Р Е Ш Е Н И Е №. 129 гр. София, 16.07.2018 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети май две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Галина Захарова ЧЛЕНОВЕ: Татяна Кънчева Петя Шишкова при секретар Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора от ВКП Ив. Симов, като изслуша докладваното от съдия Шишкова КД № 366/18г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по повод на постъпила жалба от защитника на Ц. Ж. И. срещу решение № 6 от 15.01.2018г., постановено по ВНОХД № 350/2017 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. С атакуваното решение присъда № 15 от 27.02.2017г. по НОХД № 522/16г. на Старозагорския окръжен съд е изменена, като подсъдимият е признат за невиновен да е нарушил правилата за движение, визирани в чл.21, ал.1 и чл.20, ал.1 от ЗДвП, наказанието лишаване от свобода е намалено от пет на четири години, а лишаването от правоуправление от шест години и шест месеца на пет години и шест месеца. Присъдата е потвърдена в останалата й част, с която И. е признат за виновен в това, че на 31.01.2016г. при мост над р.Т. в землището на [населено място], при управление на МПС – л.а.“А.“, модел „**“ с ДК [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по чл.20, ал.2 от ЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на Р. Р. П., като деянието е извършено в пияно състояние с концентрация на алкохол в кръвта 1,6%о – престъпление по чл.343, ал.3, б.“б“, вр. ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1 от НК. В жалбата релевират и трите касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. Като съществено процесуално нарушение се изтъква допуснатата неяснота в обвинителния акт по въпроса дали подсъдимият се е движел с неразрешена или с несъобразена скорост, която съдът е следвало да отстрани с връщане на делото, а не с частично оправдаване. Доводите, които според защитника касаят нарушение на материалния закон, всъщност са за неправилен анализ на доказателствата във връзка с авторството, довел до постановяване на присъда, почиваща на предположения. Навеждат се доводи за явна несправедливост на наказанието, като се изтъкват несъобразени смекчаващи обстоятелства. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно – оправдаване на И. или намаляване на наказанието му с приложение на чл.66 от НК. В съдебно заседание защитникът поддържа изложеното в жалбата, като подчертава, че смесването на текстове от ЗДвП представлява процесуално нарушение, и че по делото не е установено кой е управлявал автомобила. Родителите на починалия П. са конституирани като частни обвинители. Повереникът им моли жалбата да бъде оставена без уважение. Според него апелативният съд е отстранил допуснатото процесуално нарушение, вината на подсъдимия е безспорно доказана, а наказанието е съобразено с необходимостта от генерална превенция. Представителят на прокуратурата изразява становище, че решението следва да бъде оставено в сила. Подсъдимият И. се присъединява към становището на защитника си. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: По повод на първото оплакване, съдържащо се в касационната жалба, настоящият съдебен състав прецени, че първоинстанционният съд действително е допуснал процесуално нарушение, но то не е основание за отмяна на въззивния акт, защото не е съществено, както и защото е отстранено от апелативния съд. В обстоятелствената част на обвинителния акт е посочено, че И. се е движел на път извън населено място. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗДвП максимално допустимата скорост е 90км/ч., а той е карал със 114км/ч., следователно скоростта му е превишавала разрешената. Наред с това, изрично е записано, че при конкретните условия /сравнително тесен път с неравности и завой/, дори и да беше управлявал с 90км/ч., не би могъл да предотврати произшествието. Безопасната скорост в случая, дефинирана като „съобразена“ по смисъла на чл.20, ал.2 от ЗДвП е 76км/ч. В заключителната част на обвинителния акт не е включено обвинение за нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП. Видно е, че прокуратурата напълно ясно и разбираемо е формулирала тезата си, че пътната обстановка е изисквала съблюдаване на скорост, по-ниска от разрешената, а след като ПТП би настъпило и при спазване разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗДвП, то в причинна връзка с вредоносния резултат е само нарушението на чл.20, ал.2 от ЗДвП, поради което и бланкетната норма на чл.343 от НК препраща именно към него. Самият подсъдим в съдебно заседание на 12.01.2017г., непосредствено след даване ход на делото е заявил, че съзнава в какво е обвинен. Процесуалното нарушение е допуснато от първоинстанционният съд, който в присъдата при словесното формулиране на престъплението, в извършването на което И. е признат за виновен, е вписал, че той се е движел със скорост „която се явява неразрешена и несъобразена“. Макар и чл.21, ал.1 от ЗДвП да не е цитиран, нито в диспозитива, нито в мотивите на присъдата, употребеният термин „неразрешена“, създава впечатление, че съдът се позовава на него. Нарушението, което не е в пряка и непосредствена причинна връзка със смъртта на пострадалия не е елемент от състава на престъплението и не следва да фигурира в диспозитива на присъдата. То би могло да се отчита единствено при индивидуализацията на наказанието. Въззивният съд е констатирал този недостатък и с решението си е оправдал подсъдимия по несъществуващото обвинение за нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП. Съобразно разпоредбата на чл.249, ал.4, т.1 от НПК допуснато нарушение на процесуалните правила е съществено и отстранимо, когато обвиняемият е възпрепятстван да научи за какво престъпление е привлечен в това качество. В чл.348, ал.3, т.1 от НПК като съществено е определено това процесуално нарушение, което е довело до ограничаване на процесуалните права на страните. В Тълкувателно решение №2/02г. на ОСНК на ВКС е изразена позицията, че преценката кое нарушение е от категорията на съществените, всъщност е преценка дали то пречи на пълноценното и ефективно упражняване на правото на защита. С оглед на горното, признаването на подсъдимия за виновен по непредявени по надлежния ред в досъдебното производство или с изменение на обвинението факти и квалификации, представлява съществено процесуално нарушение. Той трябва да е запознат с основните рамки на обвинението /фактически и правни/ още в досъдебната фаза, а ако те се променят, следва да му бъдат предявени и разяснени отново, след което да му бъде предоставена възможност да подготви и реорганизира защитата си в съответствие с тях. В конкретния случай няма основание да се приеме, че И. е осъден от Старозагорския окръжен съд по непредявеното обвинение за нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП. Установеното нарушение във връзка със скоростта е едно, и то е квалифицирано като такова по чл.20, ал2 от ЗДвП и в присъдата, и в мотивите към нея. Допусната е терминологична неточност при словесното изписване на нарушеното правило за движение и употребеният израз „неразрешена скорост“ е дал повод за съмнения. Въззивният съд е бил сезиран с това оплакване и му е отговорил адекватно, като подробно е разяснил, защо неразрешената скорост не е елемент от състава на престъплението. За да внесе пълна яснота по въпроса, дори е включил оправдателен дспозитив в решението си. Така, подсъдимият и защитникът са били информирани по недвусмислен начин, че рамките на обвинението не включват нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП и И. не е осъден по непредявено обвинение, с което процесуалното нарушение е отстранено. Не се констатира допуснато съществено процесуално нарушение при събирането и оценката на доказателствата във връзка с авторството на деянието. Пострадалият е починал на място, подсъдимият не е възстановил спомените си, а св.К. не е имал възможност да забележи кой управлява автомобила. При това положение, инстанциите по фактите са разполагали само с косвени доказателства, но са ги подложили на задълбочен анализ и са достигнали до единствения възможен извод, че водач е бил И.. Основните аргументи са извлечени по експертен път, а данните от останалите доказателствени източници ги подкрепят, тъй като напълно кореспондират с тях. Пред касационната инстанция не са направени доводи, на които въззивният съд да не е отговорил подробно и след задълбочен анализ на доказателствата. Правилна е преценката, че от заключенията на автотехническата и комплексната експертизи може да се установи по безспорен начин, че подсъдимият е управлявал процесното МПС. Достоверността на експертните изводи е благоприятствана от обстоятелството, че св.К. е бил очевидец на катастрофата, реагирал е бързо и само няколко минути по-късно на мястото са пристигнали полицeйски служители. Намерили са първо подсъдимия, който е говорел несвързано и е лежал неподвижен, а след него и починалия, вече мъртъв. Запазили са местопроизшествието. След около три часа, на разсъмване, е започнал огледът, на който е присъствало и едно от вещите лица. Така изходните данни за местоположението на автомобила, на двете лица, пътували с него, и за следите от произшествието по околния терен не могат да бъдат поставени под съмнение. Дори някой от двамата да е бил в състояние да извършва незначителни движения, при относително голямото разстояние между тях, констатацията, че по-близо до автомобила е бил П., остава непроменена. Въз основа на показанията на свидетеля-очевидец за скоростта и посоката на движение на автомобила, за звука от пристъргване, който го е изненадал, защото очаквал да чуе сблъсък в металните парапети на моста, както и на открития на банкета голям камък със следи по него, се установява мястото, на което превозното средство е напуснало пътя. Теренът, върху който се е приземило е ясно различим поради разкаляното петно със смачкана тръстика в коритото на реката. Вещите лица са разполагали с достатъчно информация, за да изяснят точно траекторията на автомобила до първото му съприкосновение със земята, а от там и силите, въздействали върху двамата необезопасени с колани пътници на предните седалки. Първият е изпаднал през лявата врата в близост до мястото на приземяване, когато телата на пътуващите са били тласкани само на ляво. В заключението за невъзможността тялото на пътника да изпадне преди тялото на водача, експертите са категорични и то не почива на вероятности, както се твърди в касационната жалба. Поради съчетанието в коритото на реката на водна повърхност, размекната почва и растителност, съмнения възникват по въпроса как точно и колко пъти се е превъртял автомобилът след това до момента на пълното му установяване. Експертизата не е категорична и дали второто тяло е изпаднало също през лявата врата или през предното панорамно стъкло. Вещото лице-медицински специалист е заявило, че по травмите не е възможно да се установи кой е седял на лявата и кой на дясната седалка, въпреки че по принцип по-тежките травми са характерни за дясностоящия. Тези неясноти са интерпретирани неправилно от защитата, която пренебрегва обстоятелството, че те се отнасят до факти, различни от тези, въз основа на които е установено авторството. Изводът, че е карал подсъдимият не се извежда от разположението на травмите, броя на превъртанията или начина, по който е счупено предното стъкло, а от обстоятелството, че първото изпаднало тяло е намереното в тръстиката, а не на острова, и то е на водача, а не на пътника. Правилна е и оценката, направена от апелативния съд на фактите, послужили като косвени доказателства, а именно, че при тръгването от [населено място] е управлявал И., а в 04.36ч. пострадалият П. е изпратил съобщение на приятелката си. Те подкрепят извода, че именно подсъдимият е извършител на деянието. В същата насока са и гласните доказателствени средства, установяващи, че П. не е бил правоспособен водач, и че не е изразявал желание да управлява автомобил. Тезата на защитата за съществуващ времеви интервал, който следва да бъде обяснен със спиране на автомобила за размяна на местата на шофьора и пътника, не е съобразена с доказателствата по делото. Според св.Д., компанията е напуснала дискотеката в [населено място] около 04.10ч., а според св.Н. – около 04.00ч. Придвижването до [населено място] отнема между 20 и 25мин. Пред дома на св.Д. са изминали още няколко минути, през които е проведен спор дали И. и П. да се приберат в [населено място], или да останат да спят при приятелите си. След това са се прехвърлили в другия автомобил и са потеглили, което означава, че часът е бил в интервала между 04.25ч. и 04.40ч. До мястото на катастрофата са изминали 10 километра, а тя е станала в 04.50ч. по данни на св.К. и св.Г.. При горното е видно, че липсва период, с който времето на придвижване да е удължено по необясним начин и който да внася съмнение, че двамата са спирали по пътя, за да си разменят местата. Установява се, също така, че пострадалият е изпратил съобщението на св.Р. по време на пътуването до [населено място], което също е индиция, че не той е управлявал. Пътните условия са били на намалена видимост поради тъмнина и мъгла, било е влажно, той не е разполагал с практически опит, в кръвта му е имало два промила алкохол, и едва ли би могъл да съвмести шофиране с висока скорост и боравене с клавиатура на мобилния телефон. Дори и да е изпратил съобщението преди потегляне, от съдържанието му и показанията на св.Р. е видно, той е очаквал отговор за местонахождението на другата компания, за да се присъедини към тях, от което следва че по време на пътуването вниманието му е било ангажирано с кореспонденцията. Наказанието на И. е определено законосъобразно, при спазване на изискванията на чл.54 от НК. Санкционната част на нормата предвижда наказание лишаване от свобода за срок от три до петнадесет години, а наложеното на подсъдимия е към минималния размер - четири години. Преценката на съда е за превес на смекчаващи вината обстоятелства и като такива правилно са отчетени чистото съдебно минало, добрите характеристични данни, трудовата ангажираност, младата възраст и изразеното съжаление за случилото се. Те могат да бъдат допълнени и с лично понесените от И. страдания от загубата на бил близък приятел и съсед, с когото израснали заедно, както и от претърпените увреждания – контузия на глава и гърди, счупване на ребро и прешлени, наложили половингодишна имобилизация. Криминалните регистрации и неприключилите наказателни производства, респективно отсъствието на такива, не могат да бъдат съобразявани, тъй като не представляват годно доказателствено средство за установяване на обстоятелството, дали лицето е извършител на други престъпления. Искането за намаляване на наказанието не следва да бъде уважено. Редуцирането на лишаването от свобода до размер, равен на специалния минимум и отлагането на изпълнението му за изпитателен срок, би било несъответно на констатацията за наличие на две сериозни отегчаващи вината обстоятелства, следователно и явно несправедливо. Категорично е установено допускането и на второ нарушение на правилата за движение, извън съставомерното, на чл.21, ал.1 от ЗДвП, тъй като водачът се е движел със 114км/ч. при разрешена скорост 90км/ч. Алкохолната концентрация също е значителна и превишава значително изискуемата за приложение на по-тежката квалификация по ал.3 на чл.343 от НК. В кръвта на И. са отчетени 1,6 промила алкохол, при това в 11.06ч., т.е. когато са изминали повече от шест часа след катастрофата. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 6 от 15.01.2018г., постановено по ВНОХД № 350/2017 г. на Пловдивския апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.