Р Е Ш Е Н И Е № 207 София, 21.11.2019г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесети септември две хиляди деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ при участието на секретаря Даниела Цветкова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 4396 по описа за 2018г. и приема следното: Производството е по чл.290 ГПК по касационната жалба на адвокат К.Х. като процесуален представител на Й. С. Т. от [населено място] срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд от 05.VІІ.2018г. по в.гр.д. № 232/2018г. Касационно обжалване на решението е допуснато с определение № 399/07.V.2019г. по въпроса „неприетото предложение на служителя за прекратяване на трудов договор по чл.325 т.1 КТ има ли ефект на писмено предизвестие по чл.326 ал.1 КТ” поради разрешаването му в противоречие с решението на ВКС ІV ГО по гр.д. № 201/2009г. В касационната жалба са изложени съображения за непроизнасяне от въззивния съд по всички оплаквания на касатора във въззивната му жалба, вкл. срещу неправилния сбор на размерите на двете присъдени обезщетения в диспозитива на първоинстанционното решение – 44335.76лв., която сума е по-висока от сбора на двете обезщетения /34335.76лв. + 9720лв. = 44055.76лв./, произнасяйки се по този начин по непредявен иск. Незаконосъобразно било приетото от въззивния съд, че тъй като предложението на касатора за прекратяване по взаимно съгласие не било прието, то следвало да се счита за предизвестие по чл.326 КТ, такова предизвестие ответникът не бил отправял, поради което независимо от посоченото в заповедта за прекратяване основание по чл.326 ал.1 КТ правоотношението не било прекратено по негова молба, а по еднолично решение на работодателя, с оглед на което не били налице уговорените в договора между страните предпоставки за търсената отговорност; след придобиването от 01.І.2017г. на специалността „Урология” по силата на чл.237 КТ работодателят следвало да отправи предложение или за изменение на трудовия договор, или за сключването на нов, като при неоснователен отказ на ответника би се породило право на ищеца да претендира обезщетение; прекратяването на действащия трудов договор, но не и на несключения такъв по чл.237 КТ, не обуславяло неизпълнение на задължението по договора; освен това, началният момент, от който следвало да започне изпълнението, следвало да настъпи след покана от работодателя; не било обсъдено и възражението, че сумата за такса е изплатена на УМБАЛ „Г.С.” ЕАД П., а са представени платежни нареждания за плащането им на Медицински университет П.; нямало доказателства дали, кога и за какъв период ищецът е ползвал служебен отпуск. Изложени са съображения и за нередовна процедура по връчването на препис от исковата молба. Ответникът по касационната жалба МБАЛ „Св. И. Рилски-Р.” АД в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Д.Б. е заел становище за нейната неоснователност. Претендира разноски. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ съобрази следното: С решението си от 05.VІІ.2018г. ВАС е потвърдил решението на ОС Разград от 21.ІІ.2018г. по гр.д. № 156/2017г., с което Й. Т. е осъден да заплати на МБАЛ „Св. И. Рилски” АД 44335.76лв., представляващи обезщетение за направени разходи за заплащане на такса за обучение в размер на 34335.76лв. и заплатена такса за обучение в размер на 9720лв., ведно със законната лихва от предявяването на иска до окончателното изплащане, както и 3773.43лв. разноски. С въззивното решение са присъдени и 1000лв. разноски за въззивното производство. Въззивният съд е приел предявеният иск по чл.79 ал.1 ЗЗД във вр. с чл.234 КТ за допустим и основателен. Съдът е тълкувал сключения на 16.ІІ.2011г. между страните договор за придобиване от ответника на професионална квалификация по специалност „урология” и е стигнал до извод, че са налице предпоставките за търсената отговорност на последния. Взето е предвид, че според т.7 б. „б” от договора специализантът дължи да заплати на работодателя обезщетение за направените разходи по т.4 - стойността на ползвания служебен отпуск по чл.161 ал.1 КТ и платената такса за целия срок на обучение – при прекратяване на трудовото правоотношение по негова молба по-рано от 5 години от завършване на обучението. Тълкувайки действителната воля на страните съдът е приел, че отговорността възниква във всички случаи, когато прекратяването на трудовото правоотношение е инициирано от работника по негова молба. Клаузата от договора не поставя изрично изискване за отправяне на предизвестие по смисъла на чл.326 ал.1 КТ, а визира всички случаи, при които работникът/служителят е отправил до работодателя изявление, че желае прекратяване на трудовото правоотношение. Като такова следва да се възприеме заявлението от 14.ХІІ.2016г. за освобождаване от длъжност по взаимно съгласие. Предложението за прекратяване по чл.325 т.1 КТ не е било прието, видно от изпратената до ответника покана, съдържаща искане за заплащане на обезщетение в размер на исковата сума. В този случай предложението на служителя за прекратяване на трудовия договор по чл.325 т.1 КТ следва да се счита за предизвестие съгласно чл.326 КТ, прекратяването по която разпоредба е по инициатива на служителя, поради което следва да се приеме, че е налице виновно неизпълнение на сключения договор по чл.234 КТ, обуславящо отговорността на обучаемия за неизпълнение на задължението му за работа при работодателя за договорения 5 годишен период. Въз основа на съдебно-счетоводна експертиза е направен извод, че през периода 2011 – 2016г. ищецът е заплатил такса за обучението на ответника в размер на 9720лв. и му е изплатил 34615.76лв. за ползвания служебен отпуск. Обезщетението е присъдено общо, тъй като произтича от едно и също договорно неизпълнение. Съобразено е, че при посочването от първоинстанционния съд на отделните суми, от които обезщетението е съставено, е допусната очевидна фактическа грешка, която подлежи на отстраняване по предвидения специален ред. Като неоснователни са оценени оплакванията на касатора относно връчването на исковата молба от родово некомпетентния РС Р., пред който първоначално е депозирана исковата молба – съобщението е изпратено на неговите постоянен и настоящ /съвпадащи си/ адреси на 21.ІІІ.2017г., той не е бил намерен, а баща му отказал получаването му, поради това връчването е извършено по реда на чл.47 ГПК чрез залепване на уведомление на 28.ІІІ.2017г.; в срока по чл.47 ал.2 ГПК на 03.ІV.2017г. книжата са получени в канцеларията на съда от баща му Ст.Т., а в срока по чл.131 ГПК ответникът е подал по пощата отговор със становище, че искът е основателен и не е оспорил посочените от ищеца факти за сключения договор за придобиване на професионална квалификация, при които обстоятелства процедурата по връчване на исковата молба е спазена и процесуалните права на ответника не са засегнати. По въпроса, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното: По въпроса „неприетото предложение по чл.325 т.1 КТ има ли ефект на писмено предизвестие по чл.326 ал.1 КТ” с решението си от 21.VІІ.2010г. по гр.д. № 201/2009Г. ВКС ІV ГО е приел, че предложението по чл.325 т.1 КТ е волеизявление на страна по трудово правоотношение към съконтрахента си за пракретяването му по взаимно съгласие. Ако в него няма записано изявление на предложителя при отказ то да се счита за предизвестие по чл.326 ал.1 КТ, работодателят не може да го зачете като такова, защото самоволно променя волята на предложителя, каквато възможност не е уредена от законодателя. Настоящият състав на ВКС напълно споделя така даденото разрешение на поставения от касатора въпрос, но то не обосновава различен от приетия от въззивния съд изход на спора по делото. Касационната жалба е неоснователна. Атакуваното решение като краен резултат е правилно. Видно е от представеното копие от заповедта от 09.І.2017г. за прекратяване на трудовото правоотношение между страните, че като причина за това в нея е посочено „по инициатива на работника съгласно молба-предизвестие вх. № 992/14.ХІІ.2016г. от д-р Й. Ст.Т.”. С оглед на това е несъмнено установено по делото, че трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл.326 ал.1 КТ, което обстоятелство не се оспорва, а се признава от ответника /виж изявлението на процесуалния му представител адвокат Х. в о.с.з. на 27.ІХ.2017г., както и във въззивната, а и в касационната му жалби/. Действително като молба-предизвестие е счетена молбата на Т., съдържаща изявление за прекратяване по взаимно съгласие. Това обстоятелство, обаче, не е от значение в случая, а само основанието за прекратяването на правоотношението. В настоящия процес не може да бъде предмет на преценка дали при тези обстоятелства прекратяването е законно или не. Ответникът е имал правен интерес, но не е предявил иск за незаконност на уволнението. И тъй като предпоставка за уволнението по чл.326 ал.1 КТ е едностранно писмено предизвестие от работника/служителя, се налага извод, че са налице предвидените в чл.7 б. „б” от сключения между страните договор условия за отговорността на ответника за неизпълнение на поетото от него задължение да работи при ищеца не по-малко от 5 години след придобиване на специалност, а именно – прекратяване на трудовото правоотношение по-рано от 5 години след завършване на обучението, настъпило по негова молба. Следва да се посочи в тази връзка и изявлението на касатора в писмения му отговор, депозиран пред РС Разград на 05.V.2017г., че „причините да напусне местоработата са ниското трудово възнаграждение и невъзможността за реално професионално развитие по специалността”. Неоснователно е оплакването относно дължимостта на претендираните суми. Изводът на съда за това е основан на заключението на съдебно-икономическа експертиза, изготвена въз основа на извършена от вещото лице справка в счетоводната документация при ищеца – платежни нареждания и ведомости, възраженията на ответника срещу която /експертиза/ са оттеглени в с.з. на 24.І.2018г. Не е оспорено установеното със заключението плащане на ответника по банков път /по дебитна карта на Т./ на суми във връзка с ползвания от него служебен отпуск през целия процесен период /помесечно/ в общ размер 34615.76лв. Несъмнено е и че таксите за обучение са заплатени от ищеца. Въпросът дали плащането им на Медицински университет П., а не на „УМБАЛ – Д-р Г.С.” ЕАД П., е коректно не е от значение за спора с оглед обстоятелствата, че ищецът е университетска болница, в която по силата на чл.2, чл.3, чл.9 ал.3 ЗЛЗ може да се провеждат дейности и по следдипломно обучение на лекари, а съгласно чл.90 ал.5 ЗЛЗ /в редакцията от 2015г./ и ал.4 /в редакцията от 2002г./ условията и редът за провеждане на обучението, както и за неговото финансиране, се уреждат с договор между лечебното заведение и висшето училище. Неоснователно е и оплакването във връзка с връчването на препис от исковата молба. Действително връчването е извършено на бащата на ответника в деловодството на РС Разград на 03.ІV.2017г., без наличието на данни за упълномощаване на последния за това. Тази нередовност, обаче, следва да се счита за поправена с оглед разпоредбата на чл.54 ГПК, тъй като от писмения отговор лично на Т., изпратен по пощата на 02.V.2017г., е видно, че съобщението действително е достигнало до него. Несъстоятелно е и оплакването за произнасяне от въззивния съд по непредявен иск. Изводът на въззивния съд, че действително в диспозитива на първоинстанционното решение е допусната очевидна фактическа грешка при посочването на отделните суми, от които общата претендирана и дължима сума е съставена /присъдени са общо 44335.76лв., в т.ч. 9720лв. заплатена такса за обучение, и 34335.76лв. направени разходи за заплащане на такса за обучение, въпреки заявената и приета за предмет на делото претенция в размер на 34615.76лв. платени за ползван служебен отпуск/, която подлежи на отстраняване по предвидения за това в чл.247 ГПК ред, се споделя напълно от касационната инстанция. Неоснователни са и останалите оплакванията в касационната жалба. Възражения по приложението в случая на чл.237 КТ, за задължение на работодателя да предложи на служителя сключването на нов трудов договор или за изменение на съществуващия след придобиването на специалност, за това, че началният момент на петгодишния срок за работа при ищеца настъпва след покана от работодателя и сключване на нов или изменение на съществуващия трудов договор, както и по приложението на чл.81 и чл.83 ЗЗД касаторът не е релевирал своевременно – с отговора си на исковата молба, поради което въззивният съд не е следвало да ги подлага на преценка, каквато не се следва и от настоящата инстанция. По изложените съображения и на основание чл.293 ал.1 ГПК въззивното решение следва да бъде оставено в сила. На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответника по жалбата следва да бъдат присъдени направените за настоящата инстанция разноски в размер на 2000лв. адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 18.Х.2018г. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решението на Апелативен съд В., ГО, № 85/05.VІІ.2018г. по гр.д. № 232/2018г. ОСЪЖДА Й. С. Т. от [населено място] да заплати на МНОГОПРОФИЛНА БОЛНИЦА ЗА АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ „СВ. Иван Рилски –Р.” АД [населено място] 2000лв. разноски. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: