Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 91                                              гр. София, 26 февруари 2010 г   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А   Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на осми февруари през две хиляди и десета година, в състав:                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА                                                                 ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА                                                                                         БЛАГА ИВАНОВА при секретаря Аврора Караджова       и в присъствието на прокурора Антони Лаков        изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 747  по описа за 2009 г   Производството е образувано по искане на осъдения И. З. И., депозирано на 19.11.2008 г, чрез з. , и по искане на осъдения А. В. В., депозирано на 24.11.2009 г, чрез з. , за възобновяване на наказателното дело, по което е постановена присъда на Варненски районен съд № 446 от 14.10.2008 г, по НОХД № 1518/07, изменена с решение на Варненски окръжен съд № 321/5.11.2009 г, по ВНОХД № 910/09, с което подсъдимите са оправдани по обвинението за продължавано престъпление по чл. 26, ал. 1 НК, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда, подсъдимите И. З. И. и А. В. В. са признати за виновни в това, че на 17.04.2005 г, в гр. В., при условията на продължавано престъпление, се съвъкупили с четиринадесетгодишната Й. В. Г., като я принудили към това със сила и деянието е извършено от две лица, с оглед на което и на основание чл. 152, ал. 3, т. 1 вр. ал. 2, т. 1 вр. ал. 1, т. 2, пр. 1 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК, са осъдени на по пет години „лишаване от свобода”, както и са признати за виновни в това, че на същата дата и на същото място, при условията на продължавано престъпление, в съучастие като съизвършители, са извършили действия с цел да възбудят и удовлетворят полово желание без съвкупление по отношение на четиринадесетгодишната Й. В. Г., чрез употреба на сила, с оглед на което и на основание чл. 150, пр. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК, са осъдени на по една година „лишаване от свобода”, а, на основание чл. 23, ал. 1 НК, на всеки един от тях, е определено едно най-тежко общо наказание: пет години „лишаване от свобода”, при „общ” режим. Със същата присъда е ангажирана гражданската им отговорност, с правно основание чл. 45 ЗЗД, като подсъдимите са осъдени да заплатят на Й. В. Г. обезщетение за неимуществени вреди, в размер на по 10 000 лв, заедно със законните последици. Искането е на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК. Твърди се, че е налице неизпълнение на задължителните указания на ВКС, дадени в решение № 260 от 2.07.2009 г, по н. д. № 256/09, че формираното вътрешно убеждение по релевантните факти е опорочено, като приоритетно са обсъждани доказателства, подкрепящи обвинението, за сметка на такива, които го опровергават, дадена е вяра на противоречивите показания на пострадалата, а са отхвърлени последователните обяснения на подсъдимите, невярно са интерпретирани експертните заключения, погрешно са оценени гласните доказателства, събрани в хода на възобновеното дело. Сочи се, че въззивният съд се е произнесъл в незаконен състав, тъй като е бил предубеден, а не се е отвел. Изтъква се, че са отхвърлени доказателствени искания на защитата и по този начин обективната истина е останала неразкрита, че решението противоречи на чл. 339 НПК, че не са обсъдени възраженията срещу обосноваността на осъдителната присъда, че не е констатирано нарушение на правото на защита, произтичащо от формулировката на фактите по обвинителния акт, че недопустимо е прието използване на сила спрямо пострадалата и оказана от нея съпротива, каквито обстоятелства липсват в обвинителния акт, че е допуснато несъответствие между факта, че пострадалата не е оказала съпротива, тъй като била в състояние на алкохолно опиване, и квалификацията по чл. 152, ал. 1, т. 2 НК, че не става ясно как е прието знание у подсъдимия В относно действителната възраст на пострадалата, че не е изяснено подсъдимите да са разбрали за нежеланието на пострадалата да осъществи с тях полови контакти, че не са събрани доказателства за използвано насилие спрямо жертвата. Изтъква се, че материалният закон е приложен неправилно, тъй като несъставомерни деяния са квалифицирани като престъпления. Излага се довод за явна несправедливост на наказанието, което, според защитата, е несъобразено с ниската степен на обществена опасност на дейците. Оспорва се и изводът, че се налага поправяне на осъдените чрез продължителното им изолиране от обществото. Иска се да бъде отменено въззивното решение, по реда на възобновяването, и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, или, алтернативно, осъдените да бъдат оправдани, а като втора алтернатива, да бъде смекчено наказателноправното им положение чрез намаляване на наказанието до срок от три години „лишаване от свобода” и приложение на чл. 66, ал. 1 НК. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на исканията. Осъдените лица молят делото да бъде възобновено. Частният обвинител и граждански ищец Й. Г. участва с писмено становище, с което пледира исканията за възобновяване да бъдат оставени без уважение. Представителят на ВКП намира исканията за неоснователни. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Исканията са допустими, тъй като са направени от лица, имащи право на това, в законоустановения шестмесечен срок, и касаят съдебен акт, непроверен по касационен ред. Разгледани по същество, са неоснователни.   Въззивното решение, предмет на настоящето производство, е второ по ред. Първият въззивен акт е отменен, по реда на възобновяването, с решение на ВКС № 260 от 2.07.2009 г, по н. д. № 256/09, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на ВОС поради съществени процесуални нарушени, изразяващи се в опорочено вътрешно убеждение по релевантните факти и отказ на съда да попълни делото с необходимите за разкриване на обективната истина доказателства. ВКС, в настоящия си състав, намира, че при новото разглеждане на делото не са допуснати релевираните съществени процесуални нарушения.казанията, съдържащи се в отменителното решение на касационния съд, са изпълнени. В хода на възобновеното дело са разпитани поисканите от защитата свидетели и техните показания са анализирани подробно във въззивното решение. ВОС е счел, че след разпита на свидетелите не се налагат допълнителен разпит на вещите лица и назначаване на нови експертизи, който извод, в светлината на чл. 13 НПК, е правилен. Неоснователно се твърди, че, като не е уважил доказателствено искане на защитата, въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение. Не всеки отказ на съда да уважи доказателствено искане представлява съществено процесуално нарушение. Съдът суверенно преценява дали от събраните доказателства обективната истина е разкрита и ако това е така, отказът му да уважи доказателствени искания не нарушава чл. 13 НПК. Въззивното решение е изготвено в съответствие с чл. 339 НПК: описана е приетата фактическа обстановка, посочени са доказателствените източници, които я подкрепят, обсъдени са тези, на които не е дадена вяра и са изложени аргументи за това, даден е отговор на възраженията срещу обосноваността на първоинстанционната присъда. Неоснователно се твърди, че в основата на осъждането са поставени непоследователните и противоречиви показания на пострадалата. В казаното от св. Г пред първата инстанция и в показанията й от досъдебното производство пред съдия, приобщени по делото, липсват противоречия, какъвто правилен извод е направил и въззивният съд. Вярно е, че в първоначалните си показания пред разследващия орган, които не са приобщени по надлежния ред, пострадалата е дала различно обяснение за начина, по който се е озовала в жилището на подсъдимите. Това обаче не хвърля съмнение върху достоверността на показанията й / тези от съдебната фаза и дадените пред съдия на досъдебното производство, приобщени по делото / поради следното: От една с. , показания от досъдебното производство, които не са приобщени по съответния ред, нямат доказателствено значение. От друга с. , при разпита си пред съда, свидетелката е дала разбираемо обяснение за това си твърдение, заявявайки, че е изпитвала неудобство пред своя приятел да съобщи, че е напуснала дома си, за да отиде на „истинска” дискотека. ВОС правилно е констатирал, че показанията на св. Г кореспондират на изображенията от фотоснимките, приложени по делото, от които е видно състоянието на пострадалата към момента на деянията / тя е вяла, отпусната, неадекватна /. В контекста на тези изображения са обсъдени и обясненията на подсъдимите, че пострадалата доброволно е осъществила с тях инкриминираните действия. Обясненията им не са кредитирани, като е взето предвид, че те влизат в противоречие с обективния факт за състоянието на пострадалата, изяснен чрез фотоснимките. Неоснователни са доводите за превратна оценка на експертните заключения и показанията на свидетелите, посочени от защитата. Правилно е прието, че съдържащите се в свидетелските показания твърдения, почиващи на слухове, нямат доказателствено значение. Казаното от учителите на пострадалата, от училищния психолог и от св. Б не опровергава обвинението, какъвто правилен извод е направил и въззивният съд. Неоснователно се твърди, че са приети факти, срещу които не е упражнено правото на защита. Фактите от значение за съставомерността на деянията са описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, а именно: неизпълненото обещание пострадалата да бъде заведена на дискотека, заставянето й да отиде в жилището на подсъдимите при изричното й несъгласие, настояването да остане там, докато подсъдимите й разрешат да си тръгне, заставянето й да употреби алкохол, блъскането й на леглото, където спрямо нея са извършени инкриминираните действия. Във въззивния акт е даден убедителен отговор на възражението, че подсъдимият В не е съзнавал действителната възраст на пострадалата. Обсъдени са и възраженията срещу обосноваността на осъдителната присъда и съставомерността на деянията. Въззивният съд не е изразил предварително становище по изхода на делото, тоест, не може да се счита, че е бил предубеден. Неоснователно се твърди, че съставът е незаконен, тъй като е заинтересован или предубеден, а не си е направил отвод. Тезата почива на невярна интерпретация на процесуалния закон. Съставът на съда, компетентен да разгледа делото като въззивна инстанция, е този, предвиден в чл. 28, ал. 2 НПК. В случая, делото е разгледано от Варненския окръжен съд, в състав от трима съдии, тоест съставът е законен. Отделен е въпросът, когато е налице основание за отвод на член на съда или на целия състав, но такъв не е направен. В тази хипотеза, съставът не е незаконен, но ако не се отведе, допуска съществено процесуално нарушение, обуславящо отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. По настоящето дело, няма основание да се счита, че някой или всички членове на състава са заинтересувани или предубедени от изхода на делото, поради което релевираното в тази насока оплакване е неоснователно. По изложените съображения, ВКС намери, че не са налице предпоставките на чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което искането за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане не може да бъде удовлетворено. Не е допуснато и нарушение по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. От фактите следва, че се касае за съвкупност от престъпления, всяко от които е квалифицирано правилно. Основното възражение на защитата срещу съставомерността на деянията се свежда до липсата на упражнена сила срещу пострадалата, а оттам, и до липса на осъществени състави по чл. 152 и чл. 150 НК. Възражението е неоснователно. В съдебната практика е изяснено, че принудата може да има различни проявни форми, като най-често, тя се осъществява чрез физическо или психическо въздействие върху жертвата, или по друг начин, отнемащ възможността й ефективно да се съпротивлява, например, чрез отвеждането й на безлюдно място / Р № 520/73, НО ВС, Р № 93/92, ВК ВС /. В случая, на няколко етапа, върху волята на пострадалата е осъществено неправомерно въздействие, целящо да преодолее съпротивата й срещу нежелани полови действия, а именно: при промяна на плановете за вечерта / обещанието за дискотека не е изпълнено /, при отвеждането й на „частно парти”, въпреки нейното несъгласие, при заставянето й да употреби алкохол, довел я до неадекватно състояние, при блъскането й на леглото. Следователно, няма основание да се приеме, че липсва принуда спрямо пострадалата, а даже напротив, принудата е осъществена чрез комплекс от прояви, всяка от които е годна да преодолее съпротивата й, което прави деянията съставомерни по чл. 152 НК и чл. 150 НК. Налице е съвкупност от престъпления и затова правилно е намерил приложение чл. 23, ал. 1 НК. Не може да бъде уважено искането за отмяна на въззивния акт, по реда на възобновяването, и оправдаване на осъдените, на основание чл. 425, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, тъй като посочената хипотеза, в случая, не е налице. Не е допуснато и нарушение по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивният съд е обсъдил съвкупността от релевантни за наказателната отговорност обстоятелства и правилно е приел, че наложените наказания, групирани по чл. 23, ал. 1 НК, са справедливи. Отдадено е дължимото значение на ниската степен на обществена опасност на дейците, поради което този факт не е подценен в комплекса на релевантните обстоятелства. Правилно е прието, че деянията се отличават с по-висока степен на обществена опасност от обичайната за този вид престъпления поради ниската възраст на пострадалата в границите на непълнолетието и увреждането на нейната психика, изразило се в изпадането й в състояние на посттравматичен стрес. Обществената опасност на деянията и дейците са оценени правилно, взети са предвид и другите смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, вярно са преценени и целите по чл. 36 НК. Ето защо, не може да бъде удовлетворено искането за смекчаване на наложеното наказание, респективно, за свеждането му до срок от три години „лишаване от свобода” и приложение на чл. 66 НК.   По тези съображения, исканията за възобновяване се явяват неоснователни и като такива следва да бъдат оставени без уважение.   Водим от горното и на основание чл. 425 НПК, ВКС, І НО,   Р Е Ш И:   ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения И. З. И. и искането на осъдения А. В. В. за възобновяване на наказателното дело, по което е постановена присъда на Варненския районен съд № 446 от 14.10.2008 г, по НОХД № 1518/07, изменена с решение на Варненския окръжен съд, по ВНОХД № 910/09, влязла в сила на 5.11.2009 г. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: