1 Р Е Ш Е Н И Е № 253 гр. София, 25 юни 2015 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми май през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар ..……………...….…. КРИСТИНА ПАВЛОВА..……… и с участието на прокурор ………………...........…...КИРИЛ ИВАНОВ...……………………… разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 630/2015 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационен протест на АП Пловдив срещу решение № 29 от 27.02.2015 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 305/2014 г. по описа на същия съд. В протеста се релевира касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК, като към ВКС е отправено искане на основание чл.354 ал.3 т.3 от НПК да отмени въззивното решение и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Аргументите в подкрепа на искането съдържат упрек към въззивния съд, че вместо да уважи протеста на ОП Хасково и отмени оправдателната присъда на Хасковския окръжен съд, с решението си единствено е изменил основанието за оправдаване на подсъдимия Т. като е приложил разпоредбата на чл.9 ал.2 от НК. В протеста се твърди, че след като правилно е приел, че извършеното от подсъдимия деяние осъществява признаците на състава на престъплението по чл.278 ал.6 пр.3 от НК, Пловдивският апелативен съд неправилно е оценил неговата обществена опасност като малозначителна. В подкрепа на този довод се сочи, че за да се приложи разпоредбата на чл.9 ал.2 от НК е необходимо да са налице най-малко три смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства или едно изключително такова, а в случая съдът е посочил само две – чисто съдебно минало и сравнително добри характеристични данни, които не са изключителни по характера си. В противовес на тях прокурорът от АП Пловдив сочи, че подсъдимият не се е признал за виновен и не е изразил разкаяние, и съжаление за стореното. На следващо място в протеста е обърнато внимание, че въззивният съд е използвал двойни стандарти в оценката на доводите на страните – не е приел тезата на прокуратурата, че държаните от подсъдимия 22 бр. Монети, представляващи археологически обекти надвишават 7 пъти минималния брой такива, необходим са реализиране на инкриминираното му деяние, а в същото време възприел тяхната парична равностойност, определена на 82 лв. като трето смекчаващо отговорността обстоятелство, независимо че престъплението по чл.278 от НК е такова на формално извършване. Прокурорът от апелативна прокуратура Пловдив счита, че този подход е недопустим когато предмет на престъплението са археологически находки и културно-исторически ценности. В съдебно заседание на ВКС прокурорът от ВКП поддържа касационният протест по изложените в него съображения. Подсъдимият К. Т., редовно призован, се явява, като лично изразява становище в подкрепа на постановените съдебни актове от първата и въззивната инстанции. Изцяло подкрепя извода на ПАС за това, че процесните 22 бр. монети са с незначителна стойност, като счита, че това обстоятелство прави деянието му несъставомерно с оглед разпоредбата на чл.7 ал.3 от ЗКН, тъй като съгласно същата не подлежат на идентификация. Моли касационната инстанция да потвърди постановените от окръжния и апелативния съд актове или алтернативно – да му се наложи наказание около минимума на предвидената в закона санкция. Представя писмено възражение, в което излага доводите си за несъставомерност на инкриминираното му деяние. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 36 от 03.07.2014 г., постановена по НОХД № 202/2014 г., Окръжен съд гр.Хасково е признал подсъдимия К. Г. Т. за невинен в това, на 10.09.2013 г. в [населено място], в жилище на [улица], вх.““, ап. да е държал повече от три археологически обекта – 22 броя монети, подробно описани по място и година на произход, всички на обща стойност 82 лв., които не са идентифицирани и не са регистрирани по съответния ред, определен със Закона за културното наследство /обн.ДВ бр.19/2009 г./ и Наредба № Н-3 от 03.12.2009 г. за реда за извършване на идентификация и за водене на регистъра на движими културни ценности, издадена от Министерство на културата, обн.ДВ бр.101 от 18.12.2009 г., като на основание чл.304 от НПК го оправдал по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.278 ал.6 пред.3 от НК. С присъдата ОС Хасково се произнесъл и по веществените доказателства. По протест на прокурор от ОП Хасково срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 305/2014 г. по описа на Пловдивския АС, трети наказателен състав, като с решение № 29 от 27.02.2015 г. на основание чл.337 ал.3 от НПК въззивният съд е изменил основанието за оправдаване на подсъдимия, като приложил разпоредбата на чл.9 ал.2 от НК и потвърдил присъдата на ОС Хасково в останалата част. Решението на ПАС е било съобщено по реда на чл.340 ал.2 от НПК на АП Пловдив на 05.03.2015 г. Видно от щемпела на Апелативен съд Пловдив, касационният протест от прокурор при Пловдивската апелативна прокуратура е подаден на 17.03.2015 г., поради което ВКС намира, че е допустим – подадена от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.2 вр.ал.1 вр.чл.253 т.1 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок. Разгледан по същество, касационният протест е неоснователен. Принципно прокурорът от АП Пловдив се е съгласил с изводите във въззивното решение досежно възприетите фактически констатации за формално наличие на обективните и субективни елементи на състава на престъплението по чл.278 ал.6 пред.3 от НК, поради което апелативният съд е изменил първоинстанционната присъда. Те се възприемат и от настоящия касационен състав, който не приема изводите на първата инстанция за това, че характеристиката на вещите – предмет на обсъжданото престъпление като „археологически обекти“ зависи от това дали са открити чрез теренни проучвания. Възприетата от ВКС практика приема, че легалната дефиниция за „археологически обект“ се съдържа в нормата на чл.146 ал.1 от ЗКН, съгласно която това са всички движими и недвижими материални следи от човешка дейност от минали епохи, намиращи се или открити в земните пластове, на тяхната повърхност, на сушата и под вода, за които основни източници на информация са теренните проучвания. По силата на чл.146 ал.3 от ЗКН движимите археологически обекти имат статут на културни ценности с категория национално богатство до установяването им като такива. Тази законова презумпция е въведена с цел опазването и контрола върху археологическите обекти, за които все още не е извършена идентификация. Законът извежда съдържанието на понятието „археологически обект“ от материалната характеристика на вещта и нейната връзка с човешка дейност от минали епохи, без да ограничава по задължителен начин способа за откриването й. Терентите проучвания като правнорегламентирана дейност са основен, но не единствен източник на информация за археологическите обекти, които могат да бъдат намерени и при строителни, земеделски, добивни благоустройствени, подводни или други дейности, свързани с нарушаване на земната повърхност, или след разкопки, проведени без разрешение по чл.148 ал.1 от ЗКН. Липсата на данни за това как са били открити конкретните археологически обекти, кога, къде и от кого са били проведени теренните проучвания не може да бъде основание съответните обекти да бъдат преценени по различен начин и да им се откаже характеристиката на „археологически обекти“, след като принципно се придобиват в резултат на дейности, свързани с проучване на земната повърхност, нейното нарушаване или под вода. /В този смисъл Решение № 498/2013 г. I н.о., НК на ВКС по НД № 1516/2012 г.; Решение № 200/2014 г. II н.о., НК на ВКС по НД № 574/2014 г./. В настоящия случай по експертен път е установено, че инкриминираните 22 бр. монети имат характеристиката на движими археологически обекти и по силата на чл.4 от Наредба № Н-3 от 03.12.2009 г и § 5 и 6 от ПЗР на ЗКН подлежат на задължителна идентификация и регистрация. За този вид културни ценности законодателят е предвидил изключение от принципа за доброволност на процедурите по идентификация и регистрация на вещи – частна собственост по ЗКН, воден от разбирането за високата ценност за обществото на движимите археологически обекти и обществената необходимост за поставянето им под засилен контрол. В този смисъл въззивният съд правилно е отхвърлил възраженията на подсъдимия Т. за обективна и субективна несъставомерност на извършеното от него деяние, след като той самият не отрича, че не е предприел действия за идентификация на притежаваните от него предмети с характеристика на „археологически обекти“. След като е стигнала до тези верни изводи за формалната съставомерност на извършеното от подсъдимия деяние, субсумиращо се под състава на престъплението по чл.278 ал.6 пред.3 от НК, законосъобразно въззивата съдебна инстанция е оценила същото от гледна точка на степента на неговата обществена опасност. Именно изводът за това, че деянието е малозначително, което води до явна незначителност на неговата обществена опасност и това изключва престъпния му характер, е основното несъгласие на прокурора от апелативната прокуратура, отразеното в касационния протест. Доводите, изложени от прокурора срещу оценката на инкриминираното деяние като „малозначително“ по смисъла на чл.9 ал.2 от НК не могат да бъдат споделени. На първо място те се основават на тезата, че за определен вид престъпления, каквито са тези с предмет археологически находки и културно-исторически ценности, разпоредбата на чл.9 ал.2 е неприложима. Така поднесеният аргумент е в противоречие на разбиранията за правилата, произтичащи от структурата на Наказателния кодекс. Безспорно е, че разпоредбите, които систематически се намирата в общата част на НК имат приложение по отношение на всички състави на престъпления, регламетирани в неговата особена част. След като и нормата на чл.9 се намира в общата част на НК, няма съмнение, че тя е приложима и за престъплението, уредено в чл.278 от НК. Това разбиране за относимостта на общата към особената част на наказателния кодекс прави неприемлив посочения довод в касационния протест. На следващо място несъгласието на прокурора от АП Пловдив с решението на въззивния съд се основава на разбирането, че паричната равностойност на инкриминираните монети не следва да се взема предвид при оценката на обществената опасност на деянието – предмет на делото, което е такова на формално извършване. Този аргумент също не може да бъде споделен по посочените по-горе съображения, след като нормата на чл.9 ал.2 е ситуирана в общата част на НК и е приложима спрямо всички престъпления от неговата особена част. Н. И., Наказателно право на НРБ, обща част.С.: Наука и изкуство,1972 г., стр.295 По-нататък в протеста на апелативна прокуратура се твърди, че чл.9 ал.2 от НК може да се приложи само ако са налице най-малко три смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства или едно изключително такова. Тук следва да се подчертае, че такива условия не се съдържат не само в самия наказателен закон, но не са обсъждани нито в теорията, нито в съдебната практика. Математическо изчисление на обстоятелствата, имащи отношение към наказателната отговорност към подсъдимите лица принципно не е възможно, защото всяко едно от тях има различна тежест и значение спрямо различните лица и престъпленията, за извършване на които са привлечени. Именно за това в НК има специална Глава V „Определяне на наказанието“, съдържаща правила за неговата индивидуализация. Говорейки за приложението на разпоредбата на чл.9 ал.2 от НК обаче следва да подчертаем, че водеща роля има оценката на степента на обществена опасност на деянието, а на втори план стои степента на обществена опасност на дееца. За това е допустимо като малозначително да бъде оценено и деяние, извършено от лице при условията, напр. на опасен рецидив. В този смисъл ако деянието е такова, че въобще не може да окаже отрицателно въздействие върху обекта на посегателство или това негово въздействие е толкова лишено от значение, че в действителност не застрашава този обект, ще е налице малозначителност в най-висша степен, то няма да бъде обществено опасно и следователно няма да бъде престъпно. Дори и когато малозначителността не изключва обществената опасност на деянието, но обосновава една нейна явна незначителност – т.е. такава ниска степен, която не е достатъчна за да бъде третирано като престъпление, отново ще сме изправени пред хипотезата на чл.9 ал.2 от НК. Пак там, стр.294. Обществената опасност на дееца може да окаже влияние само в случаите, когато неговите особени качества имат значение /напр. възползване от служебното положение/ или когато се установи завишена степен на неговата лична обществена опасност и тя е довела до по-висока степен на обществена опасност на самото деяние Пак там, стр.295.. В настоящия случай не сме изправени пред последната хипотеза. Подсъдимият Т. е лице с ниска степен на обществена опасност – не е осъждан, няма данни за изършвани от него противообществени прояви, има добри характеристични данни, което води до извода, че няма пречки извършеното от него деяние да бъде оценено като такова с явно незначителна обществена опаснот по смисъла на чл.9 ал.2 от НК, ако са налице останалите предпоставки, касаещи самото деяние. Според настоящия касационен съдебен състав преценката на въззивния съд за това, че инкриминираното по дело деяние е с явно незначителна обществена опасност е законосъобразна, основана на вярна интерпретация на доказателствената съвкупност по делото, поради което следва да бъде изцяло споделена. Предметът на престъплението – 22 бр. монети са с обща стойност 82 лв., според заключението на археологическата експертиза те не са рядко срещани или изключително ценни, а 13 от тях са нечетивни и износени, поради което не притежават значима културна, научна или художествена стойност, а само формално отговарят на критериите за движима културна ценност. Тези обстоятелства, отнесени към добросъвестното поведението на подсъдимия при проведеното претърсване в дома на св.Г., където към момента е съхранявал инкриминираните вещи, само подкрепят извода на въззивната инстанция за това, че деянието, формално осъществяващо признаците на престъплението по чл.278 ал.6 пред.3 от НК е малозначително, поради което неговата обществена опасност е явно незначителна и това изключва пресстъпния му характер. Ето защо подсъдимият Т. законосъобразно е признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.278 ал.6 пред.3 от НК на основание чл.9 ал.2 от НК. С оглед изложеното, при проверката на атакуваното въззивно решение ВКС не констатира наличие на релевираното в протеста на АП Пловдив основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК – нарушение на закона. В пределите на установените и доказани фактически положения, въззивният съд е приложил правилно материалния закон. Изложените в тази насока съображения от въззивния съд в мотивите на атакуваното решение почиват на вярно разбиране на закона, изведени са в съгласие с цитираната в съдебния акт практика на ВКС и изцяло се споделят от настоящия касационен състав. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 29 от 27.02.2015 г., постановено по ВНОХД № 305/2014 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, НО, трети наказателен състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.