Р Е Ш Е Н И Е
№100
София, 13.11.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на седемнадесети октомври през двехиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 4276 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. А. Т., Т. С. Т. и П. А. Т. чрез пълномощника им адвокат О. С., както и адвокат А. Ч. за Т. Т. и адвокат Р. К. за С. Т. против решение № 421 от 18.03.2016 г., постановено по гр.д. № 3190 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Пловдив, с което е потвърдено решение № 2914 от 3.08.2015 г. по гр.д. № 5858/2014 г. на Районен съд-Пловдив за уважаване на предявения от Д. К. Ш., Ц. В. И. и С. П. Г. против С. А. Т., Т. С. Т. и П. А. Т. ревандикационен иск по отношение на недвижими имоти в [населено място], [улица] – поземлен имот с идентификатор 56784.518.963 и построените в него сгради с идентификатор 56784.518.963.4, 56784.518.963.3 и 56784.518.963.5, като е прието за неоснователно възражението на С. А. Т. за право на задържане по чл.72, ал.3 вр. ал.1 ЗС.
С. П. Г., Д. К. Ш. и Ц. В. И. чрез пълномощника си адвокат Н. А. оспорват касационната жалба и претендират възстановяване на направените разноски.
С определение № 140 от 7.04.2017 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса дали правоприемник на починала страна по чл.120 ГПК-отм. /приложим при разглеждане на делото в първоинстанционното и въззивното производство/, вкл. и когато е конституиран като страна след отмяна на влязло в сила решение, поради неучастие на необходим другар, може да релевира по дела свои самостоятелни права.
По поставеният въпрос настоящият съдебен състав приема следното:
Нормата на чл.120 ГПК-отм. /чл.227 от действащия ГПК/ урежда законно процесуално правоприемство, което съставлява встъпване в правните последици на висящия процес. Процесът продължава в лицето на приемника, заместил страната, изгубила правосубектност, и приемникът е обвързан от положението, в което той се е намирал в деня на заместването – обвързан е от процесуалните действия или бездействия на праводателя и встъпва в неговото процесуално положение /ищец или ответник, жалбоподател или ответник по жалба/. След заместването процесуалният правоприемник става самостоятелна страна и може да упражни всички процесуални възможности, допустими в съответната фаза на процеса, вкл. и да се разпореди със спорното право /да оттегли или да се откаже от иска съобразно правата, които притежава или да сключи спогодба с насрещната страна, ако естеството на спорното право допуска това/. При действието на ГПК от 1952 г.-отм. ответникът можеше да въвежда нови възражения по иска, обусляващи неговото частично или цялостно отхвърляне, до деня на приключване на устните състезания пред въззивния съд /в този смисъл мотивите към т.6 от Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС/. При тази нормативна уредба щом процесуалното правоприемство е настъпило преди даване ход на устните състезания пред първоинстанционния или въззивния съд /независимо дали при нормално развитие на процеса или при ново разглеждане на делото след отмяна на влязло в сила решение, поради неучастие на необходим другар/, правоприемникът може да въведе в процеса /освен ако същия се развива при условията на чл.218з ГПК-отм./ нови възражения или нови фактически твърдения, които не са били въведени от праводателя му, а също и своите лични възражения, които може да направи срещу предявения иск и които биха се преклудирали от силата на пресъдено нещо на съдебното решение.
С оглед отговора на въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване, следва, че изводът на въззивния съд, че правоприемниците на А. Т. могат да навеждат доводи и да противопоставят възражения само в качеството им на негови правоприемници, а не лични свои възражения, е неправилен.
По основателнстта на касационната жалба:
Окръжен съд-Пловдив е изложил съображения, че ищците С. П. Г., Д. К. Ш. и Ц. В. И. се легитимират като собственици на процесния имот на основание реституция по чл.7 от ЗВСОНИ, видно от влязло в сила решение на 24.06.1997 г. по гр.д.№316/1995 г. на ПОС, с което е обявена за нищожна сделката от 24.03.1988 г., с която държавата e продала на Г. Б. процесното дворно място ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда. С НА №81/1991 г. Г. Б. е продал имота срещу гледане и издръжка на Т. Т.. Последната сделка не е нищожна, но няма вещно прехвърлително действие, тъй като Т. Т. е придобила от несобственик. Настоящият иск по чл.108 ЗС е предявен от собствениците по реституция на 19.08.1997 г. по гр.д.№3128/1997 г. на ПРС – 17 гр.с. срещу Т. Т.. Влязлото в сила решение за уважаване на ревандикационния иск е отменено поради неучастието на А. Т., съпруг на Т. Т.. Пловдивския окръжен съд е счел, че с оглед обстоятелството, че поради смъртта на А. Т. през 2009 г. на негово място са конституирани наследниците му – С. и П. Т., последните могат да навеждат доводи и да противопоставят възражения само в качеството им на правоприемници на А. Т., а не лични свои възражения.
