5 Р Е Ш Е Н И Е № 683 гр. София, 21.12.2010 г. Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на единадесети октомври през две хиляди и десетата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА СТОИЛОВА - ТАШЕВА МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1130 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. П. А. със съдебен адрес в[населено място], чрез процесуалния й представител адв. Т. Д., против въззивното решение № 702 от 9 май 2008 г., постановено по гр.д. № 807 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2008 г., в частта, с която е потвърдено решение № 271 от 29 ноември 2002 г., постановено по гр.д. № 413 по описа на районния съд в[населено място] за 2000 г. за отхвърляне на иска на А. против [фирма][населено място] за заплащане на обезщетение за незаконно недопускане до работа за периода от 1 октомври 1999 г. до датата на допускане до работа. Касационният контрол е допуснат с определение № 257 от 1 март 2010 г. поради наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречивото разрешаване от страна на съдилищата на материалноправния въпрос за необходимостта работникът ежедневно да демонстрира пред работодателя желанието си да престира труд с оглед ангажирането на отговорността на работодателя да заплаща обезщетение за незаконно недопускане до работа за определен период. По поставения въпрос касаторката сочи, че работодателят е запознат с желанието й да започне работа, а готовността й личала от висящността на спора, която представлявала и перманентно декларирана готовност за работа. Ответникът [фирма] със седалище и адрес на управление в[населено място], не дава отговор по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК. С решението си по поставения въпрос въззивният съд приел, че касаторката многократно се е опитвала да се върне на работа за периода от м. юни 1999 г. до м. август 1999 г., като фактът на недопускането до работа е установен; исковете са основателни за сумата от 85,31 лева месечно за периода 1 юни 1999 г. – 30 септември 1999 г. според последното получено от ищцата брутно трудово възнаграждение, като за разликата до предявения размер от 200 лева месечно и за период и след края на м. септември, за който не е установено работничката да се е явявала при работодателя, исковете са неоснователни. След постановяване на определението за допускане на касационния контрол, са постановени редица решения по поставения въпрос, които по реда на чл. 290 ГПК уеднаквяват съдебната практика. Така например в решение № 518 по гр.д. № 374 за 2009 г. на ІV ГО и решение № 298 по гр.д. № 3972 за 2008 г. на І ГО се приема, че за ангажиране на отговорността на работодателя за заплащане на обезщетение за недопускане до работа, напълно достатъчно е работникът или служителят дори и един единствен път да е посетил предприятието и да е изявил готовност да престира труд по трудово правоотношение. От момента на явяването му на работа и незаконното му недопускане от страна на работодателя, работникът или служителят има право на съответното обезщетение. Настоящият съдебен състав напълно възприема посоченото разрешение на поставения въпрос. Даденото от въззивния съдебен състав разрешение на поставения въпрос, предвид установеното продължаващо недопускане до работа от страна на ответника по спора, както и демонстрираната готовност от страна на касаторката да полага труд по трудовото правоотношение, е незаконосъобразно. Касационната жалба е частично основателна. Съдът е сезиран с иск с правно основание по чл. 213, ал.2 КТ. В исковата си молба касаторката излага твърдения за недопускането й до работа от страна на ответника, който е купувач по приватизационна сделка на обособена част от предприятие, в което ищцата работела по безсрочен трудов договор. Претенцията е за заплащане на обезщетение за незаконно недопускане до работа в размер на 200 лева месечно за периода 1 юни 1999 г. (датата, на която ответникът е бил въведен във владение на закупената от него обособена част от предприятие) до датата на допускане на ищцата до работа, ведно със законната лихва от предявяването на иска – 1 февруари 2000 г. Твърденията на касаторката се установяват със събраните в съдебното производство доказателства. По делото не са представени данни както ответникът да е допуснал касаторката и към момента на разглеждане на делото от касационния съд, така и да е прекратил трудовото правоотношение. При тези данни следва да се приеме, че искът е основателен, но не в пълния като сума претендиран размер. Правилата за изчисляване на обезщетението за незаконно недопускане на работа свързват размера му с получено брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение. Не може да се възприеме разбирането, че при незаконно недопускане на работа за продължителен период от време като база следва да се преценява именно последното получено брутно трудово възнаграждение преди недопускането, без да се поставя въпроса за гарантирания минимален размер на възнагражденията, който е променен във времето. И това е така, защото основанието за обезщетяване за незаконно недопускане на работа възниква за всеки ден, в който работодателят нарушава задължението си да допусне работника или служителя на работа, поради което промяната на гарантирания минимум на възнагражденията влияе на размера на дължимото обезщетение за съответния претендиран период и обезщетението не може да бъде по-ниско от установената минимална работна заплата за същия период (аргумент от чл. 228, ал. 1 КТ и чл. 244, ал. 2 КТ във връзка с § 7 ДПЗР на Наредбата за допълнителните и други трудови възнаграждения /отм./ и чл. 19, ал. 2 на Наредба за структурата и организацията на работната заплата). Тъй като са събрани необходимите доказателства, съответните справки и изчисления могат да бъдат извършени от състава на съда и не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, ВКС постановява решение по съществото на спора по смисъла на чл. 295, ал. 1 ГПК. Не е спорно, че последното получено брутно трудово възнаграждение от касаторката е в размер на 85,31 лева (деноминирани). Предвид претендираното от касаторката обезщетение – 200 лева месечно до датата на допускането й до работа, последното получено брутно трудово възнаграждение, приетите в периода от 1 октомври 1999 г. до 16 април 2008 г. (датата до която по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът следва да взема предвид настъпилите след предявяването на иска факти, която е датата на заседанието, на което е даден ход на съдебните прения при повторното разглеждане на спора от въззивния съд) постановления на М. съвет за определяне на минимална месечна работна заплата, на касаторката се дължат общо 12894,11 лева обезщетение за недопускането й до работа. Сочената сума е сборът от 2047,44 лева за периода 1 октомври 1999 г. – 30 септември 2001 г. (период, в който минималната работна заплата е била под размера на полученото последно брутно трудово възнаграждение, което за сочения период е база за изчисляване на обезщетението), 1500 лева за периода 1 октомври 2001 г. – 31 декември 2002 г. (период, за който по ПМС № 209/21.09.2001 г. минималната месечна работна заплата е била 100 лева), 1320 лева за 2003 г. (период, за който по ПМС № 1/03.01.2003 г. минималната месечна работна заплата е била 110 лева), 1440 лева за 2004 г. (период, за който по ПМС № 7/16.01.2004 г. минималната месечна работна заплата е била 120 лева), 1800 лева за 2005 г. (период, за който по ПМС № 12/21.01.2005 г. минималната месечна работна заплата е била 150 лева), 1920 лева за 2006 г. (период, за който по ПМС № 8/20.01.2006 г. минималната месечна работна заплата е била 160 лева), 2160 лева за 2007 г. (период, за който по ПМС № 234/06.12.2006 г. минималната месечна работна заплата е била 180 лева) и 706,67 лева за периода 1 януари 2008 г. – 16 април 2008 г. (период, за който по ПМС № 1/11.01.2008 г. минималната месечна работна заплата е била 220 лева, но ищцата претендира само по 200 лева месечно обезщетение). Над посочената сума искът е неоснователен. След този период, до датата на допускането й до работа, или до прекратяване на трудовото правоотношение, ответникът по иска дължи на касаторката по 200 лева месечно. Касаторката претендира присъждане на разноски за цялото съдебно производство по реда на чл. 78, ал. 1 ГПК за заплатените от нея суми по договор за правна защита и съдействие в общ размер от 1500 лева. Ответникът следва да бъде осъден да заплати и държавна такса съразмерно на уважената част от иска в размер на 803,76 лева. Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивното решение № 702 от 9 май 2008 г., постановено по гр.д. № 807 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2008 г., в обжалваната му част, с която е потвърдено решение № 271 от 29 ноември 2002 г., постановено по гр.д. № 413 по описа на районния съд в[населено място] за 2000 г. за отхвърляне на иска на С. П. А. против [фирма][населено място] (с правоприемник [фирма]) за заплащане на обезщетение за незаконно недопускане до работа за периода от 1 октомври 1999 г. до датата на допускане до работа за сумата от 12894,11 лева и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление в[населено място], пл. “С.” № 7, представлявано от управителите Е. и М. А., да заплати на С. П. А., със съдебен адрес в[населено място], Д. Л., ет. 1, офис 1 – адв. Т. Д., сумата от 12894,11 (дванадесет хиляди осемстотин деветдесет и четири лева и единадесет стотинки) лева, обезщетение за незаконното й недопускане на работа за периода 1 октомври 1999 г. – 16 април 2008 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 1 февруари 2000 г. Над посочената сума ОСТАВЯ въззивното съдебно решение В СИЛА. ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление в[населено място], пл. “С.” № 7, представлявано от управителите Е. и М. А., да заплащат на С. П. А., със съдебен адрес в[населено място], Д. Л., ет. 1, офис 1 – адв. Т. Д., обезщетение за незаконното й недопускане на работа в размер на 200,00 (двеста) лева месечно, считано от 17 април 2008 г. до допускането й до работа или до прекратяване на трудовото правоотношение. ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление в[населено място], пл. “С.” № 7, представлявано от управителите Е. и М. А., да заплати на С. П. А., със съдебен адрес в[населено място], Д. Л., ет. 1, офис 1 – адв. Т. Д., сумата от 1500,00 (хиляда и петстотин) лева сторени от нея разноски по делото. ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление в[населено място], пл. “С.” № 7, представлявано от управителите Е. и М. А., да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 803,76 (осемстотин и три лева и седемдесет и шест стотинки) лева. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: