6 Р Е Ш Е Н И Е № 28 [населено място], 17.05.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Кристияна Генковска при секретаря Петя Петрова, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1212 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 15/12.01.2017г. по в.т.д. № 447/2016г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 1517/18.09.2015г. по т.д. № 1318/2014г. на Софийския градски съд и касаторът е осъден на основание чл.127, ал.2 ЗЗД да заплати на Гаранционния фонд, [населено място] сумата в размер на 565 533,76 лв. ведно със законната лихва от 04.03.2014г. до окончателното й изплащане. Касаторът [фирма] поддържа, че въззивното решение е недопустимо в частта за лихвите, а в останалата си част – неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон. Ответникът Гаранционен фонд оспорва жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че фактическата обстановка по спора е установена правилно и в тази част е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. С присъда от 18.03.2011г. по нохд. № 628/2009г. Старозагорският окръжен съд е признал А. С. за виновен в това, че на 06.03.2009г. в [населено място] при управление на автобус е нарушил правилата за движение по пътищата и е причинил смъртта на повече от едно лице, сред които и П. П., Ив. Е., Пл. Т. и Т. Ч.. С решение от 09.04.2013г. по т.д. № 13157/2011г. на СГС Гаранционният фонд е осъден да заплати на Цв. и Вл. Е. сумата от по 125 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие смъртта на Ив. Е., ведно със законната лихва от 26.09.2009г. до окончателното изплащане на основание чл. 226 и чл.288, ал.7 КЗ /отм./. С решение по гр.д. № 2215/2013г. САС е отменил в частта, с която е присъдена законна лихва от 26.09.2009г. и са отхвърлени исковете за законна лихва от тази дата до 23.10.2009г., като в останала част решение е потвърдено и е влязло в сила на 24.11.2014г. С преводно нареждане от 02.12.2013г. за сумата от 377 591,88 лв. (250 000 лв. главници и 105 706,18 лв. лихви) Гаранционният фонд е платил сумата по сметка на ЧСИ по образуваното изпълнително дело. С решение по гр.д.№ 13159/2011г. СГС е осъдил Гаранционния фонд да заплати на М. и Т. Т. по 125 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на смъртта на сина им – Пл. Т. ведно със законните лихви от 24.10.2009г. до окончателното им изплащане, като решението на СГС е потвърдено от САС с решение по в.гр.д. № 3087/2013г., влязло в сила на 27.02.2015г. Гаранционният фонд е представил доказателства, че на 17.01.2014г. главниците, общо в размер на 250 000 лв., както и законните лихви – 108 969, 03 лв., или общо – 376 429, 48 лв., са платени по сметка на ЧСИ. С решение по гр.д. № 13160/2011г. СГС осъдил Гаранционния фонд да заплати на В. Д. и Г. Ч. сумите от по 125 000 лв. неимуществени вреди от смъртта на сина им Т. Ч. ведно със законната лихва от 26.09.2009г. до окончателното им изплащане. САС с решение по в.гр.д. № 1373/2013г. е отменил посоченото решение в частта, с която Гаранционният фонд е осъден да заплати законна лихва от 26.09.2009г. до 23.10.2009г., като е оставил в сила първоинстанционното решение в останалата му част, което е влязло в сила на 27.02.2015г. Гаранционният фонд е представил доказателства, че е изпълнил съдебно признатите задължения на 30.09.2013 г. в размер на 250 000 лв. – главници, и 101 609, 26 лв. – законни лихви, както и разноски в размер на 13 200 лв., или общо сумата от 277 467, 69 лв. чрез превод по сметка на ЧСИ. Първоинстанционният съд е приел за установено, че между [фирма] и собственика на лекия автомобил, с който е причинено увреждането, е сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, обективирана в полица № 085080178244/26.11.2008г., като срокът на действие е от 01.01.2009г. до 31.12.2009г. От заключение на в. л. Й. Й. по допуснатата авто-техническа експертиза СГС е установил, че на 06.03.2009г. автобусът, управляван от А. С., се е движел по първокласен път I-5-източна дъга на околовръстния път на [населено място] със скорост около 108 км/ч, като в района е действал пътен знак за ограничение на скоростта до 50 км. В същото време от насрещния път – [улица]в посока към [населено място] се движел лек автомобил, управляван от П. П., със скорост около 23,8 км./ч., който предприел пресичане на главния път. Водачът на автобуса, когато се е намирал на 72,9 м. преди удара, е възприел лекия автомобил като опасност и е задействал аварийно спирачната уредба. Последвал е удар между двете превозни средства. Вещото лице е приело, че водачът на лекия автомобил е имал възможност да предотврати произшествието, ако е спрял на стоп линията, а водачът на автобуса – ако се е движел със скорост 50 км./ч., съгласно действащия знак, или ако е запазил праволинейното си движение в лентата, предназначена за направо. Въззивният Софийски апелативен съд е приел, че спорният въпрос е: дали при ПТП, осъществено по вина на двама извършители, Гаранционният фонд и застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ на единия от делинквентите са солидарно задължени лица, съответно дали при плащане на цялото обезщетение от страна на Гаранционния фонд той се суброгира в правата на делинквента, чиято отговорност е покрил и чието задължение е платил, срещу съделинквента и неговия застраховател [фирма]. В обжалваното решение решаващият състав се е произнесъл в смисъл, че при съпричиняването на вредоносен резултат от двама делинквенти се поражда солидарна отговорност само за причинителите на вредата съгласно чл. 53 ЗЗД, но не и за техните застрахователи поради липсата на изрично предвидените в чл.121 ЗЗД предпоставки за възникване на солидарност. В отношенията с пострадалия обаче отговорността на застрахователите не е разделна, защото застрахователят отговаря за всичко, за което отговаря и застрахованият – делинквент, като обемът на отговорността му е ограничен единствено до застрахователната сума (чл.223, ал.1 КЗ /отм./). По тези съображения увреденият имал право да претендира пълно обезщетение спрямо всеки един от причинителите, както и спрямо всеки един от застрахователите им, респ. от Гаранционния фонд. При плащане на цялото обезщетение от един от делинквентите или от един от застрахователите, платилият имал право да получи от останалите съделинквенти частта, която надвишава неговата част (чл.127, ал.2 ЗЗД), като се отчете приносът на всеки при увреждането. Решаващият състав на въззивния съд е приел, също така че платилият цялото обезщетение застраховател/Гаранционен фонд може да се суброгира в правата на застрахования не само срещу съделинквента, но и срещу неговия застраховател, тъй като разпоредбата на чл.74 ЗЗД определя, че платилият чуждо задължение, когато има правен интерес от това, встъпва в правата на кредитора. В случая поради наличието на съпричиняване на вредите при равно участие на двамата делинквенти П. и С. и репариране на тези вреди само от Гаранционния фонд, на последния е признато регресно право срещу П. и неговия застраховател [фирма] за половината от платената сума. Предявеният иск с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД за сумата в размер на 565 533, 76 лв. е уважен като основателен. С определение № 612/12.12.2017 г. ВКС допусна касационно обжалване за проверка допустимостта на въззивното решение в частта за присъдената законна лихва и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения и доводи на страните. Становището на състава на ВКС произтича от следното: По допустимостта на въззивното решение в частта за присъдената законна лихва. С оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът е длъжен да се произнесе само в рамките на търсената защита. Принципът е нарушен, когато произнасянето е извън определения от страните по спора предмет на делото и извън обхвата на търсената от ищеца защита. Съгласно разпоредбата на чл.228, ал.3 ГПК искът срещу новия ответник се смята за предявен от деня, в който исковата молба срещу него е постъпила в съда. В този смисъл е постановеното по чл.290 ГПК решение № 38/13.03.2017г. по т.д. № 3675/2015г. на ВКС, II т.о., в което, с позоваване на практиката по решение № 160/22.10.2009г. по т.д.№ 39/2009г. на ВКС, ІІ т.о., е прието, че процесуалното правоотношение между ищеца и новоконституирания по реда на чл.228, ал.3 ГПК ответник възниква от датата, когато е направено изричното искане от страна на ищеца за неговото конституиране. В случая се претендира присъждане на законна лихва от датата на исковата молба. Първоначално искът е предявен срещу [фирма] на 04.03.2014г. По реда на чл.228, ал.3 ГПК като ответник по иска е конституиран настоящият касатор – [фирма] по направено искане в молба от 28.03.2014г. Искът срещу [фирма] се счита за предявен на 28.03.2014г. и от тази дата може да се претендира законна лихва върху съдебно предявеното вземане на ищеца. Въззивният съд е осъдил [фирма] да заплати законна лихва от 04.03.2014г. (датата на предявяване на исковата молба срещу [фирма]), поради което за времето от 04.03.2014г. до 27.03.2014г. произнасянето на съда е извън рамките на заявената от ищеца претенция и търсената защита. По изложените съображения в частта за присъдената законна лихва за посочения период въззивното решение е недопустимо и на основание чл.293, ал.4, във връзка с чл.270, ал.3, изр.1 ГПК следва да бъде обезсилено, а производството по делото в тази част – прекратено. По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 192/29.01.2018г. по т.д. № 44/2017г. на ВКС, I т.о., в което са съобразени решение № 55/03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 63/17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 263/24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, I т.о. и решение № 111/03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, II т.о. Съгласно тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.236, ал.1 ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Настоящият съдебен състав изцяло споделя формираната по реда на чл.290 ГПК съдебна практика по правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Обжалваното въззивно решение не съответства на практиката на ВКС. Ответникът по иска – настоящ касатор е въвел в отговора на исковата молба възражение за погасяване на вземанията по давност на основание чл.197 КЗ /отм./ и чл.111 ЗЗД, по което първоинстанционният и въззивният съд не са изложили съображения. Съдът е длъжен да се произнесе по въведено в процеса правопогасяващо възражение за давност, като непроизнасянето представлява съществено нарушение на процесуалните правила. В този смисъл е постановеното по чл.290 ГПК решение № 55/18.06.2013 г. по т.д. № 1186/2011 г. на ВКС, I т.о., в което е съобразена задължителната практика, обективирана в решение № 662/24.03.2010 г. по т.д. № 543/2009 г. на ВКС, ІІ т.о. По тези съображения и на основание чл.293, ал.3 ГПК въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение и настоящият касатор е осъден на основание чл.127, ал.2 ЗЗД да заплати на ответника сумата от 565 533,76 лв., следва да се отмени и делото да се върне на Софийския апелативен съд за произнасяне по направеното от касатора правопогасяващо възражение за давност. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе на основание чл.294, ал.2 ГПК по разноските за водене на делото пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 15/12.01.2017г. по в.т.д. № 447/2016г. на Софийския апелативен съд, В ЧАСТТА, с което е отменено решение № 1517/18.09.2015г. по т.д. № 1318/2014г. на Софийския градски съд и [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на Гаранционен фонд, [населено място] законна лихва върху сумата от 565 533,76 лв. за периода от 04.03.2014г. до 27.03.2014г. ПРЕКРАТЯВА производството по делото в обезсилената част на въззивното решение. ОТМЕНЯ решение № 15/12.01.2017г. по в.т.д. № 447/2016г. на Софийския апелативен съд, В ЧАСТТА, с което е отменено решение № 1517/18.09.2015г. по т.д. № 1318/2014г. на Софийския градски съд и [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на Гаранционен фонд, [населено място] основание чл.127, ал.2 ЗЗД сумата в размер на 565 533,76 лв., ведно със законната лихва от 28.03.2014г. до окончателното й изплащане. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд в отменената част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.