Съдът е приел за неоснователни доводите във въззивните жалби на Т. Т. и П. Т., че ревандикационният иск по отношение на тях следва да се отхвърли, тъй като не владееят имота, доколкото по делото е установено, че към момента на подаване на ИМ -19.08.1997 г. двамата са живели в процесния имот. Във въззивната си жалба Т. Т. е изложила, че тя не владее имота от 1999 г., което се установявало от показанията на свидетелите Д., Л. и К.. От приложения протокол от 07.03.2011 г. за принудително отнемане /предаване на вещи на ДСИ към ПРС – 1 район по ИД №53/2010 г. е видно, че ДСИ е намерил на 07.03.2011 г. в имота и тримата ответници – на С. А. Т., Т. С. Т. и П. А. Т., а и от показанията на свидетеля Т. Д. се установява, че Т. Т. и П. Т. са освободили имота в хода на делото. След като към момента на завеждане на делото – 19.08.1997 г. и след това ответниците са били във владение на имота, не са признали иска и не са предали доброволно владението на ищците, те имат качеството на владеещи несобственици и ревандикационния иск по отношение на тях следва да се уважи, тъй като в исковете с правно основание чл.108 ЗС се установява фактическата власт върху имота към момента на подаване на исковата молба.
По отношение доводите, че неправилно районният съд е прел, че наследниците на А. Т. /С. и П. Т./ са обвързани от постановеното решение по гр.д.№316/1995 г., защото А. Т. не е конституиран като страна по това дело, независимо, че и той е приобретател на имота по договора за издръжка и гледане, окръжният съд е изложил съображения, че по настоящият иск по чл.108 ЗС съдът проверява чия е собствеността върху имота предмет на делото, а в случая от събраните доказателства се установява, че ищците са собственици на основание реституция – договорът за покупко-продажба от 1988 г. е нищожен и купувачът не е придобил никакви права, вкл. и правото на строеж, поради което не е могъл да го прехвърли другиму, а съответно и построеното е станало собственост на собственика на земята, като владението основано на нищожен договор е недобросъвестно. Приобретателите по договора от 1991 г. Т. Т. и А. Т. не са недобросъвестни, но не са могли да придобият собствеността върху процесния имот по давност, тъй като съгл.чл.5,ал.2 ЗВСОНИ по отношение на реституираните имоти давност не тече, т.е. до влизане на ЗВСОНИ в сила – 25.02.1992 г. имотът е бил собственост на държавата. Процесният имот е реституиран с влязло в сила решение на ПОС на 24.06.1997 г., считано от 1992 г. и съгласно ТР №1/1997 г. на ВКС със завеждане на реституционното дело № 3081/1992 г.на ПРС, 14 гр.с. – на 10.04.1992 г. давността е прекъсната; производството е приключило с реституиране на имота с решение по в.гр.д.№316/1995 г. на ПОС, влязло в сила на 24.06.1997 г., а на 19.08.1997 г. е заведен настоящия ревандикационен иск по гр.д. № 3128/1997 г., производството по който още не е приключило, поради което и възражението на ответниците за изтекла в тяхна полза давност е неоснователно.
Съдът е приел за неоснователни и доводите във връзка с възражението за задържане до заплащане на извършените в имота подобрения, тъй като от една страна са налице противоречиви твърдения между ответниците Т. Т. и С. Т. кой от тях е извършил претендираните подобрения, а съответно и събрани противоречиви гласни доказателства. Счел е, че до 25.02.1992 г. /влизане в сила на ЗВСОНИ/ имотът е бил собственост на държавата и искането за заплащане на извършените в имота подобрения следва да е отправено към нея, а не срещу последващия собственик на имота, а подобренията, направени след 25.02.1992 г. са извършени след завеждане на гр.д.№ 3081/1992 г. от собствениците по реституция без тяхно знание и съгласие, поради което подобрителите не са добросъвестни или приравнени на тях и нямат право на задържане на имота по чл.72 ал.3 от ЗС до заплащане на извършените от тях подобрения.
Наведените от касаторите доводи са, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като е приел, че С. и П. Т. могат да навеждат доводи и да противопоставят вързажение само за наследствени права в качеството им на правоприемници на А. Т., а не лични свои възражения; неправилно е приел, че П. Т. е живял в процесния имот към момента на подаване на исковата молба, както и че Т. Т. има качеството владеещ несобственик; неправилен е извода, че С. Т. не е добросъвестен владелец и няма самостоятелни права относно новоизградената сграда; неправилно е прието, че спорът за собствеността на новата сграда е решен със сила на пресъдено нещо; неправилни са и изводите на съда по отношение на напревеното при условията на евентуалност възражение за задържане за извършени подобрения.
Касационната жалба е частично основателна.
Ревандикационният иск е предявен на 19.08.1997 г. от Д. К. Ш., Ц. В. И. /правоприемник на П. Ц. И., починала на 19.07.2001 г./ и С. П. Г. /правоприемник на П. Ц. Г., починал на 5.05.2003 г./ против Т. С. Т. след като с влязло в сила решение е прогласена на основание чл.7 ЗВСОНИ нищожността на договор от 24.03.1988 г., с който ИК на ОНС-гр.П. продава на Г. Х. Б. двуетажна жилищна сграда ведно с правото на строеж върху държавно място в [населено място], [улица], като Г. Х. Б. е праводател на Т. С. Т. по договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане по нотариален акт № 85, том I, дело № 160/1991 г. В това производство Т. Т. е направила възражение за право на задържане до заплащане на извършени в имота подобрения – основен ремонт на старата сграда от януари до края на 1991 г., построяване на гараж в средата на 1992 г., построяване на нова сграда /зъболекарски кабинет/ от началото до средата на 1994 г. и другите подобрения до средата на 1994 г.. Производството по делото е приключило с влязло в сила на решение № 1397 от 21.07.2009 г. по гр.д. № 52/2007 г. на Окръжен съд-Пловдив за уважаване на иска, което обаче е отменено на основание чл.304 ГПК поради неучастието на необходим другар /А. Г. Т./ с решение № 16 от 21.02.2012 г. по гр.д. № 860/2011 г. на ВКС.
При новото разглеждане на делото като ответници са конституирани и С. А. Т. и П. А. Т., наследници на починалия през 2009 г. А. Г. Т.. С. А. Т. е заявил възражение за придобивна давност на сградите в имота, основано на твърденията, че владее имота, предмет на нотариалния акт № 85/91 г. по изричното и общо съгласие на родителите му този имот да остане за него и той е изградил новата сграда в имота и от 1995 г. упражнява в нея частната си медицинска практика. При условията на евентуалност е предявил и възражение за право на задържане до заплащане на подобренията, извършени последователно от Г. Б. и от него /съвпадащи с претендираните при предходното разглеждане на делото от Т. Т./. П. А. Т. е признал твърдението от брат му факти и е възразил, че самия той никога не е живял в имота.Т. С. Т. също е признала фактическите твърдения на С. Т. и е възразила, че е напуснала имота от 1999 г.
В касационната жалба не е оспорен извода, че на ищците е реституирана собствеността върху дворното място и двуетажната жилищна сграда, поради което не следва да се обсъждат наведените в хода на устните състезания доводи относно недоказана идентичност между закупения от праводателите на ищците имот и процесния имот. Ищците се легитимират като собственици по реституция по ЗВСОНИ на двуетажната сграда и дворното място и са станали собственици по приращение на основание чл.92 ЗС на построените след продажбата на имота по нищожния договор от 1988 г. гараж и нова сграда.
Основателни са доводите в касационната жалба, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като не е разгледал заявеното от С. Т. възражение за придобивна давност.
Събраните по делото гласни доказателства установяват, че С. Т. е започнал да живее в имота заедно с родителите си, като последните казвали, че имота ще остане за него и през 1999 г. закупили апартамент, в който се изнесли. В с.з. на 16.01.2015 г. е обявено за безспорно между страните, че понастоящем фактическата власт върху имота се осъществява само от С. Т.. Доказателствата установяват твърдението на страната, че владението върху жилищната сграда и гаража му е било предадено от неговите родители, а новата сграда, състояща се от гараж и стоматологичен кабинет е инвестирана от С. Т. за негови нужди и е ползвана само от него, макар строителните книжа да са на името на майка му Т. Т..
При тези данни неоснователно се явява твърдението на С. Т., че е добросъвестен владелец. Добросъвестни владелци са били родителите му – придобили са фактическата власт въз основа на правно основание /договора по нотариален акт 85/91 г./, като липсват данни да са знаели, че праводателят им не е собственик /нищожността на придобивното основание на праводателя им е установена по исков ред в по-късен момент/. Фактическите действия обаче, с които добросъвестен владелец предава владението на друг правен субект, обуславят недобросъвестно владение, тъй като нормата на чл.70 ЗС определя като добросъвестно само владение придобито на правно основание, т.е. юридически транслативен акт, насочен към пораждане на вещноправни последици /т.9 от ППВС № 6 от 27.12.1974 г. по гр.д.№ 7 от 1974 г./
Установено е, че от момента на построяването С. Т. е установил самостоятелно владение само върху новата сграда, състояща се от гараж и стоматологичен кабинет. Макар строителните книжа да са били издадени на името на майка му Т. Т., от представените писмени доказателства е видно, че именно С. Т. е бил инвеститор на обекта, същия е строен за негови нужди и в него от 1995 г. е регистрирана стоматологичната му практика. Започналото през 1995 г. давностно владение е прекъснато на основание чл.5, ал.2 З. и от 22.11.1997 г. е започнала да тече нова давност, като към момента на предявяване на иска против С. Т. е изтекъл десетгодишния срок. Неоснователно е възражението на ищците, че придобивна давност в полза на С. Т. не може да тече, тъй като през 1997 г. те са предявили настоящия ревандикационен иск. С. Т. е конституиран като страна по делото през 2012 г. и от този момент е предявен искът против него. Обстоятелството, че е станал страна по делото след отмяна на влязло в сила решение при условията на чл.304 ГПК поради неучастието в процеса на баща му А. Т. е неотносимо, тъй като е установено, че самостоятелното владение върху тази сграда е установено най-късно през 1995 г., т.е. преди предявяване на иска и не се твърди същото да му е било предадено от родителите му. Владението е фактическо състояние и се прекъсва само с иск на собственика за установяване на правата му, респ. предаване на владението, предявен против владелеца, но не и ако искът е предявен против трети лица.
Не е установено С. Т. да е придобил по давност останалите сгради в имота. Свидетелите не установят конкретен момент, в който е постигнато съгласие между Т. и А. Т. и синовете им двуетажната къща и гаража да останат на С. Т., поради което не е установено същия да е установил явна самостоятелна фактическа власт, която да може да стане достояние на трети лица преди 1999 г., когато родителите му са си закупили собствено жилище и са напуснали процесния имот. Към този момент обаче същите не са можели да му предадат владението с фактически действия, тъй като с предявяването на ревандикационния иск владението им е било прекъснато и се е трансформирало в държане. Липсват данни по делото, а и не се твърди от страните С. Т. да е манифестирал пред ищците промяна в намерението си и завладяване на имота с едностранни действия. Подобна демонстрация съставлява едва възражението му, обективирано в протокола за въвод във владение от 7.03.2011 г. Дори и да се приеме, че от този момент е започнала да тече придобивна давност, противопоставима на ищците, то искът против С. Т. е предявен през 2012 г., с което давносттта е прекъсната.
Неоснователно се явява и възражението на С. Т. за признаване право на задържане до заплащане на подобренията съставляващи основен ремонт на двуетажната жилищна сграда, построяването на гараж и подобрения в двора. От една страна С. Т. е установил владението си без правно основание и като недобросъвестен владелец не разполага с правата по чл.72, ал.3 ЗС. От друга страна писмените доказателства по делото установяват, че ремонта на жилищната сграда и построяването на гаража са извършени от първоначалния купувач Г. Б. и доколкото вземането му за направените разноски не е прехвърлено с договора по н.а. № 85/91 г., то то принадлежи на подобрителя, но не и на последващите владелци.
Следователно предявения ревандикационен иск в установителната част е основателен досежно поземлен имот с идентификатор 56784.518.963 и построените в него сгради с идентификатор 56784.518.963.4 и 56784.518.963.5, а в осъдителната само спрямо С. Т.. По делото е прието за безспорно, че понастоящем само той упражнява фактическата власт, като макар и останалите ответници да са напуснали имота след предявяване на иска /свидетелката К. установява, че в имота е живяло цялото семейство – Т. и синовете й, но не сочи кога П. е напуснал имота, а представените писмени доказателства са, че същия е закупил жилището си след предявяването на иска/, това обстоятелство следва да бъде отчетено на основание чл.235, ал.3 ГПК доколкото фактическата власт все още се осъществява от ответника С. Т..
С оглед горните изводи и доколкото съдът не е постановил установителен диспозитив, въззивното решение следва да бъде отменено изцяло, като вместо него се постанови друго за отхвърляне на ревандикационния иск по отношение на сграда с идентификатор 56784.518.963.3 и за признаване за установено по отношение на Т. Т., П. Т. и С. Т., че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор 56784.518.963 и построените в него сгради с идентификатор 56784.518.963.4 и 56784.518.963.5, осъждане на С. Т. да предаде владението им и отхвърляне на искането за предаване на владението по отношение на Т. Т. и С. Т..
С оглед частичната неоснователност на касационната жалба касаторите следва да възстановяват на ответниците по жалбата съответната част от направените разноски или сумата 450 лв. /от заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв./. Ответниците следва да възстановят на ищците и съответната част от направените в първоинстанционното разноски или сумата 500 лв. на Д. Ш. /от заплатените 670 лв./ и 615 лв. на Ц. И. и С. Г. /от заплатените 820 лв./ и съответната част от направените във въззивното производство разноски или сумата 450 лв. /от заплатените 600 лв./.
Ищците следва да възстановят на С. Т. съответната част от направените по делото разноски или сумата 353.33 лв. /от общо направените разходи за държавна такса и адвокатско възнаграждение в размер на 1060 лв., като не се дължи възстановяване на част от разноските за изслушаните експертизи, тъй като същите са допуснати с оглед неоснователното възражение за право на задържане до заплащане на извършени подобрения/.
На Т. Т. и П. Т. не се дължат разноски, тъй като данните по делото са, че са напуснали имота след предявяване на иска.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 421 от 18.03.2016 г., постановено по гр.д. № 3190 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Пловдив и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.108 ЗС по отношение на С. А. Т., ЕГН [ЕГН], Т. С. Т., ЕГН [ЕГН] и П. А. Т., ЕГН [ЕГН], че Д. К. Ш., ЕГН [ЕГН], Ц. В. И., ЕГН [ЕГН] и С. П. Г., ЕГН [ЕГН] са собственици на недвижими имоти в на недвижими имоти в [населено място], [улица], а именно: поземлен имот с идентификатор 56784.518.963, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, ведно с построените в него сграда с идентификатор 56784.518.963.4 със застроена площ от 133 кв.м., брой етажи: два, предназначение: еднофамилна жилищна сграда и сграда с идентификатор 56784.518.963.5 със застроена площ 42 кв.м., брой етажи: един, предназначение: хангар, депо, гараж, като ОСЪЖДА С. А. Т., ЕГН [ЕГН] да предаде на Д. К. Ш., ЕГН [ЕГН], Ц. В. И., ЕГН [ЕГН] и С. П. Г., ЕГН [ЕГН] владението на описаните поземлен имот с идентификатор 56784.518.963 и сгради с идентификатор 56784.518.963.4 и 56784.518.963.5 и ОТХВЪРЛЯ искането Т. С. Т., ЕГН [ЕГН] и П. А. Т., ЕГН [ЕГН] да бъдат осъдени да предадат владението на същите имоти.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. К. Ш., ЕГН [ЕГН], Ц. В. И., ЕГН [ЕГН] и С. П. Г., ЕГН [ЕГН] против С. А. Т., ЕГН [ЕГН], Т. С. Т., ЕГН [ЕГН] и П. А. Т., ЕГН [ЕГН] иск с правно основание чл.108 ЗС по отношение на сграда с идентификатор 56784.518.963.3 със застроена площ 91 кв.м., брой етажи: два, предназначение: здравно заведение, състояща се от самостоятелен обект с идентификатор 56784.518.963.3.1, предназначение: гараж в сграда и самостоятелен обект с идентификатор 56784.518.963.3.2, предназначение: за здравни и социални услуги , построена в поземлен имот с идентификатор 56784.518.963 с административен адрес: [населено място], [улица].
ОСЪЖДА С. А. Т., ЕГН [ЕГН], Т. С. Т., ЕГН [ЕГН] и П. А. Т., ЕГН [ЕГН] да заплатят на Д. К. Ш., ЕГН [ЕГН] разноски за първоинстанционното производство в размер на 500.00 лв. и на Ц. В. И., ЕГН [ЕГН] и С. П. Г., ЕГН [ЕГН] разноски за първоинстанционното производство в размер на 615.00 лв.
ОСЪЖДА С. А. Т., ЕГН [ЕГН], Т. С. Т., ЕГН [ЕГН] и П. А. Т., ЕГН [ЕГН] да заплатят на Д. К. Ш., ЕГН [ЕГН], Ц. В. И., ЕГН [ЕГН] и С. П. Г., ЕГН [ЕГН] разноски за въззивното производство в размер на 450.00 лв. и за касационното производство в размер на 450.00 лв.
ОСЪЖДА Д. К. Ш., ЕГН [ЕГН], Ц. В. И., ЕГН [ЕГН] и С. П. Г., ЕГН [ЕГН] да заплатят на С. А. Т., ЕГН [ЕГН] разноски за съдебното производство в размер на 353.33 лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|