Р Е Ш Е Н И Е № 44 С о ф и я, 19 ф е в р у а р и 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 21 я н у а р и 2013 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ при секретар Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Петя Маринова изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски касационно наказателно дело № 2161/2012 година. Касационното производство е инициирано по жалба от защитника на подсъдимия О. П. М. от Силистра адв.И.А. от АК-Силистра и е с предмет въззивната присъда № 36 от 05.07.2012 г., постановена по ВНОХД № 109/2012 г. от състав на окръжен съд-Силистра, която се атакува с доводи за наличие на всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК, като се иска отмяната й и оправдаване на подсъдимия по предявеното му обвинение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Подсъдимият О. П. М., чрез защитниците си адв.И.А. от АК-Силистра и адв.М.Н. от САК моли жалбата му да бъде уважена. Върховният касационен съд провери правилността на обжалваната присъда съобразно пределите на чл.347 от НПК и за да се произнесе, взе пред вид следното : С присъда № 344 от 02.04.2012 г., постановена по НОХД № 297/2012 г. на районен съд-Силистра подсъдимият О. П. М. от Силистра е признат за невинен в това на 19.03.2012 г. край Силистра да е управлявал МПС – лек автомобил „Ауди”, модел „Q 7” с рег.№ .... без съответно свидетелство за правоуправление и в едногодишен срок от наказването му по административен ред за същото деяние и е оправдан по предявеното му обвинение по чл.343в, ал.2 от НК. Присъдата е обжалвана от прокурора от районна прокуратура-Силистра с оплакване за незаконосъобразността й заради неправилното приложение на материалния закон с искане за отмяната й и постановяване на нова, осъдителна присъда. С въззивна присъда № 36 от 05.07.2012 г. по ВНОХД № 109/2012 г. Силистренският окръжен съд е отменил обжалваната присъда, признал е подс.М. за виновен за осъществяване на престъплението по чл.343в, ал.2 от НК и при условията на чл.54 от НК му е наложил наказание от 8 месеца лишаване от свобода, което същият да изтърпи в затворническо общежитие от открит тип при първоначален общ режим и е лишен от правото му по чл.37, ал.1, т.7 от НК – право да управлява МПС за срок от 2 години. В касационната жалба защитникът на подсъдимия адв.А. заявява несъгласието си с осъдителната въззивна присъда, навеждайки доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, за неправилното приложение на материалния закон и за явната несправедливост на наложеното му наказание, като претендира отмяната й и оправдаване на подзащитния му. В съдебните прения пред касационната инстанция допълнителни доводи в подкрепа на изложените в жалбата се излагат и от другия защитник на подсъдимия адв.Н. Върховният касационен съд намира, че жалбата е подадена от страна в процеса, имаща право на жалба, в законоустановения срок и има за предмет въззивна присъда, подлежаща на касационна проверка съгласно чл.346, т.2 от НПК и като такава, за допустима, а разгледана по същество, за ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА по следните съображения : Макар да са ангажирани всички касационни основания за неправилност на атакуваната въззивна присъда, защитата на подс.М. извлича доводи за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила от разминаването между инкринимираните факти за двукратно управляване от него на МПС без съответно свидетелство за управление и повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.343в, ал.2 от НК, затруднили правото му на защита и поставяйки „защитникът в положение на процесуална изненада”. Дори само от това се вижда, че се касае за неправилно приложение на материалния закон, което е касационно основание по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК. Относно нарушението на материалния закон се излагат обилни съображения за отликите между съставите по ал.1 и ал.2 на чл.343в от НК. Застъпва се становището, че докато извършителят на деянието по ал.1 поначало е правоспособен водач на МПС, то този по ал.2 е изначално неправоспособен или с отнето право да управлява МПС водач, което е вярно. Всъщност, същественият въпрос за съставомерността на деянието като престъпление по чл.343в, ал.2 от НК е дали управляването на МПС с изтекъл срок на валидност свидетелство за управление удовлетворява законодателното изискване осъществяването на тази дейност по транспорта да е „без съответно” свидетелство за управление. Защитата предлага свой анализ на обективните и субективни признаци на това престъпление, включително кой може да бъде негов субект (извършител), както това е сторил и второинстанционният съд и доколко изводите му по правото са верни, които обаче оспорва. В тази насока се коментират разпоредби както на закона за движение по пътищата (ЗДвП), така и на закона за българските лични документи (ЗБЛД), като се настоява, че инкриминираното деяние съставлява административно нарушение и за него подсъдимият може да носи единствено административно-наказателна отговорност. Субект и на двете престъпления по чл.343в, ал.1 и 2 от НК може да е всяко наказателно отговорно лице, за което е установено, че управлява МПС. При престъплението по ал.1 то е поначало правоспособно, но по административен или съдебен ред е временно лишено от право да извършва такава дейност, в срока на изтърпяване на такова наказание е управлявало МПС и за това е наказано по административен ред и въпреки това отново е седнало зад волана, за което вече следва да му бъде потърсена наказателна отговорност. Тя включва както наказание лишаване от свобода, така и на основание чл.343г от НК се следва и налагане на наказание по чл.37, ал.1, т.7 от НК – лишаване от право да управлява МПС, безспорно, от съответната категория, за която е придобило правоспособност и от която то временно е лишено с влязъл в законна сила съдебен или административен акт (по аргумент от чл.155, ал.1 от ЗДвП – „всеки водач има право да управлява моторно превозно средство от категорията, за която притежава свидетелство за управление”). Наказанието „лишаване от право да се управлява МПС” се изпълнява с отнемане (изземване, предаване, връщане) на свидетелството за управление (СУМПС) от съответните контролни органи или водача – чл.172, ал.2, т.3 и ал.3 от ЗДвП и чл.21-23 от Наредба І-157/01.10.2002 г. на МВР. С изтичане на срока на лишаването на водача от това му право обаче той не винаги автоматично го възстановява, като в закона и цитираната наредба са посочени допълнителните изисквания към него (обобщено в чл.24, ал.1 от наредбата във връзка с различни текстове от ЗДвП). Ако в срока на изтърпяване на наказание лишаване от право да управлява МПС водачът отново седне зад волана, включително и управлява МПС от категория, за което не е придобил правоспособност, то той би бил санкциониран по административен ред съгласно чл.177, ал.1, т.1 от ЗДвП, а при следващо деяние – за престъпление по чл.343в, ал.1 от НК. Ако обаче срокът на лишаването му от правоуправление е изтекъл и той не е възстановил правата си било заради не издържан проверовъчен изпит или не изтекъл ограничителен срок да положи такъв, било заради наличие на физически или психически недъг, поради което не отговаря на медицинските или психическите изисквания за управляване на МПС от съответната категория, и въпреки това управлява МПС, то той върши нарушение по чл.150а от ЗДвП и подлежи на санкция по административен ред по чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП, а когато в едногодишен срок от това му наказване с влязло в сила наказателно постановление отново управлява МПС, то тогава осъществява престъпния състав на чл.343в, ал.2 от НК. Тук се вижда връзката между двата престъпни състава на престъпленията по чл.343в, ал.1 и 2 от НК, които, макар и самостоятелни, боравят с единни понятия за правоспособността на дееца като водач на МПС и правото му законосъобразно да осъществява такава дейност, за което притежава валидно СУМПС. Транспортната дейност следва да се разглежда свързано с правата на гражданите на свободно придвижване, на работа, свързана с транспорт на пътници или стоки, било в рамките на Европейската общност или извън нея, но като се отчита характерът на регулираните обществени отношения и правомощията на държавата да въведе определени ограничения чрез националното си законодателство на това право да се управлява МПС чрез правилата за контрол и осигуряване на пътната безопасност. Или, за разрешаване на разглеждания проблем от значение е не само вътрешното ни законодателство, но и норми от общностното право в ЕС, част от който е България. На тази база следва да се разрешат въпросите относно правоспособността на водача и защо следва да притежава валидно, съответно СУМПС. Съгласно чл.150а, ал.1 от ЗДвП, „за да управлява МПС, водачът трябва да притежава СУМПС, валидно за категорията, към която спада управляваното от него превозно средство”, т.е. според категорията на управляваното от него МПС се съобразява дали притежаваното от него СУМПС е „съответно”. От друга страна, съгласно чл.157, ал.1 от ЗДвП той получава и контролен талон към това СУМПС и определен брой контролни точки за отчет на извършваните нарушения. Този талон съпътства СУМПС и може да бъде отнет при съставяне на акт за констатиране на административно нарушение по ЗДвП (АУАН), който го замества за един месец от съставяне на акта. Правното значение на СУМПС е изяснено в чл.3, ал.3 от ЗБЛД, като тези, издадени от българската държава на нейните граждани имат силата и на документ за самоличност. Основното предназначение на СУМПС обаче е удостоверяване на правоспособността на лицето да управлява МПС от дадена категория. Като страна-членка на ЕС, България е транспонирала в националното си законодателство изискванията на Директива 2006/126/ЕО на ЕС от 20.12.2006 г., изменена с Директива 2009/113/ЕО на Комисията от 25.08.2009 г., Директива 2011/94/ЕС на Комисията от 28.11.2011 г., съответно съгласно § 2 от ПЗР на ЗБЛД (преименуван ЗБДС, ДВ бр.82/2009 г.) и § 35, т.3 от ДР на ЗДвП (ДВ.бр.54/2010г.). И докато ЗБЛД урежда „условията и реда за издаване, ползване и съхранение на българските лични документи”, включително СУМПС, то ЗДвП „урежда ... изискванията за правоспособност на водачите на ППС, ... както и принудителните мерки, които се прилагат, и наказанията за нарушаване на разпоредбите на този закон и на издадените въз основа на него нормативни актове”, като целта е „да се опазват животът и здравето на участниците в движението по пътищата, да се улеснява тяхното придвижване, да се опазват имуществото на юридическите и физическите лица, както и околната среда от замърсяването от МПС”. Дадено лице ще придобие правоспособност за управление на МПС по правилата на ЗДвП, за което има правото да получи, съответно държавата е длъжна да го снабди със СУМПС по реда, установен в ЗБЛД, за да може да удостовери „правоспособността за управление на МПС”. Съгласно този закон, СУМПС като български личен документ е собственост на държавата (чл.2) и то се предава на органа, който го е издал, при изтичане на неговата валидност (чл.10, ал.1, т.5 от с.з.), т.е. той е „индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на МПС” от „категорията/ите, за които е валидно” (чл.50, ал.1 и чл.53, ал.1, т.10 от ЗБЛД), като сроковете за валидност са определени в двата цитирани закона, съобразено с посочените директиви на ЕП и на ЕС и Комисията на ЕС. С § 1, т.2, б.”ж” от ДР на ЗБЛД е дефинирано какво е „нередовен български личен документ” – „ е с изтекъл срок на валидност”, а съгласно чл.81, ал.2, т.6 от с.з. - притежателят му подлежи на санкция по административен ред, ако „използва нередовни български лични документи” ( с ал.1, т.7 на същия член, но с изменение на закона в сила след инкриминираното деяние - ДВ бр.75/2012 г. е наказуемо и неподаването в срок до 30 дни на заявление за издаване на ново СУМПС при промяна на постоянното местоживеене на лицето от едно населено място в друго). Изводът е, че по ЗБЛД се урежда документооборотът и ползването на БЛД, съответно предвижда санкции при нарушаване на свързаните с това правила. За разлика от ЗБЛД, ЗДвП и приетите въз основа на него други подзаконови нормативни актове предписват правила, свързани с управлението на МПС. И докато СУМПС удостоверява правоспособността на лицето да осъществява такава дейност, придобиването и запазване във времето на придобитата от лицето правоспособност се свързва с усвояването на определени знания и постигане на умения от него на основата на определени минимални стандарти за физическа и умствена годност за управление на съответните ППС, което намира своето отражение при първоначалното издаване или при периодичното подновяване на СУМПС, което, според цитираната Директива на ЕП и ЕС, инкорпорирана в законодателството ни, ще даде възможност за „редовен контрол ... за съответствие” с тези минимални стандарти за постигане на посочените цели, общи за ЕС, поради което те „следва да съвпадат с подновяването ..... и да се определят от срока на валидност на СУМПС”. По този начин, всяка държава-членка на ЕС, съобразявайки установените за общността срокове за административна валидност на СУМПС, може да ги и намали, за по-ефективен контрол върху годността на водачите на МПС, включително и само за дадена категория МПС с оглед специфичната отговорност на водачите им. Поради това следва да се приеме, че изискването за „съответно свидетелство за управление на МПС” значи да е валидно както с оглед на срока на неговата „административна валидност”, така и за „категорията МПС”, което се управлява от водача. Когато дадено лице не е провело обучение и не е издържало изпит за придобиване на правоспособност за управление на МПС, то безспорно не притежава такава и нарушава чл.150 от ЗДвП. Приравнено на него е и правоспособен водач, който съгласно чл.157, ал.4 от ЗДвП „губи придобитата правоспособност” заради отнети всички контролни точки. Разумът на това законодателно решение е, че щом той е допуснал множество нарушения на правилата за движение, довело до отнемане на тези всички контролни точки, то има проблем с неговите знания и умения при управлението на МПС и затова следва да ги докаже наново с ново обучение и проверовъчен изпит. Поради това и съдебната практика вече е утвърдила в множество решения на ВКС, включително и цитираните от страните по делото, че чл.343в, ал.2 от НК е приложим за всички случаи на управление на МПС без съответно СУМПС – както когато такова не е издавано на водача, така и когато то е отнето на някакво основание. Не е съответно и СУМПС с изтекъл срок на валидност, тъй като водачът не е доказал след изтичане на срока наличието на съответствие с минималните стандарти за физическа и умствена годност за управление на МПС от съответната категория, което се доказва със съответните документи, изисквани от контролните органи в съответствие с националното законодателство. При просрочие на валидността на СУМПС и управляване на МПС извън този срок водачът първоначално носи административно-наказателна отговорност (уредена в чл.171, ал.1, т.2 вр.чл.150а от ЗДвП), а когато в едногодишен срок от наказването му по административен ред продължава да управлява МПС без „подновено” СУМПС, той осъществява състава на чл.343в, ал.2 от НК. Правилно за това престъпление не е предвидена в чл.343г от НК и санкция по чл.37, ал.1, т.7 от НК – лишаването на водача от право да управлява МПС, тъй като при подновяване на СУМПС той следва да докаже пред контролните органи съответствието с минималните изисквания за издаването на съответно СУМПС и едва тогава може да осъществява транспортна дейност било за себе си, съобразно свободата на придвижване в рамките на общността или извън нея, било като работа. Разумът на законодателя да не предвиди такава санкция за тези водачи е както защото те нямат или са загубили правото за управление на МПС, така и защото не са доказали в съответния срок годността си да го упражняват. Законосъобразно въззивният съд е поставил акцента не върху придобитата или загубена от водача правоспособност, а върху задължението на водача да докаже пригодността си за управление на МПС чрез притежаване на валидно за категорията на управляваното такова СУМПС, а това означава и то да е в срока на административната му валидност, за да е годен удостоверителен документ за тази му правоспособност. С оглед така изложените съображения ВКС намира, че доводите за несъставомерност на деянието както от обективна, така и от субективна страна като престъпление по чл.343в, ал.2 от НК за неоснователни. И от обясненията на подс.М. се установява, че той е имал съзнанието за невалидността на СУМПС, за което е бил наказан по административен ред и е следвало да направи необходимото за подновяването му, като докаже със съответните документи пригодността си за управление на МПС от категорията на добитата от него правоспособност, както това е сторил месец след инкриминираното деяние ( виж писмо изх.№ 109-12/2012 г. за новото му СУМПС, издадено на 24.04.2012 г.), като незнанието на закона не го оневинява. Именно и затова до ангажиране на наказателната му отговорност се стига едва след санкционирането му по административен ред, като е даден доста продължителен период от време, през който той да може да отстрани пречките (ако такива съществуват), ограничаващи правото му да управлява МПС. Или, в рамките на правилно установените факти, които и не се оспорват, материалният закон е приложен правилно от окръжния съд и не е налице соченото касационно основание по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК, което да налага отмяна на атакуваната въззивна присъда и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд или оправдаване на жалбоподателя от настоящата инстанция. Съдът обаче е допуснал друго нарушение на закона, изразяващо се в отказа да приложи разпоредбата на чл.78а, ал.1 от НК. Мотивирал се е с факта, че срещу подс.М. има друго, „второ съдебно производство за същото престъпление”, поради което била налице пречката по чл.78а, ал.7, пр.3-то от НК. За това друго деяние обаче данни е имало още на досъдебното производство и е следвало да бъде съобразено от прокурора при очертаване на обвинението по настоящето дело, тъй като това „множество от престъпления” е последица от разкъсването на продължаваното престъпление, каквото се явяват тези две деяния на 08.10.2011 г. и на 19.03.2012 г., дали основание да му се търси наказателна отговорност по чл.343в, ал.2 от НК, но в две отделни наказателни производства. С това са загърбени и задължителните указания в Тълкувателно решение № 2 от 21.10.2010 г. по т.д. № 2/2010 г. на ОСНК-ВКС. От представените пред районния съд доказателства е установено, че наказанията при предишното му санкциониране по чл.78а, ал.1 от НК по НОХД № 591/2007 г. на районен съд-Силистра жалбоподателят е изтърпял на 12.12.2007 г., когато е внесена наложената му глоба, а лишаването му от право да управлява МПС за срок от 6 месеца – от 13.04 до 13.10.2007 г. До инкриминираното деяние е изминал срок, по-дълъг от този по чл.82, ал.1, т.5 от НК и той е реабилитиран за това си осъждане на основание чл.88а, ал.1 от НК и следва да се счита за неосъждан, поради което са налице условията на чл.78а, ал.1 от НК за освобождаването му от наказателна отговорност и налагане на административно наказание, което може да бъде само глоба, без да се налага наказание лишаване от право да управлява МПС, тъй като в чл.343г от НК такава кумулативна санкция не е предвидена, което бе коментирано по-горе. ВКС намира, че с оглед обществената опасност на деянието, която не е висока, но от друга страна, дългият период от време, през който подс.М. не се е съобразил с изискванията на закона да поднови СУМПС, миналото му на водач с множество нарушения на правилата за движение, за което е понасял тежки имуществени санкции, както и данните за имотното му състояние от самите му обяснения, то съответно на допуснатото от него деяние е административно наказание глоба в размер на 3000 лв, в какъвто смисъл обжалваната присъда следва да бъде изменена (виж Тълкувателно решение № 1 от 25.10.2011 г. по т.д.№ 1/2011 г. на ОСНК-ВКС) с освобождаването му от наказателна отговорност и налагане на посоченото наказание глоба, като се отмени лишаването му от право да управлява МПС. В останалата част жалбата се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 и 3 от НПК Върховният касационен съд – първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 36 от 05.07.2012 г., постановена по ВНОХД № 109/2012 г. по описа на Силистренския окръжен съд, като ОСВОБОЖДАВА подсъдимия О. П. М., със снета по делото самоличност, от наказателна отговорност за престъплението по чл.343в, ал.2 от НК и на основание чл.78а, ал.1 от НК му НАЛАГА административно наказание ГЛОБА в полза на държавата в размер на 3 000 – три хиляди лева и ОТМЕНЯ наложеното му наказание по чл.37, ал.1, т.7 от НК – лишаване от право да управлява МПС за срок от две години. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата част. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :