О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 672 [населено място] 11.08.2022 год. Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и пети май две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА ТАНЯ ОРЕШАРОВА разгледа докладваното от съдия Декова гр.дело № 420 по описа за 2022 год., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. М. А. от [населено място], подадена чрез процесуален представител адв.В., срещу въззивно решение от 01.11.2021г., постановено по в.гр.д.№574/2021г. на Окръжен съд - Русе, с което е потвърдено решение от 27.05.2021г. по гр.д.№4365/2020г. на Районен съд – Русе, в частта за отхвърляне на предявения от Л. М. А. срещу С. И. К. иск с правно основание чл.227, ал., б.“в“ ЗЗД. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата С. И. К. в подаден писмен отговор оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която е отхвърлен предявения от Л. М. А. срещу С. И. К. иск с правно основание чл.227, ал., б.“в“ ЗЗД за отмяна на дарение на недвижим имот - апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] извършено с с нотариален акт № 83/2015г. с дарител С. И. Х. /С. С. Х./, поч. 12.05.2020г. и надарен – нейната внучка С. И. К., като дарителката си запазва пожизнено право на ползване. Ищцата е единствен наследник по закон на дарителя – нейна дъщеря и е легитимирана да заведе иска. Въззивният съд е приел иска за неоснователен по съображения, че по делото не са установени елементи от фактическия състав: трайната нужда от издръжка и/или грижи и покана до ответницата да осигурява такива. Установено е, че дарителката е страдала от Изострена ХЗСН, хипертонична болест и деменция и е постъпвала на лечение в болнично заведение, вкл. и за опертивно лечение на фрактура ляво бедро и лява колянна става. Същата е получава пенсия, чийто размер от м. юли 2019 г. е възлизал на 400,15 лв. месечно. По делото няма наведени конкретни твърдения и не са релевирани доказателства, които да установяват какви лекарства е приемала тя и каква е тяхната стойност, няма доказателства за приблизителната стойност на срествата, необходими за издръжката на дарителката. Поради това въззивният съд е приел, че не е възможно да се извърши преценка дали получаваната от нея пенсия в размер на 400,15 лв. месечно е недостатъчна да покрие непосредствените й нужди, съответно дали е налице трайна нужда от издръжка като елемент от фактическия състав на чл.227, ал.1, б.в ЗЗД. Прието е, че по делото е установено, че дарителката е била възрастен човек, с множество заболявания, който факт сочи, че същата е имала нужда от постоянни грижи. Въззивният съд е изложил съображения, че дори да се приеме, че това сочи на трайна нужда по смисъла на закона, то по делото не е установен и другия елемент от фактическия състав на чл.227, ал.1, б.в.- наличието на покана до ответницата по жалбата да осигурява такива. По делото не е представена писмена покана до ответницата по жалбата за осигуряване на издръжка или грижи. В покрепа на твърденията, че дарителката е искала издръжка и грижи от надарената по делото са ангажирани гласни доказателства. Приел е, че свидетелските показания по делото са твърде общи и въз основа на тях не може да се изведе извод, че дарителката лично или чрез настойника си /ищцата/ е искала от ответницата по жалбата издръжка и грижи. Съдът е изложил съображения, че с показанията на свидетелите общо се установява, че в разговор между ищцата и ответницата по иска, последната е отказала да се грижи за своята баба, както и да й помага финансово. Въззивният съд е приел, че водените разговори между страните по делото нямат характер на покана за осигуряването на издръжка или грижи, а други доказателства, които да установяват наличието на покана и съответно момента, в който е отравена, по делото няма, поради което е приел, че не е установен този елемент от фактическия състав на чл.227, ал.1, б.в ЗЗД. Съдът е посочил, че влошени отношения между дарителката и надарената не са част от елементите от фактическия състав и не са основание за отмяна на направеното дарение. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, по въпросите: 1„Към кой момент се определя нуждата на дарителя от издръжка и искането за полагане на непосредствени грижи, помощ, включително и от болногледач, нужни на дарителя за поддържане на живота и физическото му състояние, в т.ч. хранене, обличане, санитарно-хигиенен тоалет и др.под елементарни нужди, представлява ли такова за издръжка и има ли характер на покана по смисъла на чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД – с оглед точното приложение на закона? Какво е правното значение на липсата на писмена покана до надарения за престиране на издръжка, като предпоставка за изхода на спора по иска по чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД за отмяна на дарение?; 2“Налице ли е драстична форма на непризнателност когато дареният отказва да дава издръжка в натура – във формата на полагане на непосредствени грижи за дарителя /като хранене, обличане, санитарно-хигиенен тоалет и пр./, след като е поканен от дарителя лично и от настойника му – след поставяне под пълно запрещение на дарителя, който е в състояние на пълна зависимост от грижата на околните, в случай, че надареният няма възможност да дава издръжка в пари и поради липса на достатъчно средства, с даването на издръжка на дарителя, дареният би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон в по-лошо положение от това на дарителя, и какво е правното значение на отказа на дарения да дава издръжка в натура и грижи за изхода на спора по иска по чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД за отмяна на дарение?“; 3“Представлява ли възможността на дарения да дава издръжка елемент от фактическия състав на чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД или е препятстващо обстоятелство, което следва да се въвежда от ответника с отговора на исковата молба, предмет ли е на доказване и чия е доказателснтвената тежест, и следва ли да бъде това обстоятелство безспорно доказано, с оглед изхода на спора по чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД?“; 4“Длъжен ли е съдът са изследва и обсъди всички доказателства и въпроси по делото, включително и липсата на такива, както и да постанови съдебномедицинска и съдебноикономическа експертиза, ако не е можел да прецени състоянието и нуждите на дарителя от издръжка, а също и да вземе отношение към всички доводи, изложени от страните? /въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС: решение по гр.д. №1370/2010г. на ВКС, ІVг.о., решение по гр.д.№2911/2018г. на ВКС, ІІІ г.о., решение по гр.д.№2014/2018г. на ВКС, ІVг.о., решение по гр.д.№1332/2010г. на ВКС, І г.о., решение по гр.д.№1261/2009г. ва ВКС. Първият от поставените от касатора въпроси не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като предпоставя в себе си по делото да е прието за установено отправяне на искането така както е поставено във въпроса, каквато не е приетата за установена фактическа обстановка по конкретното дело от въззивния съд. Във второто изречение на първия от поставените от касатора правни въпроси въпросът е предпоставен от произнасяне на въззивния съд поканата непременно да е писмена, каквито изводи не се съдържат във въззивното решение. Напротив – въззивният съд е приел, че утправянето на поканата може да бъде установено и с гласни доказателства, но е приел, че със събраните такива по делото това не е направено. Както е разяснено в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Несъгласието на касатора с изводите на съда не обосновава достъп до касационно обжалване. Същото се отнася и до втория от поставените въпроси, който касаторът обосновава при различна от приетата за установена от въззивния съд фактическа обстановка по делото. Третият от поставените от касатора въпроси не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е относим към решаващите мотиви на въззивното решение за неоснователност на иска - че не са установени елементи от фактическия състав: трайната нужда от издръжка и/или грижи и покана до надарената -ответницата да осигурява такива. Отделно от това по поставените въпроси няма обосновка за допълнително соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът само е посочил основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е аргументирал разрешен от въззивния съд въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Не е налице и соченото от касатора противоречие на въззивното решение по поставения от касатора четвърти въпрос. С решение по гр.д. №1370/2010г. на ВКС, ІVг.о. е разрешен въпрос към кой мемент трябва да съществува нуждата от издръжка и е отговорено, че нуждата от издръжка трябва да е трайна и да не е отпаднала; да е съществала към момента на поканата, към момента на подаване на исковата молба или поне към датата на формиране на силата на пресъдено нещо по делото; че искането на дарителя към надарения за помощ при покриване на всички или част от потребностите, за които не разполага с финансови средства или има нужда от глудане, по съществото си е искане за даване на издръжка по смисъла на чл.227, ал., б.“в“ ЗЗД. В обжалваното въззивно решение въззивният съд не е дал различно разрешение по тези принципни разрешения, а е приел, че по конкретното дело не е установено да е отправена покана за издръжка, без да отрича, че това би могло да стане и с искане по посочения в решението на ВКС начин и съдържание на поканата. Не е налице противоречие на въззивното решение и с посоченото от касатора решение по гр.д.№2911/2018г. на ВКС, ІІІ г.о., с което както е посочил и касатора ВКС се произнася дали възможността на дарения да дава издръжка е елемент от фактическия състав на чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД. Както се посочи, въззивният съд е приел, че искът е неоснователен по съображения, че по делото не са установени елементи от фактическия състав: трайната нужда от издръжка и/или грижи и покана до ответницата да осигурява такива. Не е налице и соченото от касатора противоречие с решение по гр.д.№2014/2018г. на ВКС, ІVг.о., относно задължението на въззивния съдда обсъди всички доказателства по делото и да вземе отношение към всички доводи, изложени от страните. Касаторът отнася този въпрос към оплакванията си за неправилност на изводите на въззивния съд от фактическа и правна страна, което както се посочи не може да бъде проверявано в производството по допускане на касационно обжалване, а в производството по разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснатои. Касаторът е посочил също така, че въззивното решение е в противоречие с решение по гр.д.№1332/2010г. на ВКС, І г.о., относно задължението на въззивния съд да се произнася служебно и по спазване на императивни разпоредби на закона, каквито обаче по конкретното дело не се навеждат от касатора и настоящият съд не намира да са приложими. Сочи се от касатора противоречие с решение по гр.д.№1261/2009г. ва ВКС относно задължението на въззивната инстанция като инстанция по същество да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал и да направи свои правни изводи по съществото на спора. Настоящият съдебен състав не намира въззивното решение да е постановено в противоречие с посочената съдебна практика. Въззивният съд е изложил собствени мотиви от фактическа и правна страна на спора и по съображения, че като краен резултат изводите му за неоснователност на иска съвпадат с първоинстанционното решение, го е потвърдил. Както се посочи, несъгласието на страната с изводите на съда не обосновават достъп до касационно обжалване. Същото се отнася и до поставени в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване въпроси: „Следва ли съдът, при наведени оплаквания за неправилност, изразена в нарушение на съдопроизводствените правила и неспазване на материалния закон и необоснованост, да вземе предвид направените от въззивния жалбоподателя възражения и искания в исковата воба, които районният съд не е съобразил?“; „След като във въззивната жалба на наведени оплаквания за неправилност, изразена в нарушение на съдопроизводствените правила, на материалния закон и необоснованост, има ли право въззивният съд да ги детайлизира и следва ли това детайлизиране да бъде взето предвид от въззивната инстанция? В случай, че тези съображения съвпадат с вече имложените в първата инстанци в исковата молба и по същество, но не са взети предвид от първоинстанционния съд, те следва ли да се обсъждат от въззивния съд и да се излата мотиви по тях?“. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд. О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 01.11.2021г., постановено по в.гр.д.№574/2021г. на Окръжен съд – Русе. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: