Ключови фрази


2

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 64
София, 22.02. 2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на десети декември две хиляди и двадесета година в състав:

Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3189/2020 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Община Белица чрез адв. Ат. Б., срещу въззивното решение № 1823/08.05.2020 г. по в. гр. д. № 505/2019 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1600/01.04.2019 г. по гр. д. № 1257/2017 г. на Районния съд - Р., с което е прието за установено по отношение на касатора, че Д. А. Връгова, С. К. Ш., А. К. В. и К. К. В. като наследници на К. К. В., починал на 20.09.1987 г., са собственици по наследство и давностно владение на ПИ с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], [община], с площ от 1 136 кв. м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 метра/, при посочени граници.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
От ответниците по касация - ищци по делото, е получен писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:
По делото е установено, че ищците са наследници по закон - съпруга и деца, на К. К. В., починал на 20.09.1987 г.
Имотът, предмет на положителния установителен иск за собственост, представлява поземлен имот в урбанизирана територия на землището на [населено място]. Обособен е като самостоятелен за първи път с изготвяне и одобряване на кадастралната карта през 2011 г. Не е включван в предходните регулационни планове от 1961 и 1987 г. Бил е извън строителните граници на селото и според вещото лице инж. В. е включвал части от дере, пасище до улична регулация и земеделска земя. Не е включен в картата на възстановената собственост на селото. Съседен на спорния имот от юг е ПИ с идентификатор ....., записан на К. В., като между двата имота няма поставена ограда, ползват се заедно. Според вещото лице инж. К. между ПИ с идентификатор ..... и УПИ ..... от кв. ..... има частична идентичност. Установено е, че върху УПИ ..... от кв. ....., съставляващ държавна земя съгласно акт № ..... от месец април 1983 г., на К. В. е отстъпено право на строеж.
Въззивният съд се позовал на показанията на свидетелите А. Ш. и А. Ш., които знаят процесния имот от 1970 г., когато се установили в селото, живеят наблизо и описват точно местоположението, границите и съседите на имота. Сочат, че имотът е с площ един-два декара, граничи с къщата на Кадри и друг имот, собственост на наследодателя на ищците, в който същият е построил къща, където семейството му живее и досега. От другите страни имотът граничи с улица, дере и гора. Имотът бил заграден с тополи, част от които по-късно били отсечени. От край време имотът се владеел и ползвал от К. В. и съпругата му Д. В., като владението им датира от 1970 г., продължило е явно, спокойно и безспорно и до настоящия момент. Всички в селото знаели, че имотът е на семейство В., които го ползвали за земеделски нужди - засаждане на зеленчуци, а една част е овощна градина, засадена от наследодателя на ищците. В имота имало селскостопанска постройка, в която са отглеждани овце. Наличието на стопанска постройка се установява и от заключението на вещото лице инж. К., според която сградата е с площ от 26.52 кв. м., двуетажна, с дървена конструкция, изградена върху бетонова основа, с покрив от керемиди, която има статут на друг вид сграда по смисъла на ЗУТ. Процесният имот бил ползван заедно със съседния имот, собственост на К. В., в който била построена къщата - единствена на наследодателя на ищците, в която и след смъртта му останали да живеят съпругата му и синът им К. В. . Двата имота бил оградени заедно - първоначално оградата била от дървени капаци, а по-късно била изградена ограда от метална мрежа, опъната на железни колове, прикрепени към земята с циментова отливка. Никой в селото не е спорил за правото на собственост на В. . Дори изворът, който се намира над имота, се нарича „К. вода“, защото водата била открита от наследодателя на ищците К. /К./ и това бил стар на семейството наследствен имот.
Въззивният съд приел, че предявеният иск, който правилно е бил квалифициран от първоинстанционния съд като установителен по чл. 124, ал. 1 ГПК, е приет за разглеждане при наличието на редовна искова молба. Ищците не черпят основание на предявения иск от позитивно решение на поземлената комисия за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ, а основават претенциите си за право на собственост по наследство от своя наследодател и придобивна давност с твърдение, че имотът е бил владян като дворно място от 1960 г. и досега, не е бил включван в ТКЗС и те не са губили владението си върху него, в урбанизираната територия е и няма характер на земеделска земя.
Обратната теза - че имотът е бил със земеделски характер и коопериран, като върху него не е могла да тече придобивна давност, се застъпва от ответната страна, която твърди, че наследниците на К. В. не биха могли да придобият собствеността, тъй като имотът не е бил заявен за възстановяване и не е възстановен по реда на ЗСПЗЗ. С акт за частна общинска собственост № 807/12.06.2017 г., съставен на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОбС и чл. 59, ал. 1 ЗОбС, е актуван като частна общинска собственост.
Въззивният съд приел, че процесният имот има характер на земеделска земя, но е с особен статут, тъй като не е внасян в ТКЗС, а е владян и ползван като дворно място /макар да не е включен в регулационния план на селището/, обработван е за земеделски нужди и не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ. Ето защо е бил заснет в кадастралната карта като имот в урбанизирана територия. Като се позовал на решения на състави на ВКС, въззивният съд посочил, че не всички земеделски земи подлежат на възстановяване, а само тези, които са били отнети фактически или юридически от собствениците им. Затова и включването на такива земи във фонда по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ и придобиването им в собственост от общината не намира опора в закона. Дали е налице отнемане на даден имот, а оттам - и основание за включването му в режима на възстановяване по ЗСПЗЗ, е въпрос на фактическо установяване във всеки конкретен случай. В настоящия случай процесният имот не е бил включван в блоковете на ТКЗС, владян е непрекъснато, безспорно и явно от К. В. и семейството му от 1970 г. и досега, няма данни да е бил отнеман, отчуждаван или включван в стопански двор на селището, не е бил част от горските територии и не е отчуждаван по реда на специалните закони, не е бил отдаван за частно ползване за земеделски нужди на К. В. или на трети лица. Разпоредбите на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, пар. 1 от ДР на ЗДЗС, чл. 19 ЗСПЗЗ и чл. 86 ЗС са неприложими, поради което доводите на ответната община за наличие на законови забрани процесният имот да бъде придобиван по давност, са приети от въззивния съд за неоснователни.
За неоснователно е прието и оплакването във въззивната жалба, че след като имотът не е отразен в предходните планове на населеното място и в картата на землището, няма как да бъде придобит по давност. Като се позовал на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд посочил, че независимо от липсата на отразяване в плановете на землището като самостоятелен обект - част от земната повърхност, имотът е ясно индивидуализиран по местоположение и граници и със съществуващите на място трайни материализирани граници, поради което и представлява годен обект на правото на собственост и като такъв - годен да бъде придобиван по давност.
Въззивният съд намерил за неоснователни и оплакванията във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд нарушения при доклада по делото. Посочил, че при предявен иск за установяване принадлежността на правото на собственост върху недвижим имот ищцовата страна дължи установяване при условията на пълно и главно доказване на основанията, заявени в исковата молба и поддържани в хода на делото - в случая наследство и придобивна давност. Страната, която оспорва правата на предявилото иска лице, позовавайки се на свои собствени права или навеждайки доводи за наличие на пречка за осъществяване на твърдяното от ищеца придобивно основание, носи по правилата на чл. 154 ГПК тежестта да докаже осъществяването на основанието, на което твърди, че е придобила спорното право, респ. наличието на пречки за осъществяване придобивното основание на ищеца. В случая ответната страна е оспорила, че К. В. и наследниците му са могли да придобият собствеността по давност и дължи доказването на правнорелевантните факти, на които възраженията се основават; дължи пълно и главно доказване и на основанието, на което се легитимира като собственик, посочено в акта за частна общинска собственост. Указанията на първоинстанционния съд, дадени както с доклада по чл. 140 ГПК, така и с доклада по чл. 146 ГПК, са приети за ясни и точни, поради което въззивният съд не е намерил основание те да бъдат допълвани или конкретизирани чрез даване на задължителни указания на страните.
След анализ на събраните доказателства въззивният съд намерил за безспорно доказано, че от 1970 г. процесният имот е владян от наследодателя на ищците, а след смъртта му - от неговата съпруга и останалите наследници. Владението е било явно, спокойно, необезпокоявано и непрекъснато, с намерение за своене, при липса на пречки за придобиване по давност, като имотът е бил придобит от наследодателя към момента на неговата смърт. Обстоятелството, че К. В. е починал преди да се позове на това придобивно основание, е преценено съобразно разрешението, дадено в ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, и е посочено, че правните последици при позоваването от наследниците му се зачитат от момента на изтичане на законово определения срок. Дори да не е бил придобит от наследодателя, имотът е придобит от неговите наследници на същото основание, като владението им е започнало през 1987 г. след като са приели наследството, а правото им следва да се счита за оспорено едва със съставянето на акта за частна общинска собственост през 2017 г., към който момент те вече са били собственици.
Въззивният съд посочил, при позоваване на ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, че на основание чл. 179, ал. 1 ГПК актът за държавна или общинска собственост се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността на държавата /общината/ следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на което актуваният имот се счита държавна /общинска/ собственост до доказване на противното. Позовал се и на практика на ВКС, според която актът има констативно, а не конститутивно действие и при оспорването му в тежест на държавата /общината/ е да докаже наличието на посоченото в акта правно основание за придобиване на собствеността, тъй като оспорването представлява твърдение за отрицателен факт, доказването на който става чрез доказване на изключващите го положителни факти. В случая доколкото процесният имот е актуван като частна общинска собственост, а като основание са посочени разпоредбите на чл. 2, ал. 1, т. 2 и чл. 59, ал. 1 ЗОбС, въззивният съд приел, че начинът, по който първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест между страните, съответства на съдебната практика, тъй като с доклада по чл. 146 ГПК на ответната община е възложено доказването на правнорелевантните факти, свързани със заявените в акта правни основания за придобиване правото на собственост. Посочил, че общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът, само в случаите, когато е посочено конкретно уредено в закона фактическо основание, по силата на което собствеността е придобита от държавата /общината/. Когато е посочена само правната норма, послужила като основание за актуването, какъвто е конкретният случай, актът няма легитимиращо действие досежно правото на собственост, тъй като собствеността не се придобива изобщо, а само по конкретен, определен в закона начин /чл. 77 ЗС/. Само по изключение, когато по силата на нормативен акт определен вид имоти могат да бъдат притежавани само от общината, респ. държавата, като публични субекти, е достатъчно в акта да се посочи съответната разпоредба, тъй като същата удостоверява наличието на годно основание за придобиване на правото на собственост от общината или държавата. Подобна хипотеза в настоящия случай не е налице.
Въззивният съд посочил, че с оглед разпределението на доказателствената тежест от първоинстанционния съд в тежест на ответната община е да установи твърдяното от нея придобивно основание. Приел, че въз основа на събраните писмени и гласни доказателства, подкрепени от приетите заключения на технически експертизи, общината не е доказала собствеността си на заявеното основание - чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗС вр. пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС. Освен това по делото няма данни процесният имот да е представлявал земеделска земя, за която се прилага разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ, а щом тя е неприложима, то неприложима е и разпоредбата на чл. 25 ЗСПЗЗ, с която законът свързва придобиването на собствеността от общината на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗС вр. пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС /разпоредбата на чл. 59 ЗС касае процедурата при съставянето на актове за общинска собственост/. Съставяйки акта, общината не е валидирала своите права, най-вече защото не е изпълнена процедурата по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОбС и е неясно на какво основание общинските власти претендират за собствеността. Тъй като не е доказано основанието за придобиването на правото на собственост, а недоказани са останали и възраженията, погасяващи правото на собственост на наследниците на К. В. , то исковата претенция се явява основателна.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /както и в касационната жалба/ се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК, като се твърди, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба.
В изложението е поставен въпросът за правомощията и задълженията на въззивната инстанция във връзка с доклада при обосновано оплакване в жалбата за постановяване на първоинстанционното решение при допуснати от първата инстанция съществени нарушения на процесуалните правила във връзка с доклада по делото и изпълнение на изискванията за съдържанието на същия. По този въпрос се твърди противоречие с т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 73/02.06.2017 г. по гр. д. № 3791/2016 г. на ВКС, І-во г. о., като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа и по въпроса: следва ли при определяне на релевантния за придобиването по давност срок от 10 години съдът да се съобрази с действащите във времето нормативни ограничения в тази насока. По този въпрос касаторът твърди, че въззивното решение противоречи на решение № 62/29.03.2016 г. по гр. д. № 5628/2015 г. на ВКС, І-во г. о., и на т.т. 1 и 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Във връзка с довода за постановяване на недопустимо решение касаторът твърди, че в исковата молба не е конкретизиран период на владение и липсва конкретика относно това кой е владял имота- наследодателят или самите ищци и респ. за кои периоди от време; отразено е единствено, че началото на давността е от 1960 г., но не става ясно дали владението за ищците е заявено като самостоятелен придобивен способ за тях самите и ако да - за кой период се твърди същото, или се касае за давност на наследодателя и съпругата му, а оттам - придобиване единствено по наследство. Не става ясно и преди приемане на кадастралната карта, обособяваща имот ..... като самостоятелен за първи път, ищците и/или наследодателят им кой имот са владели, с какво предназначение, при какви граници и т. н. Като последица от нередовността на исковата молба въззивният съд е направил разсъждения за различни периоди от време, във връзка с които не е сезиран с исковата молба. С това на практика е налице излизане извън предмета на спора, като са обсъждани и обстоятелства, които не са навеждани от ищците: съдът е изложил мотиви за собственост на имота от преди 1960 г., каквато ищците не твърдят; обсъждани са обстоятелства за поземлени имоти №№ ..... и ..... /безспорно общинска собственост/, които не са предмет на делото, а са съседни на спорния имот и не са коментирани в исковата молба, нито пък със същите се извеждат някакви права върху спорния имот. С оглед на това мотивите на решението не намират опора в твърденията и възраженията на страните, а крайните изводи по спора са неправилни. Касаторът твърди, че въззивният съд не е изпълнил задължението си, произтичащо от чл. 269, ал. 1 ГПК, да извърши проверка за допустимостта на първоинстанционното решение, поради което е процедирал в нарушение на т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС /която не е загубила действието съобразно приетото в т. 5 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ и решение № 190/17.10.2016 г. по гр. д. № 995/2016 г. на ВКС, І-во г. о., по въпроса за задължението на въззивния съд да следи за редовността на исковата молба, както и за правомощията на въззивната инстанция при констатиране на такава. Поддържат се основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2-ро ГПК.
Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че следва да допусне касационно обжалване за преценка допустимостта на обжалваното въззивно решение с оглед наведените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и в касационната жалба доводи. Допустимостта на въззивното решение обаче следва да се прецени и във връзка с възраженията и доводите на ответника /сега касатор/, който в отговора на исковата молба е твърдял, че спорният имот е земеделска земя, по отношение на която не е проведена процедура по възстановяване, поради което и не може да се придобие по давност, а като се е позовал на чл. 6 ЗС /Обн. - Изв., бр. 92 от 1951 г., изм. - ДВ, бр. 31 от 1990 г./, според който държавна собственост стават имотите, които нямат друг собственик, е твърдял, че при липса на фактически твърдения ищците да са своили имота спрямо физически лица, следва, че са своили спрямо държавата, респ. общината, а разпоредбата на чл. 86 ЗС предвижда забрана за придобиване по давност на държавна, респ. общинска собственост.
Въпросите за задълженията на въззивния съд във връзка с доклада по делото и за съобразяването на действащите във времето нормативни ограничения за придобиването на недвижим имот по давност в релевантния срок от 10 години, следва да бъдат разгледани в зависимост от произнасянето по допустимостта на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1823/08.05.2020 г. по в. гр. д. № 505/2019 г. на Благоевградския окръжен съд.
Указва на касатора Община Белица в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за касационното обжалване в размер на 32.86 /тридесет и два лв. и 86 ст./ лева и в същия срок да представи доказателства за извършено плащане, като при неизпълнение на указанието в срок касационната жалба ще бъде върната.
След внасяне на държавната такса в срок делото да се докладва за насрочване в открито заседание.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: