1 Р Е Ш Е Н И Е № 65 гр. София, 16.07.2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА при участието на секретаря СОФИЯ С., като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 333 по описа за 2011г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място], подадена от процесуален представител адв. А. Д. Г. срещу решение № 795 от 29.11.2010г. по гр. дело № 945/2010г. на Апелативен съд П., втори състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 290 от 19.07.2010г. по т. дело № 713/2009г. на Пловдивски окръжен съд са отхвърлени като недоказани предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове за заплащане на сумите 24 480,02 лв. – главница по договор от 16.01.2008г. и фактура № 425/14.03.2008г., 5 498,81 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода от 14.03.2008г. до 20.10.2009г., 1 224 лв. – неустойка по чл. 5.2. от същия договор, 1 679,26 лв. – неустойка по чл. 5.1. от договора от 05.03.2008г. и законната лихва върху тези суми. К. релевира доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа становище, че неправилно въззивният съд е отхвърлил иска за заплащане стойността на извършените СМР поради липса на представени ценови оферти, които да са одобрени, и липса на приемо-предавателен протокол за установяване на извършените СМР. К. прави оплакване, че решаващият съдебен състав не е съобразил съставения и подписан между страните на 11.03.2008г. протокол за количеството и цената на извършените работи и е пренебрегнал частично платената фактура, възпроизвеждаща съдържанието на приемателния протокол от 11.03.2008г. Излага съображения, че офертите, чието отсъствие се коментира в съдебния акт, представляват по смисъла на чл. 13 ЗЗД предложение, докато създаването на облигационното правоотношение е по силата на сключения между страните договор. Релевира доводи за нарушение на разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ТЗ относно доказателствената сила на счетоводните книги за съдържащите се в тях записи за задълженията между търговци, игнориране на заключението на съдебно-счетоводната експертиза и усвоения от ответното дружество ДДС под формата на данъчен кредит за цялата сума, а не само за извършеното плащане, както и нарушение на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на договора. К. моли въззивното решение да бъде отменено, предявените искове – уважени и претендира присъждане на направените разноски за всички съдебни производства. Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Мария П. П. – Т. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените касационни основания. Поддържа становище за правилност на въззивното решение – законосъобразно в съответствие с чл. 20 ЗЗД въззивният съд е извършил логическо и систематично тълкуване на договора; правилно съдебният състав е приел, че одобрените ценови оферти не са част от преддоговорните отношения, а са елемент от същественото съдържание на договора, в който се конкретизира цената, т. е. в тях се определя договореното възнаграждение. Ответникът излага съображения, че доказателствената сила на счетоводните и търговските книги се преценяват от съда според тяхната редовност и с оглед на другите обстоятелства по делото, а съставянето на фактура само по себе си не може да установява възникване на вземането. Моли въззивното решение в обжалваната му част да бъде оставено в сила, евентуално да бъде разгледано и уважено предявеното възражение за прихващане ИК-114/23.11.2009г. Претендира присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните във връзка с инвокираните касационни основания и данните по делото и като извърши проверка на правилността на въззивното решение, на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: С определение № 33 от 26.01.2012г. по т. дело № 333/2011г. на ВКС, ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта по исковете за заплащане на сумите 24 480,02 лв. – главница по договор от 16.01.2008г. и фактура № 425/14.03.2008г., 5 498,81 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода от 14.03.2008г. до 20.10.2009г., 1 224 лв. – неустойка по чл. 5.2. от същия договор и законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане, по следните правни въпроси: относно приложението на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на договорните клаузи и начина на доказване на извършената от изпълнителя работа и доказателствените средства, с които може да се установи възникването на задължение на възложителя да плати възнаграждение по чл. 266, ал. 1 ЗЗД на изпълнителя, респективно да се докаже изпълнението на възложената работа и нейното приемане; дали съставянето и подписването от страните на протокол за количеството и цената на извършените работи представлява приемо-предавателен протокол за конкретно извършени видове работи; за доказателствената сила на фактурата, счетоводните книги и усвоеният ДДС под формата на данъчен кредит. Въззивният съд е приел, че отразеното в протокола от 11.03.2008г. е в противоречие с договора от 16.01.2008г. и не сочи изпълнение на задълженията на изпълнителя. Изложени са съображения, че в раздел IV, т. 4.1. от договора е посочено, че плащането ще бъде по одобрени оферти за всеки подобект, но ищецът не е представил ценови оферти, които да са одобрени, нито приемателно-предавателен протокол за установяване на извършените СМР, поради което е направен извод за недоказаност на предявения иск по чл. 258 ЗЗД. По релевантните правни въпроси: Съгласно чл. 20 ЗЗД и постоянната практика на ВКС по приложението на посочената разпоредба при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните, като отделните уговорки следва да се тълкуват в тяхната връзка помежду им, съобразно смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В противоречие със съдебната практика и посочения законов текст въззивният съд е приел, че искът за заплащане на възнаграждение по чл. 258 и сл. ЗЗД не е доказан поради това, че ищецът не е представил ценови оферти за всеки подобект съгласно раздел IV, т. 4.1. от договора. Възивната инстанция не е преценила всички относими към възнаграждението клаузи и не ги е подложила на тълкуване съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД. В раздел IV, т. 4.2. от договора страните са постигнали взаимно съгласие стойността на СМР да се калкулира след окончателно установяване на изпълнените видове работи с акт за установяване на извършени СМР, подписан от оправомощени представители на двете страни. При тълкуване на договорните клаузи в раздел IV, т. 4.1. и т. 4.2. в тяхната връзка една с друга се налага изводът, че посочените в т. 4.1. „одобрени ценови оферти за всеки подобект“ са ориентировачни и се отнасят до сключването на договора за СМР, а окончателното определяне на стойността на изпълнените СМР е в зависимост от количеството извършени СМР. Не съществува законова пречка размерът на дължимото възнаграждение да бъде определен при приемането на работата, в който смисъл е и разпоредбата на чл. 266, ал. 1, изр. второ ЗЗД. Съгласно чл. 266, ал. 1, изр. първо ЗЗД възнаграждение се дължи за извършена и приета работа. Многократно ВКС е изразявал становище, че установяването на изпълнената и приета работа може да се извърши с различни доказателствени средства - чрез писмени доказателства /приемо-предавателен протокол за конкретно извършени видове работи, двустранно подписан протокол за изпълнени СМР с посочени видове, количество и стойност и др./, съдебно-техническа експертиза, гласни доказателства. Едно от основните задължения на поръчващия /възложителя/ е да приеме извършената съгласно договора работа, като при приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по-късно. При прегледа и приемането на работата съконтрахентите могат да подпишат протокол, в който да удостоверят количеството на извършената работа и да определят дължимото възнаграждение съобразно изпълнението в количествено отношение. Двустранно подписаният между страните протокол за изпълнени видове СМР, в който са посочени количество, единична цена и обща стойност на отделните видове СМР, по своята същност представлява приемо-предавателен протокол за конкретно извършените видове работи. Според константната практика на ВКС по правната си характеристика този протокол е частен свидетелстващ документ, който не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в него факти и следва да бъде преценяван от съда по вътрешно убеждение с оглед всички доказателства по делото. Поради това протоколът за приемане на извършената работа може да бъде оспорен с всички доказателствени средства по ГПК, без проверка на истинността му по реда на чл. 193 ГПК. Когато протоколът за извършените СМР е подписан от възложителя, тежестта на доказване, че част от удостоверените работи не са изпълнени, е върху възложителя. В горепосочения смисъл са решение № 34/22.02.2010г. по т. дело № 588/2009г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 94/02.03.2012г. по т. дело № 133/2010г. на ВКС, ТК, Второ отделение и други, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Принципен отговор на въпроса за значението на фактурата, счетоводните книги и усвоеният ДДС под формата на данъчен кредит като доказателство за възникналото между страните правоотношение, недвусмислено признание на задължението и доказателствената им сила за неговото съществуване е даден в решение № 138/17.10.2011г. по т. дело № 728/2010г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 42/15.04.2010г. по т. дело № 593/2009г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 166/26.10.2010г. по т. дело № 991/2009г. на ВКС, ТК, Второ отделение и други, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Ако възложителят, респективно негов представител е подписал издадена от изпълнителя фактура за изпълнените СМР по договора между страните или фактурата е отразена в счетоводните регистри на търговското дружество – възложител и възложителят е ползвал правото на приспадане на данъчен кредит, то се налага извод, че е налице приемане от поръчващия на фактически изпълнените работи, дори и ако не е подписан двустранен приемо-предавателен протокол за извършени СМР. По иска с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД: При така дадените отговори на поставените релевантни правни въпроси, настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение е неправилно. Необосновано и в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че искът не е доказан поради това, че ищецът не е представил приемателно-предавателен протокол за установяване на извършените СМР. Необснован е и изводът, че отразеното в протокола от 11.03.2008г. е в противоречие с договора от 16.01.2008г. и че не сочи изпълнение на задълженията на изпълнителя по договора. Решаващият съдебен състав не е съобразил, че в двустранно подписания от представители на възложителя и изпълнителя протокол от 11.03.2008г. изрично са посочени като изпълнени определени видове СМР относно вертикална планировка на палати № 14, 15 и 20, склад „Служебно имущество“, склад „Д.“ и прилежащите им части, отразено е количеството изпълнени СМР по видове, единичната цена за всяка работа и общата стойност на извършените СМР съобразно отразеното количество. Незаконосъобразно и в противоречие с константната практика на ВКС посоченият протокол не е обсъден и анализиран с оглед заключението на съдебно-счетоводната експертиза и представената фактура № 425/14.03.2008г. за същата сума и същите СМР, която е осчетоводена при ответника – изпълнител като задължения към ищеца по сметка 400/1“Доставчици от страната“, ДДС по посочената фактура е начислен по сметка 4531 „Начислен данък за покупките“, данъчната фактура е отразена в дневника за покупки на ответното дружество за съответния данъчен период, в справката декларация за ДДС и ответникът е ползвал правото на пълен данъчен кредит. Обсъдени в тяхната взамина връзка, доказателствата и данните по делото сочат, че е налице изпълнение на договорни СМР, като възложената работа е приета от изпълнителя без възражение в количествено и качествено отношение. Представените констативен протокол от 07.09.2008г. между [фирма] и [фирма], договор от 09.04.2008г. между [фирма] и [фирма], протокол № 12 от 08.09.2008г. и заключението на съдебно-техническата експертиза не удостоверяват неизпълнение на отразените в протокола от 11.03.2008г. между [фирма] и [фирма] видове и количества СМР. Сключеният между страните договор и двустранно подписания протокол от 11.03.2008г. се отнасят до демонтиране и разрушаване до кота 0.00 на панаирни палати и обслужващи постройки и почистване на терена от строителни отпадъци, но не и до изкопни работи и разбиване на бетонови фундаменти под кота 0.00 и подготовка за полагане на подземни комуникации. Налице са данни, че ответникът е заплатил на ищеца част от дължимото възнаграждение в размер 34 400 лв. и е останала неплатена сума в размер 24 480,02 лв., която следва да бъде присъдена на ищеца заедно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 20.10.2009г. до окончателното плащане. С оглед изхода на спора по основния иск следва да бъдат разгледани и акцесорните искове. По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД: Съобразно разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, като за действително претърпени вреди в по-висок размер кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила. Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, като кредиторът може да иска обезщетение и за по-големи вреди. Посочените две разпоредби уреждат обезщетяване на вредите от неизпълнение на парично задължение, като в двата случая настъпването на вредата се предполага и не следва да бъде доказвана. При неустойката размерът е определен от страните, докато при обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД размерът е определен от законодателя. Разпоредбата на чл. 86 ЗЗД намира приложение, когато между страните не е уговорено друго. Когато е уговорена неустойка за забавено изпълнение на парично задължение, е недопустимо кумулирането й с лихва за забавено изпълнение на паричното задължение, тъй като длъжникът би понесъл две гражданскоправни санкции за едно и също неизпълнение, а кредиторът би получил две обезщетения за едни и същи вреди, резултат от забавата. По своята същност обезщетението за забавено изпълнение на парично задължение в размер на законната лихва /чл. 86, ал. 1 ЗЗД/ има характер на законна неустойка, тъй като вредите се предполагат, а размерът е определен от законодателя. Нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД има диспозитивен характер и страните по договора са свободни да уговарят заместване на мораторната лихва с мораторна неустойка и да определят нейния размер в съответствие с въведения в чл. 9 ЗЗД принцип на свободата на договаряне. Когато страните са договорили неустойка за забавено плащане вместо предвидената от закона лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение кредиторът има право да претендира само неустойката, а на основание чл. 92, ал. 1, изр. второ ЗЗД обезщетение и за по-големи вреди, като това обезщетение не може да бъде съизмерено с размера на законната лихва, тъй като с клаузата за неустойка в договора съконтрахентите дерогират разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Законната лихва се дължи само, ако страните не са предвидили друга, защото в противен случай това би представлявало едностранно изменение на сключения договор, съдържащ изрична уговорка за отклонение от правилото на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Смисълът на дадените от закона възможности за търсене на обезщетение до размера на действително претърпените вреди /чл. 86, ал. 1 и чл. 92, ал. 1 ЗЗД/ е да може кредиторът да получи пълна обезвреда на претърпените от него вреди в резултат на неизпълнение на договорното задължение. Границите на отговорността за вреди от неизпълнение на договорно задължение са уредени в разпоредбата на чл. 82 ЗЗД - обезщетението следва да репарира претърпяната загуба и пропуснатата полза, когато те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а в случаите, когато длъжникът е недобросъвестен, той носи отговорност за всички преки и непосредствени вреди. При неизпълнение на парично задължение е допустимо да бъдат причинени и по-големи вреди от предположените, но същите следва да бъдат доказани. Когато страните са уговорили определен размер на предполагаемите вреди от забавено изпълнение на парично задължениене, които не подлежат на доказване /т. е. при договорна мораторна неустойка, с която на практика е дерогирана мораторната лихва/, за да бъде присъдено обезщетение за разликата до действително претърпените вреди, същите подлежат на доказване. Поради това, че разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД само определя законен размер на вредата, без същата да бъде доказана, като този размер е променен от страните с клаузата за неустойка за забава, не може да се приеме, че разликата над уговорената неустойка за забава до законната лихва представлява действително претърпяна вреда. По изложените съображения се налага изводът, че предявеният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е неоснователен и подлежи на отхвърляне. По иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД: За да бъде присъдена претендираната неустойка, е необходимо наличието на няколко предпоставки: 1/ неустойката да е уговорена между страните или да е установена от закон или друг нормативен акт; 2/ кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го изпълни; 3/ длъжникът виновно да не е изпълнил договорното си задължение, или да го е изпълниа лошо или със забава. В конкретния случай предпоставките за ангажиране отговорността на ответното дружество по чл. 92 ал. 1 ЗЗД са налице. Съконтрахентите са включили в договора клауза за неустойка /т. 5.2./, съгласно която възложителят дължи неустойка върху стойността на незаплатените в сроковете по гл. IV суми в размер 0.1% дневно, но не повече от 5%. Заплащането на възнаграждението е следвало да се извърши по следния начин: 50% авансово, а окончателното плащане – в тридневен срок от подписване на акт за установяване на извършени СМР. Ищецът е изпълнил възложените му СМР, за които е съставен двустранно подписан протокол от 11.03.2008г. Съгласно т. 4.3.1. от договора падежът за плащане на сумата 58 880,02 лв. съобразно протокола от 11.03.2008г. и фактура № 425/14.03.2008г. е настъпил на 14.03.2008г. Ответникът е погасил част от сумата в размер 34 400 лв. и е останала неплатена част в размер 24 480,02 лв. При тези данни се налага изводът, че ответникът трябва да заплати на ищеца неустойка в размер 1 224 лв. /5% върху непогасената част от възнаграждението/. Върху неустойката следва да бъде присъдена законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 20.10.2009г. до окончателното й плащане. Обезщетителният и санкционен характер на неустойката не препятства приложимостта на разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ГПК спрямо нея. Задължението за неустойка се поражда от факта на неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение тя обезпечава и обезщетява, а задължението за присъждане на обезщетение в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се поражда от неизпълнението на вече възникналото и неизпълнено задължение за неустойка. В този смисъл е постоянната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 73/29.06.2011г. по т. дело № 683/2010г. на ВКС, ТК, Първо отделение. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че въззивното решение е неправилно в частта, с която са отхвърлени като недоказани предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове за заплащане на сумите 24 480,02 лв. – главница по договор от 16.01.2008г. и фактура № 425/14.03.2008г., 1 224 лв. – неустойка по чл. 5.2. от същия договор и законната лихва върху главницата и неустойката за периода от 20.10.2009г. до окончателното плащане. На основание чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение в посочената част трябва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявените искове следва да бъдат уважени в посочения размер, а в останалата част въззивният съдебен акт трябва да бъде потвърден поради съвпадане на крайния изход на спора. С оглед изхода на делото ответникът дължи на ищеца разноски за всички съдебни производства в размер общо 2 538,11 лв., изчислени съразмерно на уважената част от исковете. В съответствие с отхвърлената част, ищецът дължи на ответната страна сумата 226 лв. – направени разноски за всички съдебни производства, изчислени съразмерно. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 795 от 29.11.2010г. по гр. дело № 945/2010г. на Апелативен съд П., втори състав в частта, с която са отхвърлени като недоказани предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове за заплащане на сумите 24 480,02 лв. – главница по договор от 16.01.2008г. и фактура № 425/14.03.2008г., 1 224 лв. – неустойка по чл. 5.2. от същия договор и законната лихва върху 24 480,02 лв. и 1 224 лв. и вместо това постановява: ОСЪЖДА [фирма], [населено място], бул. „Ц. Б. III Обединител“ № 37 да заплати на [фирма], [населено място], [улица] следните суми: 1/ на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата 24 480,02 лв. /двадесет и четири хиляди четиристотин и осемдесет лева и две стотинки/, представляваща възнаграждение за извършени СМР по договор от 16.01.2008г., протокол от 11.03.2008г. и фактура № 425/14.03.2008г., заедно със законната лихва върху 24 480,02 лв., считано от 20.10.2009г. до окончателното плащане; 2/ на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата 1 224 лв. /хиляда двеста двадесет и четири лева/ – неустойка по чл. 5.2. от договора от 16.01.2008г., заедно със законната лихва върху 1 224 лв., считано от 20.10.2009г. до окончателното плащане на сумата; 3/ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 2 538,11 лв. /две хиляди петстотин тридесет и осем лева и единадесет стотинки/ – направени разноски за всички съдебни производства. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 795 от 29.11.2010г. по гр. дело № 945/2010г. на Апелативен съд П., втори състав в останалата част, допусната до касационно обжалване. ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], [населено място], бул. „Ц. Б. III Обединител“ № 37 на основание чл. 78, ал. 2 ГПК сума в размер 226 лв. /двеста двадесет и шест лева/ – разноски за всички съдебни производства. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.