Р Е Ш Е Н И Е № 74 София, 30.10.2020 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на тридесети септември, две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА при секретаря Славия Тодорова изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело № 3167/2019г. Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. К. В., [населено място], чрез процесуалния ѝ представител адвокат М. Т., срещу въззивно решение № 356/22.03.2019 г., постановено по гр.д. № 306/2019 г. по описа на Окръжен съд – Варна. В касационната жалба се излагат оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281,ал.1,т.3 ГПК. Твърди се, че неправилно въззивният съд е приел,че липсата на произнасяне по главните искове за обявяване недействителността на сделките води до недопустимост на постановеното решение по евентуалния иск за намаляване на дарението и за делба. Освен това поради неправилно тълкуване на материалния закон – чл.26,ал.2 ЗЗД и чл.31 ЗЗД, са дадени и неправилни указания на първоинстанционния съд. Допуснати и са съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като предметът на спора пред въззивния съд не е съобразен с рамките на въззивните жалби. Ответникът по касационната жалба – Ц. К. К., [населено място], счита същата за неоснователна. С определение №203 от 04.05.2020г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК за проверка на съответствието с практиката на ВКС на даденото разрешение на релевантния процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивната инстанция в случаите на липса на произнасяне по предявен главен иск и липса на подадено в срок искане за допълване на постановеното решение по реда на чл. 250 ГПК – следва ли въззивният съд да обезсили постановеното решение и да върне делото за произнасяне на първоинстанционния съд или следва да приеме, че процесуалното правоотношение по предявения иск е погасено, при което дължи произнасяне по правилността на решението. ВКС, състав на ІІ г.о. след проверка на заявените с жалбата касационни основания за отмяна на решението, приема следното: С обжалваното решение е обезсилено, на основание чл.270, ал. 3, предл. трето ГПК, като недопустимо решение № 2102/14.05.2018 г. по гр.д. № 9607/2015 г. на Районен съд – Варна, с което : 1/ на основание чл. 30, ал. 1 ЗН, по възражение на Ц. К. К., е намалено извършеното с НА № 94/2005 г. дарение на 600 кв.м. ид. ч. от място, цялото с площ от 800 кв.м., съставляващо ПИ № * по КП на землището на [населено място] /подробно описано/, ведно с построената в него жилищна сграда на два етажа със застроена площ от 24.50 кв.м., и е отменено дарението на 1/2 ид. ч. от имота; 2/ на основание чл. 30, ал. 1 ЗН, по възражение на Ц. К. К., е намалено извършеното с НА № 95/2005 г. дарение на апартамент, находящ се в [населено място],[жк]/подробно описан/, ведно с избено помещение с площ от 4.58 кв.м. и 1.41582 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, попадащо в 19 подрайон на [населено място] и е отменено дарението на 5 471/48 703.50 ид. ч. или 8.90 % на този имот, като е възстановена запазената част на Ц. К. К. от наследството на К. Ц. К., починал на 30.04.2015 г., за сумата от 20 246/64818 ид. ч., представляваща равностойността на накърнената запазена част с договорите за дарение, от която до размера от 14 775 лв. от дарението по НА № 94/2005 г. и до размера от 5 471 лв. от дарението по НА № 95/2005 г.; 3/ на основание чл. 34, ал. 1 ЗС е отхвърлен предявеният от Ц. К. К. срещу Д. К. В. иск за допускане и извършване на съдебна делба на апартамент, находящ се в [населено място],[жк]/подробно описан/, ведно с избено помещение с площ от 4.58 кв.м., както и 1.41582 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото и на място от 600 кв.м. ид. ч., цялото с площ от 800 кв.м., съставляващо ПИ № * по КП на землището на [населено място] /подробно описан/ при равни за страните квоти, т.е. по 1/2 ид. ч. за всяка една от страните, както е отхвърлен искът за делба на мястото при квоти 1/3 ид. ч. за ищеца и 2/3 ид. ч. за ответницата; 4/ на основание чл. 34, ал. 1 ЗС е допусната съдебна делба на апартамент, находящ се в [населено място],[жк]/подробно описан/, ведно с избено помещение с площ от 4.58 кв.м., както и 1.41582 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, при квоти 8.90 % за Ц. К. К. и 91.10 % за Д. К. В.. Въззивният съд е приел, че производството е образувано по следните предявени от Ц. К. К. против Д. К. В. в условията на първоначално обективно съединяване искове: 1/ главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. II ЗЗД за прогласяване нищожност на договорите за дарение, оформени с НА №/94 и НА №95 от 12.08.2005 г., поради липса на съгласие на съпругата – дарител П. Г. К., доколкото същата към момента на сключването им се е намирала в състояние, изключващо възможността ѝ свободно да формира и изявява воля; 2/ евентуален конститутивен иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН за намаляване на дарствените разпореждания по двете сделки и възстановяване на запазената част на ищеца от наследството на родителите му П. Г. К. и К. Ц. К.; и 3/ конститутивен иск с правно основание чл. 69, ал. 1 ЗН за допускане и извършване съдебна делба на недвижими имоти – апартамент в[жк], [населено място], и място от 600 кв.м. ид.ч. от ПИ, цялото с площ от 800 кв.м., находящо се в [населено място], [община], ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда между страните при равни квоти. След като е приел, че с решението си първоинстанционният съд се е произнесъл по предявен в условията на евентуалност иск за намаляване на дарствените разпореждания, при липса на произнасяне по главния иск за прогласяване недействителност на същите /като е счел, че това се дължи на погрешната квалификация на исканията на ищеца като възражения, вместо като искове по чл. 26, ал. 2 ЗЗД/, въззивният съд е намерил решението на първоинстанционния съд за недопустимо, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Отбелязал е, че съдът сам квалифицира исковете, с които е сезиран, като изхожда от фактическите твърдения на ищеца и петитума на исковата му молба, без да е обвързан със сочената от страната правна квалификация. Фактическите твърдения, на които са основани исковите претенции, са в смисъл : Страните са низходящи /брат и сестра/ на родителите си П. и К. К..С договори за дарение /НА №94 и НА №95/ от 2005г. родителите са дарили на ответницата процесните имоти.Сделките на разпореждане са недействителни, доколкото към момента на сключването им П. К. се е намирала в състояние, изключващо въобще формиране на воля, но по причини, които не обуславят поставянето и под запрещение. Тежкото и здравословно състояние и е пречело да формира и изразява воля. При тези твърдения ищецът е поискал от съда прогласяване недействителност на обективираните в НА № 94 и НА № 95 дарения поради тяхната нищожност, а евентуално – при действителност на същите – намаляване на дарствените разпореждания и възстановяване на запазената му част от наследството на всеки от родителите му. Въззивният съд е посочил, че при констатиране на несъответствия между фактическите твърдения на страната и формулирания от нея петитум, съдът следва да остави исковата молба без движение за отстраняване на нередовността. Приел е, че първоинстанционният съд е нарушил процесуалните правила и се е произнесъл по евентуално предявения иск за намаляване на даренията и за възстановяване на запазената част на ищеца, без да е осъществило условието за тяхното разглеждане – произнасяне по главния иск за недействителност на сделките, респ. неговото отхвърляне. По тази причина е обезсилил изцяло първоинстанционното решение и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд за произнасяне по предявените искове в поредността, посочена в исковата молба. Според установената практика на ВКС /решение № 188/06.11.2015 г. по гр.д. № 376/2015 г. на ВКС, I г.о./, съобразно чл.210 ГПК ищецът може да предяви с една искова молба няколко иска против същия ответник. Условието за това е исковете да са подсъдни на същия съд и да подлежат на разглеждане по реда на едно и също производство. Когато се касае до обективно кумулативно съединяване на исковете, пропускът на съда да се произнесе по някой от тях с решението си, обуславя непълнота на решението , която може да бъде преодоляна само по реда на чл.250 ГПК с постановяване на допълнително решение. Правото на страната да иска допълване на решението е обусловено от срок, през който се запазва висящността на делото в неразрешената му част. След изтичане на този срок, ако не е направено искане за допълване, висящността се прекратява, отпадат процесуалноправните и материалноправните последици от предявяване на иса и съдът не може да извършва съдопроизводствени действия, насочени към постановяване на решение по този спор. Даденото разрешение по посочения въпрос се възприема от настоящия състав, доколкото има приложение и за обективното предявяване на искове при условията на евентуалност и липсата на произнасяне в решението по заявения като главен иск. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо, но е неправилно. То е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Във връзка с приетото по правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, следва да се посочи, че е незаконосъобразен изводът на въззивния съд, че постановеното първоинстанционно решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по претенцията по чл.30 ЗН и е допуснал делба при така възприетите след уважаването и квоти. По начало предмет на делото е спорното материално субективно право – претендирано от ищеца, очертано от заявеното основание и искане, наред с релевираните от ответника правопроменящи или правоизключващи спорното материално право възлражения.Съдът е длъжен да определи точно предметната рамка на спора и правнорелевантните факти и да осигури на страните възможност за тяхното установяване, съобразно правилата на доказване. Въззивният съд е длъжен да разгледа правния спор в рамките на обема във въззивната жалба като се произнесе по иска с оглед на установените правно релевантни факти, имащи значение за съществуването на спорното право и съобразно релевираните възражения в преклузивните срокове по ГПК. В случая неправилно е прието, че липсва произнасяне по предявения от ищеца иск с правно основание чл.26,ал.2 ЗЗД – нищожност на двете дарствени сделки, поради липса на съгласие на дарителката, поради което предявеният при условията на евентуалност спрямо този иск иске по чл.30,ал.1 ЗН и искът за делба по чл.69 ЗН са недопустимо разгледани. Видно от исковата молба и молба-уточнение от 15.12.2017г., предявеният иск е за делба на процесните имоти, съединен с установителен иск за прогласяване нищожност на дарственните разпореждания на основание чл.26,ал.2 ЗЗД, извършени от наследодателката П. К. по НА № 94/2005г. и НА №95/2005г., иск за намаляване на дарствените разпореждания, извършени по двата нотариални акта от наследодателите П. и К. К. в полза на ответницата и възстановяване на запазената част на ищеца по чл.30 ЗН от наследството им. Във връзка с така поддържанитне претенции ищецът е заявил квоти в съсобствеността – по 1/2 за страните или 1/3 за ищеца и 2/3 за ответницата. Съгласно чл.353 ГПК в производството за делба се разглеждат преюдициални въпроси, както и искания за намаляване на завещателни разпореждания или на дарения. Първоинстанционният съд се е произнесъл по исковете за намаляване на даренията по двата нотариални акта и за възстановяване на запазената част на Ц. К. от наследството на К. К. на основание чл.30 ЗН като е допуснал делба при квоти въз основа на така уважената претенция по чл.30 ЗН. В първоинстанционното решение липсва произнасяне с диспозитив по иск с правно основание чл.26,ал.2 ЗЗД като е прието, че съдът не е сезиран с такъв иск. В преклузивния срок липсва искане за допълване на първоинстанционното решение по искове за недействителност на договорите за дарения. Срещу първоинстанционното решение въззивни жалби са подадени от Ц. К. и Д. В.. Първият е обжалвал решението с оплаквания, че първоинстанционният съд не е подвел установените от него факти под приложимата правна норма на чл.26,ал.2, предл.2 ЗЗД и е приел, че дарствените сделки не са нищожни, въпреки установеното по делото, че наследодателката не е могла да формира валидна воля към датата на изповядването им. Изложени са и оплаквания по отношение на така възприетите от първоинстанционния съд квоти след разглеждане на претенцията по чл.30 ЗН. С определение №2809/2018г. въззивният съд е изпратил делото на първоинстанционния съд с указание за процедура по чл.247 ГПК относно предявени «главни искове за нищожност на договорите за дарение». С решение №90/2019г. първоинстанционният съд е постановил, че не допуска поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 2102/2018г. чрез постановяване на изричен диспозитив по искове за нищожност на дарствените актове.Посочил е, че в мотивите си е разгледал възраженията и твърденията на ищеца за нищожност на сделките като ги е приел за неоснователни. Предявени искове за нищожност и унищожаемост на последните не са приемани за разглеждане. Решението е съобщено на страните и не е обжалвано от тях. Липсва и искане от някоя от тях за допълване на първоинстанционното решение чрез произнасяне по такъв самостоятелен иск, а оттук и произнасяне с цел формиране на СПН по него.Същевременно налице е произнасяне от страна на първоинстанционния съд по преюдициални въпроси в производството по съдебната делба във фазата по допускането и по реда на чл.343 ГПК предвид решаването на въпроса за наличие на съсобственост и квотите в нея на съделителите като тези въпроси са разгледани под формата на възражения.Срещу приетата неоснователност от първоинстанционния съд на възраженията за нищожност на дарствените сделки, предпоставяща разглеждане на претенцията по чл.30 ЗН, а оттук и определянето на квотите на съделителите, ищецът е подал въззивна жалба, която заедно с въззивната жалба на ответника, очертават и предмета на спора пред въззивния съд. Въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като е приел,че е налице висящност на делото в частта относно самостоятелен иск по чл.26,ал.2 ЗЗД, по който следва да се произнесе първоинстанционният съд в качеството му на главен иск. Допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения са се отразили на правилността на въззивното решение и обосновават неговото касиране. Делото следва да се върне за ново разглеждане на основание чл.293,ал.3 ГПК за произнасяне по предявения от иск за делба в рамките на въззивнните жалби, насочени срещу първоинстанционното решение. По изложените съображения и на основание чл.293 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 356/22.03.2019 г., постановено по гр.д. № 306/2019 г. по описа на Окръжен съд – Варна. Връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: