11 Р Е Ш Е Н И Е № 121 Гр. София, 13 юли 2018 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на четиринадесети юни през две хиляди и осемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора С. Атанасова като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 501/2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационни жалби на адв. В. Т. – повереник на частните обвинители и граждански ищци Б. А. К. и Ю. А. Р. и на адв. М. Д. и адв. Я. Н. – защитници на подс. Ц. Д. И., против решение № 585/28. 12. 2017 год., постановено по в. н. о. х. д. № 1273/2017 год. по описа на Софийски апелативен съд. В жалбата на повереника са изложени доводи за явна несправедливост на наложеното наказание и за неправилно приложение на материалния закон при определяне размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Поддържа се, че въззивната инстанция незаконосъобразно е отчела като смекчаващи обстоятелства чистото съдебно минало и трудовата ангажираност на подсъдимия и неправилно е отказала да третира като отегчаващо обстоятелство действията му по двукратно преместване на автомобила от местопроизшествието. Твърди се, че съдът е подценил значението на многобройните му административни наказания, повечето от които са за управление на МПС със скорост над разрешената и изискват определянето на наказание в максимален размер. Сочи се, че присъденото обезщетение не съответства на критериите на чл. 52 от ЗЗД за справедливост, които изискват гражданският иск да бъде уважен в пълния му предявен размер. Направено е искане за отмяна на въззивното решение в наказателната му част и за връщане на делото на въззивната инстанция с указания за увеличаване на наказанието, както и за изменение в гражданско-осъдителната част и уважаване на иска в пълния му размер. С жалбата на защитниците са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Поддържа се, че съдът е направил незаконосъобразни правни изводи относно нарушеното правило за движение, намиращо се в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат, тъй като ударът е предотвратим както при движение с разрешената скорост, така и при тази, избрана от подсъдимия. Изразява се несъгласие с отказа на въззивната инстанция да извърши преквалификация на деянието по съображения, че първоинстанционното производство е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК и като контрааргумент се изтъква, че въпросът за нарушените правила за движение, запълващи състава на чл. 343 от НПК, е правен и не съществува процесуална пречка за извод, че подсъдимият не е спазил други разпоредби, при положение, че фактите по делото остават непроменени. Твърди се, че са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и във връзка с гражданския иск, доколкото не е доказано, че гражданските ищци действително са претърпели вреди, а от друга страна съдът не е посочил и какъв е размерът на съпричиняване от страна на пострадалите. Възразява се срещу отказа да бъде приложена по аналогия разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Поддържа се, че при индивидуализация на наказанието не са отчетени редица смекчаващи отговорността обстоятелства: оказаната помощ на пострадалите, направените признания още в досъдебното производство, проявената критичност и отсъствието на други нарушения на правилата за движение след извършване на деянието, които имат отношение не само към размера на кумулативно предвидените санкции, но и към начина на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Сочи се, че съдът незаконосъобразно е приел, че задължителна предпоставка за приложението на чл. 55 от НК е кумулативното наличие на изключителни и многобройни смекчаващи обстоятелства. По тези съображение защитата настоява решението на САС да бъде изменено, като бъде намалено наказанието и бъде приложен институтът на условното осъждане. В съдебно заседание повереникът на частните обвинители и граждански ищци Б. К. и Ю. Р., адв. Т., поддържа жалбата, подадена от името на Б. К.. Пледира да бъде наложено справедливо наказание на подсъдимия и да бъдат уважени гражданските искове в пълния им предявен размер. Намира, че жалбата на защитниците е неоснователна. Претендира подсъдимият да бъде осъден да заплати разноските на доверителите му пред касационната инстанция. Частните обвинители и граждански ищци Б. К. и Ю. Р. не изразяват лично становище във връзка с подадените жалби от техния повереник и от защитниците на подсъдимия. Защитникът на подсъдимия, адв. Н., поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Счита, че жалбата на частния обвинител Б. Ц. е неоснователна. Частните обвинители В. И., В. В. и М. В. не изразяват лично становище по основателността на подадените жалби. Повереникът им, адв. С. счита, че са основателни единствено доводите на адв. Т. за явна несправедливост на наказанието и в подкрепа на становището си изтъква, че подсъдимият двукратно е премествал автомобила и с това е нарушил местопроизшествието. Намира, че е неоснователна жалбата на подсъдимия и пледира същата да бъде оставена без уважение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че и двете касационни жалби са неоснователни. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 15/27. 06. 2017 год., постановена по н. о. х. д. № 235/2017 год., Окръжният съд – Враца е признал подс. Ц. Д. И. за виновен в това, че на 03. 01. 2015 год. в [населено място] при управление на МПС, в нарушение на чл. 21, ал. 2 от ЗДвП по непредпазливост причинил смъртта на К. А. Т. и М. С. К., като след деянието е направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалите, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. „г” вр. чл. 343, ал. 3, б. „б” вр. ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 58а, ал. 4 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване. На основание чл. 343г от НК подсъдимият е лишен от правоуправление на МПС за срок от четири години. Подсъдимият е осъден да заплати на гражданските ищци Б. А. К. и Ю. А. Р. обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди в размер на по 70 000 лева, като за разликата до пълния им предявен размер исковете са отхвърлени, както и да заплати сумата 3 177,42 лева – обезщетение за претърпени имуществени вреди. В тежест на подсъдимия са възложени разноските по делото, държавната такса върху уважените граждански искове и разноските, направени от частните обвинители и граждански ищци. Първоинстанционният съдебен акт е проверен по жалби на подсъдимия и на частните обвинители и граждански ищци и с решение № 585/28. 12. 2017 год., постановено по в. н. о. х. д. № 1273/2017 год. по описа на Софийски апелативен съд, е изменен в наказателната му част, като подсъдимият е признат за виновен за неспазване на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и е увеличен размерът на наложените наказания както следва: на лишаването от свобода от една година на две години и осем месеца, а на лишаването от правоуправление на МПС – от четири години на пет години и осем месеца. Присъдата е изменена в частта относно дължимите на бюджета разноски, като е увеличен размерът им. Подсъдимият е осъден да заплати на частните обвинители и граждански ищци разноските, направени от тях пред въззивната инстанция и е оставено без разглеждане възражението му за прекомерност на последните. В останалата част първоинстанционният съдебен акт е потвърден. І. По жалбата на защитниците на подсъдимия: Жалбата е основателна, макар и не по всички съображения, изложени в нея. 1. По доводите за наличието на съществени нарушения на процесуалните правила: Възраженията, свързани с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, следва да получат приоритетно разглеждане, доколкото същите са от водещо значение за преценката на законосъобразността на атакувания съдебен акт и от основателността им зависи дали ще бъдат обсъждани аргументите на защитата за наличие на останалите основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. На първо място, резонни са доводите за незаконосъобразен отказ на съдилищата по фактите да признаят подсъдимия за виновен за нарушаването на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП вместо на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП по съображения, че диференцираната процедура, по която е протекло производството пред първата инстанция, не предоставя подобна правна възможност. Процесуална предпоставка за провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК е наличието на самопризнание от страна на подсъдимия. То включва единствено признаване на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, но не и на правната квалификация, дадена от прокурора. Също както в производството по общия ред, и при съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК задължение на съда е да приложи материалния закон и да квалифицира деянието. При положение, че не излиза извън фактическите рамки, поставени от държавния обвинител, т. е., при положение, че не е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, съдът може да приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, както и да оправдае подсъдимия, ако прецени, че признатите от него факти са несъставомерни. С оглед тези принципни положения не е съществувала процесуална пречка за долу стоящите съдилища да възприемат друга правна квалификация на правилата за движение, нарушени от подсъдимия и от пострадалите пешеходки. Допуснатото нарушение на процесуалните правила не налага отмяна на решението, защото може да бъде отстранено от касационната инстанция в рамките на правомощията ѝ по чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК. Основателно е и недоволството на касатора от гражданската част на проверявания съдебен акт. Внимателният му прочит дава основание за извод, че в тази част решението не отговаря на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК, а въззивният съд е подходил формално към гражданските претенции на Б. К. и Ю. Р.. Контролираната инстанция е споделила в цялост констатациите на окръжния съд за доказаност на гражданския иск по основание поради това, че както всяко престъпление, така и извършеното от подс. И. съставлява деликт по смисъла на чл. 45 от ЗЗД. Няма спор, че след като