да управлява моторно превозно средство за срок от пет години. С присъдата С. е признат за невинен да е допуснал нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДП и е оправдан в тази част на повдигнатото обвинение. С атакуваното сега решение присъдата е изменена, като е отменено приложението на чл. 66, ал.1 от НК и е постановено подсъдимият С. да изтърпи наложеното му наказание при първоначален „общ“ режим. В останалата част присъдата е потвърдена. Посочените съдебни актове не са единствените по делото. С присъда № 8/09.11.2017 г., постановена по НОХД № 112/2016 г. , Окръжният съд – Смолян признал подсъдимия за извършено престъпление по чл. 343, ал.4 във вр. с ал. 3, б. „б“ във вр. с ал. 1, б. „в“ във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК, за което му наложил наказание лишаване от свобода за срок от три години и лишаване от право да управлява МПС за срок от пет години. По жалба на подсъдимия с въззивно решение № 94/30.03.2018 г., постановено по ВНОХД № 9/2018 г., Апелативният съд – Пловдив отменил тази присъда и върнал делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд. Образувано е НОХД № 35/2018 г., като с протоколно определение от 13.12.2018 г. окръжният съд на основание чл. 248, ал.1, т. 3 във вр. с чл. 249, ал. 1 от НПК прекратил съдебното производство и върнал делото на прокурора. Внесен е нов обвинителен акт, по който са постановени сега атакуваните съдебни атове. Касационната жалба е допустима, като разгледана по същество се прецени за основателна, но не по всички доводи, поддържани в нея. Първо следва да се посочи, че част от претенциите, подведени под касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК, са относими към оплакване за необоснованост. Това налага да се припомни, че необосноваността и непълнотата на доказателствата, когато не са резултат на процесуални нарушения, са извън предвидените основания за касационен контрол. В жалбата оспорването се поддържа и с твърдения за правилност на съображенията, съдържащи се в посоченото отменително решение на апелативния съд, които съображения обаче няма как да се обсъждат, защото те не подлежат на проверка от настоящия състав. Освен това, според касатора доводите срещу експертните изводи на приетата АТЕ следва да бъдат повдигнати отново, тъй като не са получили отговор от въззивната инстанция, като в тази връзка се въвеждат собствени аргументи от областта на науката и техниката, формули и прочие, както и доказателствен анализ, счетен за правилен. Така поддържаното означава, че на практика се изисква настоящият съд да направи собствена доказателствена преценка на гласните доказателствени източници и на експертното мнение, от където да изведе основания за оправдаване на подсъдимия, каквото е едно от исканията в сезиращия документ. Такъв резултат е непостижим в настоящата касационна процедура, тъй като не е налице хипотезата на чл. 354, ал.5, изр. 2 от НПК. Доводите, които подлежат на обмисляне в контекста на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, са свързани с претенциите за допуснати нарушения на чл. 314 и чл. 339, ал.2 от НПК. Известно е, че в правомощията на въззивния съд, като последна инстанция по фактите, е да извърши цялостна проверка и оценка на обжалвания съдебен акт, независимо от основанията, посочени от страните. Съгласно принципните норми на чл. 13, чл. 14 чл. 107, ал. 5 от НПК, въззивният съд е дължал внимателно да изследва, провери и оцени всички доказателства и средствата за тяхното установяване съобразно действителното им съдържание, като даде мотивиран отговор на възраженията, отправени от страните. Извършената от апелативния съд процесуална дейност и изложените мотиви във въззивното решение не удовлетворяват изискванията, въведени с разпоредбите на чл. 314, ал.1 и чл. 339, ал.2 от НПК. Прегледът на материалите по делото показва, че решаващите изводи на предходните инстанции за виновно извършено от подсъдимия С. деяние се основават на експертната интерпретация на събраните по делото доказателства. Заключението на АТЕ е било предмет на оспорване от защитата още в първоинстанционното производство, като в допълнението към въззивната жалба пространно са изтъквани доводи срещу използваните методи и изчисления. В тази връзка е направено искане за назначаване на комплексна експертиза с конкретно поставени въпроси, на които да се даде експертен отговор. В съдебното заседание, проведено на 16.01.2020 г., въззивният съд е разгледал искането и го оставил без уважение. Съображенията за това са, че по делото са назначени няколко АТЕ – една в досъдебното производство, изготвена от вещото лице П., която е дала подборно заключение по поставената задача, повторна АТЕ по време на предходното разглеждане на делото от окръжния съд, като след връщане делото на прокурора е била назначена и последната повторна АТЕ с вещо лице Ст. М.. Съдът е приел, че посочените експертни заключения, изготвени по делото, ще бъдат преценени и обсъдени при решаване на делото по същество с оглед на всички доказателства по делото, поради което не са налице предпоставките по чл. 153, пр. 2 от НПК за назначаване на повторна комплексна тройна САТМЕ. Няма съмнение, че решаващият съд разполага с дискреционно правомощие по отношение на доказателствените искания и не е обвързан със задължение да удовлетворява всички, направени от страните. Предложената от съда мотивировка за отхвърляне на направеното искане обаче е неубедителна, защото експертизата, изготвена от вещото лице П., както и тази в хода на първото по ред съдебно следствие пред окръжния съд, не са приобщени по делото по надлежния процесуален ред. Тоест, те не биха могли да се използват в доказателствената дейност на съда и да послужат за формиране на един или друг извод. В конкретния случай въззивният съд е имал задължение да се произнесе по искането за назначаване на комплексна експертиза, но мотивирано и с убедителни съображения, а не отказът да се аргументира с наличието на експертни заключения, неприети по съответния ред. Принципно вярно е отразеното в решението, че несъгласието на някоя от страните с експертното заключение, неудовлетворяващо тезата й, не основание за назначаване на повторна експертиза, след като не са налице предпоставките на чл. 153 от НПК. Именно наличието на последните са подлежали на преценка, доколкото отхвърлянето на идентично доказателствено искане е било и един от основните акценти при оспорване правилността на присъдата. Отразените съждения на стр. 10 от решението (л.80 от делото), че повторна експертиза вече е била назначавана пак по искане на защитата при първото разглеждане на делото в окръжния съд, като нейното заключение отново е оспорвано, са неотносими към дължимата преценка за основателността, съответно неоснователността, на поддържаното искане, защото предмет на обсъждане е само приетата по делото експертиза. Освен това, във въззивното решение съдът си е позволил да се позовава на коментираните неприети експертни заключения, макар и за „илюстрация“, при обсъждане обясненията на подсъдимия, чиято достоверност е приета за опровергана и съобразно съдържащите се в тях експертни мнения. Не е необходимо нарочно да се обосновава принципното положение, че при доказателствения анализ, извършван от съда, не могат да се използват заключения на експертизи, които не са събрани при условията на непосредственост от първия съд или от втората инстанция при проведено допълнително съдебно следствие. Приложеният процесуален подход от въззивния съд лишава настоящата инстанция да определи доколко основателни са подновените доводи на касатора относно необходимостта от назначаване на комплексна АТЕ и дали заявеното съмнение в правилността на използваните методи и изчисления в приетата експертиза е отпаднало след разпита на вещото лице пред окръжния съд. Тук е мястото да се спомене и разбирането на съдебната практика, че разпитът на експерта е процесуален способ за преодоляване на двусмислия или поясняване на детайли от заключението. При този разпит не може да се изисква от вещото лице да дава импровизирано заключение, извън поставените му задачи, а страните да се запознават за първи път с така направените експертни изводи. При новоустановени детайли от настъпилото произшествие съдът не е освободен от задължението да ги подложи на проверка и експертно обсъждане. В атакуваното решение апелативният съд селективно е коментирал част от оплакванията в тази насока, но съображенията за отхвърлянето им са дистанцирани от същината на поддържаните доводи. Затова не е лишено от основание сега поддържаното оспорване, отново в контекста на нарушение по чл. 339, ал. 2 от НПК. На следващо място, съзрените пороци, изразили се в непълноценно и превратно тълкуване на показанията на свидетеля Р., съдържащи данни за възприятията му относно взаимното разположение на автомобила, управляван от подсъдимия, и неустановеното МПС – „син автомобил“, имат своето основание, макар и да са сериозно преувеличени. Първо следва да се каже, че като елемент от подлежащата на обсъждане доказателствена съвкупност са само тези негови показания, депозирани в хода на повторното съдебното следствие, проведено пред окръжния съд. Искането на прокурора за прилагане на процесуалната техника по чл. 281 от НПК по отношение показанията на свидетеля, депозирани в досъдебното производство пред съдия, съответно пред предходния съдебен състав, е отхвърлено. Коментираният доказателствен източник е използван от въззивния съд, за да се обоснове недостоверността на обясненията на подсъдимия, свързани с начина, по който неустановеният автомобил е навлязъл в лентата за насрещно движение. Втората инстанция е отразила заявеното от свидетеля, че двете превозни средства са били успоредни един спрямо друг, но не е счела за необходимо да проследи последващите негови уточнения относно този факт. Съдът явно е приел, че показанията на свидетеля имат значение за изясняване на обстоятелствата по делото, поради което е следвало внимателно да ги обсъди и оцени съобразно действителното им съдържание и да посочи дали ги възприема изцяло или частично, като изложи своите съображения за достоверността им и едва тогава да направи съответните изводи. В съдебния акт присъства известна неяснота и колебливост по отношение на факта за наличие на предприети действия от водача на „синия автомобил“. На стр. 9 от решението е посочено, че само подсъдимият и свидетелят Р. говорят за подобно „засичане“ от неизвестния автомобил, докато свидетелят К., не е споделил информация за такова действие. Възприеманото му и от въззивния съд е обяснено с отразяването на този факт в обвинителния акт. След което съдът е продължил разсъжденията си в насока, че „ при подобно изнасяне логично е силното натискане на спирачния педал, за да се избегне удар между двете коли“. Последно посоченото разсъждение в известна степен влиза в конфликт с приетата по-рано фактология в решението (виж, л. 78,стр. 5 от решението) - за първоначално непълно натискане на педала на спирачките от подсъдимия в момента на така нар. „засичане“ . Не са лишени от основание и възраженията на жалбоподателя срещу аргументацията на съда, изложена по повод претенцията за преквалификация на деянието по чл. 343а от НК. В тази връзка се поддържа, че втората инстанция е игнорирала гласните доказателствени източници, проявявайки избирателност и едностранчивост при проверката на доказателствата. Допълнението към въззивната жалба е съдържало доводи, че първостепенният съд изобщо не е коментирал поведението на подсъдимия за оказано съдействие на пострадалите след възникналия пътен инцидент, тъй като не е обсъдил показанията на свидетелите в тази насока и не е приобщил депозираните от тях в досъдебното производство. Изложената от апелативния съд пестелива мотивация не дава отговор на повдигнатите от подсъдимия въпроси за преквалификация на деянието. Във фактическа обстановка, приета от въззивния съд, действията на подсъдимия са описани в едно изречение - „През цялото време подсъдимият, въпреки нараняванията си, се опитвал да помага и да съдейства по някакъв начин, по указания на пожарникаря спрял газта на автомобила“. В обособената част на решението, предназначена да съдържа отговор на доводите, съдът се е задоволил да посочи, че не намира фактически основания от доказателствата по делото да преквалифицира престъплението по привилегирования състав по чл. 343а от НК, както и че е „доказано желанието на подсъдимия да съдейства с каквото може при оказване на помощта и да бъде полезен при спасяването, което обстоятелство не покрива типичната хипотеза“ на цитираната разпоредба. Така изложеното не би създало същностен проблем при положение, че информацията, съдържаща се в доказателствените източници, относно действията на подсъдимия е била предмет на обсъждане. От мотивите на решението не личи съдът да е извършил собствен анализ и оценка на показанията на свидетелите, озовали се на мястото на пътния инцидент и възприели поведението на подсъдимия. Съвсем отделен е въпросът дали свидетелските показания ще получат кредит на доверие и дали възпроизведените чрез тях данни, при съобразяване на задължителните указания, дадени с ППВС №1/83 г., водят до извод за присъствие на намаляващото отговорността обстоятелство – оказана помощ по смисъла на чл. 343а от НК. Втората инстанция обаче е дължала аргументиран отговор на доводите на защитата във връзка с поддържаното оспорване, независимо дали ги счита за основателни. Това е израз на задължението й да провери изцяло законосъобразността на първоинстанционната присъда, като резултатът от тази проверка следва да бъде обективиран по делото. Иначе казано, немотивирането на съдебната теза води до невъзможност да се проследи дали съдебната воля е правилно формирана в тази насока и дали действията на подсъдимия сочат на оказана помощ. Доводите за явна несправедливост на наложеното наказание в едната си част са насочени срещу съображенията на съда, приел отсъствие на материалноправните предпоставки, предвидени в чл. 66 от НК. Прочитът на въззивното решение показва, че отмяната на условното осъждане е аргументирано от една страна с наличието на абсолютните пречки за приложението на чл. 66 от НК, а от друга с относителните такива. В първата насока е прието, че направеното отбелязване в справката за съдимост за настъпила реабилитация на подсъдимия за осъждането му по НОХД № 219/2004 г. на основание чл. 86, ал.1 от НК е неправилна, тъй като той вече е бил реабилитиран по право за осъждането му по НОХД № 213/2003 г. и действа забраната по чл. 86, ал. 2 от НК. От така приведената аргументация не личи съдът да е съобразявал дали престъпленията, предмет на обсъжданите присъди, са в съвкупност, така и указанията, дадени с ТР № 54/61 г. на ОСНК на ВС, важими и сега при непроменен закон в тази насока (виж, решение № 462/2010 г. на ВКС по н.д. № 436/2010 г., І н.о.; решение № 282/2013 г. на ВКС по н.д. № 801/2013 г., І н.о. решение № 403/2014 г. на ВКС по н.д. № 1128/2014 г., І н.о. и др. относно непълната реабилитация по право при съвкупност от престъпления). Обобщено, с оглед на всичко изложено настоящият съдебен състав намира, че извършената от въззивния съд проверка на невлязлата в сила присъда е дистанцирана от задълженията по чл. 314 от НПК. Допуснато е отклонение от процесуалния стандарт, въведен с чл. 339, ал.2 от НПК, довело и до липса на мотиви – съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 във вр. с ал.1 от НПК. Изтъкнатото предпоставя отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от втората инстанция. В рамките на повторната процедура по глава двадесет и първа от НПК констатираните процесуални недостатъци следва да бъдат преодолени по съответния процесуален ред, след което да се изготви прецизен съдебен акт, съдържащ убедителен отговор на всички доводи на подсъдимия. С оглед изхода на делото в тази инстанция, съответно основанието за отмяна на въззивното решение, не е необходимо обсъждане дали и доколко правилно е приложен материалният закон, както и дали извършената корекция на присъдата от въззивния съд в частта за наказанието води до неговата явна несправедливост, които въпроси следва да получат отговор при новото разглеждане на делото. Ето защо на чл. 354, ал. 3, т. 2 във вр. с чл. 348, ал.3, т. 1 и т. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 23/13.02.2020 г., постановено по ВНОХД № 626/2019 г. от Апелативен съд – Пловдив. ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане на въззивния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.