е установено, че деянието е съставомерно по НК, то е виновно и противоправно, поради което не е необходимо да се излагат допълнителни съображения досежно тези елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, нито да се сочи повторно кои са доказателствата в подкрепа на този извод. В това отношение мотивите на проверяваното решение са безупречни. Различно е обаче положението с претърпените от престъплението неимуществени вреди. С оглед естеството им на претърпени болки и страдания вследствие смъртта на пострадалия, преценката за реалното им настъпване е основана на отношенията на последния с неговите наследници. Тези отношения обаче, дори и когато става въпрос за връзка родители – деца, не се предполагат, а подлежат на доказване, като задължение на съда е да отрази в мотивите си кои са доказателствата, на които се основава констатацията му за близост, взаимопомощ, обич и разбирателство, респ. за претърпени болки и страдания. Вместо дължимия доказателствен анализ САС е възпроизвел мотивите на първата инстанция, в които декларативно е отбелязано, че гражданските ищци са претърпени вреди, защото топлотата и моралната подкрепа, които взаимно си оказвали с пострадалата „несъмнено ще липсват и на двамата“. По този начин касационната инстанция е поставена в невъзможност да провери доколко са спазени правилата за формиране на вътрешното убеждение на долу стоящия съд, които се отнасят не само за наказателната, но и за гражданската част на съдебния акт. Порокът, изразяващ се в липса на мотиви по отношение на предявените граждански искове, следва да бъде отстранен чрез отмяна на решението в тази част и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС от стадия на съдебното заседание. На последно място, несподеляеми са възраженията на защитата срещу отказа на въззивната инстанция да приеме, че е налице прекомерност на разноските, направени от частните обвинители и граждански ищци. Претенцията за намаляване на адвокатското възнаграждение на повереника не може да бъде обоснована нито с разпоредбата на чл. 88, ал. 1 от НПК, нито с тази на чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове. Освен че първата от тях е относима само към правилата за гражданския иск и не касае участието на пострадалия като частен обвинител, и двете цитирани норми поставят като изискване за приложението на друг нормативен акт – в случая на Гражданско-процесуалния кодекс, наличието на празнота в закона, на неуредени хипотези, налагащи или субсидиарно приложение на ГПК, или правоприлагане по аналогия. Такава празнота в НПК не съществува, доколкото в раздел ІІІ, глава петнадесета законодателят е уредил изрично, детайлно и изчерпателно както хипотезите, в които се присъждат разноски, така и кръга на задължените за тях лица, като размерът на дължимите суми не е поставен в зависимост от уважената част от претенциите на частното обвинение или на гражданския иск, нито от минималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Единственото изключение в тази насока касае оправдаването на подсъдимия по някое от обвиненията, но настоящият казус не попада в приложното поле на чл. 189, ал. 4 от НПК. Ето защо като е отказал да приложи чл. 78, ал. 5 от ГПК, САС не е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила. 2. По доводите за неправилно приложение на материалния закон: Въззивната инстанция е приела в съответствие със закона, че деянието на подсъдимия съставлява престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. „г” вр. чл. 343, ал. 3, б. „б” вр. ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 от НК, но безкритичното възприемане тезата на прокурора и допуснатото нарушение на процесуалните правила, касаещи правомощията на съда при съкратено съдебно следствие, са довели до незаконосъобразни изводи досежно нарушените от И. правила за движение и причинната им връзка с настъпилия съставомерен резултат. Апелативният съд е приел, че отговорността на подсъдимия следва да бъде ангажирана за нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, защото загубата на контрол върху превозното средство се дължи на избраната от водача скорост. ВКС няма основания да отстъпи от принципното си становище, че в подобна хипотеза деецът следва да отговаря само за неспазване режима на скоростта, регламентиран в чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и чл. 21 от ЗДвП, но настоящият случай не отговаря на посоченото изискване. За да направи този извод, настоящият съдебен състав съобрази, че съгласно заключенията на всички експертизи и при скоростта, с която е управлявал подсъдимият – 76 км/ч, и при разрешената такава – 50 км/ч, ударът е бил предотвратим, като и при разрешената скорост е било възможно И. да загуби напречната устойчивост на автомобила. Оттук следва, че загубата на контрол не може да бъде обвързана категорично с избора на скоростта, а между нарушението на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и настъпилото произшествие не съществува пряка причинна връзка. При това положение подсъдимият следва да носи наказателна отговорност единствено за нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, в какъвто смисъл следва да бъде изменен атакуваният съдебен акт. Не съществува процесуална пречка за подобна интервенция от страна на касационната инстанция, нито предвид правомощията ѝ на съд единствено по правото, нито с оглед особеностите на диференцираната процедура, по която е протекло първоинстанционното производство, защото фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, признати от подсъдимия и възприети и от апелативния съд, остават непроменени и включват загуба на контрол върху превозното средство при навлизането му в десен завой. В тези фактически рамки се произнася и настоящият състав, а и въпросът относно нарушените правила за движение, запълващи бланкетната норма на чл. 343 от НК, е такъв по правото. 3. По доводите за явна несправедливост на наказанието: Неоснователни са възраженията на защитата, отнасящи се до размера на наложеното наказание. Апелативният съд е съобразил всички обстоятелства от значение за продължителността на лишаването от свобода и от правоуправление на МПС, дал е законосъобразна оценка кои от тях са смекчаващи и кои отегчаващи и какви са значението и тежестта на всяко от тях при индивидуализация на наказанието. Несподеляеми са аргументите за незаконосъобразна интерпретация на предпоставките за приложение на чл. 55 от НК. Апелативният съд е приел, че наказанието не може да бъде индивидуализирано при условията на чл. 58а, ал. 4 вр. чл. 55 от НК не защото трябва да са налице едновременно изключителни и многобройни смекчаващи обстоятелства или защото всяко от многобройните смекчаващи обстоятелства трябва да бъде и изключително по своя характер. Изводите на контролираната инстанция са в съвсем друга насока и съответстват на буквата и духа на закона. След анализ на смекчаващите обстоятелства въззивният съдебен състав е достигнал до заключението, че те не са изключителни по смисъла на чл. 55 от НК, след което е приел, че макар да са значителни като брой, на фона на отегчаващите такива не обосновават извод за несъразмерна тежест на най-лекото наказание, предвидено за извършеното престъпление. Настоящият съдебен състав се солидаризира с този извод. За да бъдат преценени като изключителни, смекчаващите обстоятелства трябва съществено да отличават казуса от типичните случаи. Нито едно от обсъдените по-горе смекчаващи обстоятелства обаче не притежава изискуемата от закона изключителност, извънредност и необичайност. Напротив, чистото съдебно минало, трудовата ангажираност и добрите характеристични данни са правило, норма в обществения живот; такава е и характеристиката на проявената заинтересованост към състоянието на пострадалата К. и изразената критичност към извършеното. Макар да има съществено значение при отмерване на наказанието, съпричиняването от страна на пешеходките също не следва да се третира като изключително смекчаващо обстоятелство. От друга страна, макар наистина да са значителни като брой, смекчаващите обстоятелства не обосновават извод за несъразмерна тежест на най-лекото наказание, предвидено за извършеното от И. престъпление, и това е така предвид немалкия брой предходни нарушения на правилата за движение, за които подсъдимият е бил санкциониран по реда на ЗАНН. Те го характеризират като недисциплиниран водач на МПС и обосновават необходимостта от налагане на наказание в размера, определен от въззивната инстанция, за да бъдат постигнати целите по чл. 36 от НК. За разлика от апелативния съд ВКС намира, че за реализиране както на генералната, така и на индивидуалната превенция не е необходимо подсъдимият да изтърпи ефективно наказанието лишаване от свобода. Този извод се основава на данните за личността на подсъдимия в тяхната цялост. Административните наказания за неспазване на ЗДвП, на които е акцентирала контролираната инстанция, не препятстват подобна констатация, защото извън поведението си като водач на МПС Ц. И. не представлява голяма обществена опасност и не съществува риск от извършване на незаконосъобразни прояви от друго естество. С оглед спецификите на настоящия казус и на предходното му неправомерно поведение от съществено значение за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия е не изолирането му от обществото, а лишаването му от възможност да извършва други нарушения на правилата за движение. Последното може да бъде постигнато ефективно и с определената от САС продължителност на лишаването от правоуправление на МПС. По тези съображения въззивното решение следва да бъде изменено в санкционната му част, като на основание чл. 66 от НК изтърпяването на наказанието лишаване от свобода бъде отложено за срок от пет години от влизането на присъдата в сила. Основание за определяне на максималния изпитателен срок е необходимостта да бъде реализирана не само индивидуалната, но и генералната превенция, като се отчитат и допуснатите от И. до момента нарушения на правилата за движение. ІІ. По жалбата на повереника на частните обвинители и граждански ищци Б. А. К. и Ю. А. Р.. Основен акцент в тезата на повереника за явна несправедливост на наказанието съставляват предходните административни наказания на подсъдимия за нарушения на правилата за движение. Както вече беше посочено, неколкократното санкциониране на Ц. И. в относително кратък период, предимно за нарушения на режима на скоростта, законосъобразно е третирано от въззивната инстанция като отегчаващо отговорността обстоятелство, което води до неприложимост на чл. 55 от НК поради това, че не може да се приеме, че и най-лекото наказание, предвидено за съответното престъпление, е несъразмерно тежко. Неоснователно се поддържа от касатора обаче, че това обстоятелство изисква по-голяма строгост от проявената от апелативния съд и това е така, защото предшестващите деянието административни наказания не следва да се разглеждат изолирано от останалите данни за личността на подсъдимия. Както вече беше посочено, същият е с необременено съдебно минало, добре образован, полага общественополезен труд и се ползва с добро име по местоживеене и месторабота. Проявил е загриженост към състоянието на пострадалата М. К. по време на престоя ѝ в УМБАЛСМ „Пирогов”, изразил е искрено съжаление за извършеното. Всички тези обстоятелства сочат, че поначало И. не представлява голяма обществена опасност, за да е наложително по-строгото му санкциониране. Тук е мястото да се отбележи несъстоятелността на възраженията на адв. Т. за незаконосъобразно третиране на чистото съдебно минало и трудовата ангажираност на подсъдимия като смекчаващи отговорността обстоятелства. Те са един от показателите за това доколко същият е вграден в обществото и спазва установения правопорядък и поради това са относими към преценката за личността на дееца, която съгласно чл. 54, ал. 1 от НК е задължителен елемент от индивидуализация на наказанието. Обстоятелството, че законопослушното поведение и полагането на общественополезен труд са правило, обществена норма, не ги лишава от качеството им на смекчаващи обстоятелства, а само изключва възможността те да бъдат третирани като изключителни по смисъла на чл. 55 от НК. Поверениците на частните обвинители и граждански ищци настояват, че наказанието е занижено и защото долу стоящите инстанции не са съобразили, че подсъдимият двукратно е променил место-положението на управлявания от него автомобил. Безспорно, по този начин местопроизшествието е било нарушено, но единствената причина за преместване на превозното средство е била свързана с избягване на затруднения за други участници в движението. При отсъствието на доказателства, че Ц. И. е целял по този начин да укрие участието си в деянието или да заличи важни следи и след като не е установено действията му да са довели до реални трудности при разкриване на обективната истина, въззивната инстанция не е имала основание да третира поведението му като отегчаващо обстоятелство. Несъгласието на повереника с размера на наложеното наказание не може да бъде споделено и предвид безспорно установеното съпричиняване от пострадалите. Поведението им е условие, без което пътнотранспортното произшествие не би настъпило. Съобразно фактите, приети от предходните съдебни състави, вместо да се движат по банкета, който въпреки наличния сняг е бил достъпен за тях, или да преминат в левия край на пътното платно, пешеходките са се придвижвали на около 1,00 – 1,8 метра от десния му край, считано по посоката на движението на подсъдимия. Така освен, че самите те са създали опасност за другите участници в движението, двете жени са неглижирали собствената си сигурност, защото са били с гръб към движението и не са могли да възприемат идващите зад тях превозни средства. Предвид тези съображения настоящият касационен състав намира, че не е наложително въззивното решение да бъде отменено и делото да бъде върнато на САС с указания за преосмисляне размера на наказанието. С оглед изложеното относно необходимостта от отмяна на решението в гражданската му част, не следва да бъдат обсъждани доводите на повереника, отнасящи се до размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди. Касационната инстанция не констатира други основания за изменение или отмяна на въззивното решение извън посочените по-горе, поради което в останалата му част то следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 2 и 3 и ал. 3, т. 2 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 585/28. 12. 2017 год., постановено по в. н. о. х. д. № 1273/2017 год. по описа на Софийски апелативен съд в наказателно-осъдителната му част, като: - ПРЕКВАЛИФИЦИРА нарушението на правилата за движение, намиращо се в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат, от такова по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП в такова по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. - НА ОСНОВАНИЕ чл. 66 от НК ОТЛАГА изтърпяването на наложеното наказание лишаване от свобода за срок от ПЕТ ГОДИНИ от влизане на присъдата в сила. ОТМЕНЯ решението в частта му, отнасяща се до гражданската отговорност на подс. Ц. И. и ВРЪЩА делото за ново разглеждане в тази му част на Софийски апелативен съд от стадия на съдебното заседание. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.