Р    Е    Ш   Е   Н   И    Е    № 214   София, 20 април  2010 г.   В ИМЕТО НА НАРОДА   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в  съдебно заседание на осми април 2010 г. в състав:                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА                                                            ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА                                                                        СЕВДАЛИН МАВРОВ   при секретаря ...........Ив. ИЛИЕВА..........................  и в присъствието   на прокурора от ВКП .........ПЕТЯ МАРИНОВА................, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА  наказателно дело № 121/2010 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:     Производството е образувано по жалба на защитника на подсъдимия С. Л. А. срещу въззивно решение № 344 от 13.10.2009г., постановена от Софийски апелативен съд по ВНОХД № 405/2009 г., с което е била потвърдена първоинстанционната присъда по делото. С присъда № 43 от 31.10.2008 г. , постановена по НОХД № 288/2001 г. от Софийски окръжен съд, подсъдимият А е бил признат за виновен в това, че в периода от 02.08.1996 г.до 05.08.1996 г. в гр. С. и в с. С. в съучастие като съизвършител с Б. С. А. , В. Й. С. , М. В. Б. и Н. С. А. отвлякъл две лица Ф. Ю. Х. и М. С. А. и противозаконно ги лишил от свобода,като деянието е извършено от повече от две лица и спрямо две лица, поради което и на основание чл. 142 ал.2 т.2 и т.5 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК и чл. 54 от НК му е било наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от три години. Със същата присъда подсъдимият е бил признат за виновен за това, че на 05.08.1996 г. в с. С. в съучастие като съизвършител с И. М. Д. с цел да набави за него имотна облага се опитал да принуди чрез заплаха Ф. Ю. Х. и М. С. А. да извършат нещо противно на волята им – да заплатят сумата от 20 хиляди германски марки, равностойни на 2 520 200 неденоминирани лева и с това да им причини имотна вреда, която е в големи размери, поради което и на основание чл. 214 ал.2 т.5 вр. ал.1 вр. чл. 18 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 и чл. 54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години и глоба в размер на 200 лева. На осн. чл. 23 ал.1 от НК на подс. А. е било наложено едно общо наказание в размер на три години лишаване от свобода. На осн. чл. 66 ал.1 от НК изпълнението на това наказание било отложено за срок от четири години.   Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия А, релевира съображения, които могат да бъдат подведени под касационния довод по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК. Нарушението на материалния закон се обосновава с липса на доказателства за участие на този подсъдим в инкриминираните престъпления. Сочи се, че са били пренебрегнати показанията на част от свидетелите и обясненията на подсъдимите, като съдебните инстанции са се предоверили на показанията на двете пострадали свидетелки. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивното решение и постановяване на решение, с което подс. А. да бъде оправдан. Пред касационната инстанция защитата на подс. А. поддържа жалбата по изложените в нея доводи, като твърди, че подсъдимият не би могъл да извърши вменените му престъпления, тъй като е бил със сериозна травма на крака. Повереникът на гражданската ищца и частен обвинител Ф. Х. намира жалбата за неоснователна, тъй като видно от мотивите съдът е направил пълен анализ на всички доказателства и е обосновал своите изводи. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и счита, че приетите за установени фактически обстоятелства кореспондират с приетите за достоверни доказателства, като никое доказателство не е игнорирано, а съдът е изложил съображения защо не е кредитирал определени доказателствени средства. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата е неоснователна. Касационната инстанция намира за необходимо да посочи на жалбоподателя, че необосноваността на атакувания съдебен акт /какъвто е основния довод на касационната жалба/ не е сред касационните основания, визирани в чл. 348 от НПК, поради което тя не може да бъде обект на проверка от касационната инстанция. Приетите за установени фактически положения от въззивния съд не могат да бъдат поставени на контрол, стига при тяхното констатиране да не са допуснати процесуални нарушения. С оглед на това и с оглед пълното гарантиране на правото на подсъдимия да получи отговор на доводите си в жалбата ВКС извърши проверка на въззивния съдебен акт и с оглед касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Проверката на съдопроизводствените действия на първата и на въззивната инстанции не сочи да са допуснати съществени процесуални нарушения, налагащи упражняване на правомощието на ВКС за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Направен е обстоен анализ на всички доказателствени източници и е демонстрирана волята на въззивния съд да кредитира определени от тях – показанията на св. Х на св. П, както и тези на св. В, както и да не даде вяра на други – на обясненията на подс. А. , както и на показанията на Б. А. и В. С. По този начин крайният резултат на доказателствения процес е обективиран по един ясен, убедителен и несъмнен начин, така че волята на въззивния съд и неговото вътрешно убеждение е възможно да бъдат проследени както от страните в процеса, така и от касационния съд. В мотивите на решението си Софийският апелативен съд е дал изчерпателен и обоснован отговор на всички възражения на защитата и е аргументирал в пълна степен своите съображения за достигнатия фактически и правен извод по делото, който не се различава от този на първоинстанционния съд. Обективни данни за нарушение на задължението на съда по чл. 107 ал.3 от НПК – да събира както разобличаващи, така и оправдателни доказателства, не са налице. Съдебните инстанции по фактите са събрали доказателства и от двете категории, като право на всяка от тях е да кредитира едната от тях, стига да изложи съображения по реда на чл. 339 ал.2 и ал.3 от НПК. В мотивите на въззивното решение, а и на присъдата, това е направено, поради което съдът не може да бъде упрекнат в нарушаване на основните принципи на наказателния процес, визирани в чл. 13 и чл. 14 от НПК. Касационната проверка на атакуваното решение, потвърждаващо присъдата, не констатира въззивната инстанция да е придала на обвинителните доказателства смисъл, какъвто те нямат. Напротив, извършен е обстоен и задълбочен анализ на показанията на св. Х. Те са съпоставени с тези на св. Ф, както и със заключението на съдебно-медицинската експертиза, с данните , съдържащи се в протокол за претърсване и изземване в дома на подс. Ив. Д. , в медицинските свидетелства и епикриза, и след като съдът се е уверил, че те са достоверни, е мотивирал своите фактически и правни изводи върху тях. Не броят на оправдателните и обвинителните доказателства е аргумент за кредитиране на едните или другите, а тяхната достоверност, която е резултат от анализа, направен от съда. Подходът му в случая е напълно законосъобразен, а в преценката на съда ВКС не би могъл да се намесва, освен ако не констатира нарушение на процесуални норми при анализа на доказателствата. Както се посочи, такива не са налице, поради което фактическата необоснованост на въззивния съдебен акт не може да бъде подложена на контрол от настоящия съд, доколкото тя не представлява касационно основание. Не почиват на обективната действителност доводите на защитника на подс. А. , че съдът е игнорирал безмотивно обясненията на този подсъдим, приемайки ги за негово средство за защита. Твърде обстойно двете инстанции по фактите са изследвали това доказателствено средство и след съпоставянето му с останалите източници на доказателства, са изложили съображения защо не го кредитират изцяло. Изолирани са обясненията на А. по отношение на това коя от пострадалите свидетелки е пристигнала на мястото на произшествието и с кого е била, как са пребивавали те в с. С. и как са обитавали къщата, поради което противоречието е не само с показанията на пострадалите, които подкрепят обвинителната теза, но и с показанията на св. В и с обясненията на подс. Иван Д. и на подс. Мартин Б. , поддържащи оправдателната теза. С оглед на това противоречие обосновано двете предходни съдебни инстанции са мотивирали невъзможността да се кредитират обясненията на подс. А. в цялост, като по този начин са приели, че те са средство за защита в частта им, с която той отрича участието си в инкриминираните деяния, а в останалата част, в която кореспондират с останалите доказателствени източници – ги е приел за доказателствено средство. По този начин не е нарушен реда за оценка на доказателствения материал, изходящ от подс. А. , която оценка е извършена не изолирано и тенденциозно, както се твърди в жалбата, а в кореспонденция с всички останали доказателствени източници. По аналогичен начин касационният съд оценява и аргумента в жалбата на подс. А. относно оценката на представеното от него медицинско свидетелство, целящо да удостовери невъзможността му физически да осъществи престъпленията, в които е обвинен. И двете предходни инстанции са изложили пространни съображения защо въпреки удостоверената травма на крака на подс. А. , той е могъл физически да осъществи действията по нанасяне на удари и да употреби насилие върху свидетелките Х. и П. , натиквайки ги в лекия автомобил, с който те впоследствие са откарани в с. С., въпреки тяхната воля. По същия начин са интерпретирани доказателствените източници и по отношение на деянието, извършено след три дни – опитът за изнудване на пострадалите. Очевидно е, че подс. А. е имал физическата възможност да ходи пеша и то на значителни разстояния, както и да управлява автомобил, поради което логически житейски обосновани са изводите на двете съдебни инстанции, че той е имал физическата възможност и да употреби насилие върху двете момичета, за което насилие не му е бил необходим здрав долен крайник. К. се солидаризира и с цялата останала аргументация на САС в тази насока, ВКС не намира основание да кредитира този довод на защитата за обективна невъзможност на подс. А. да е извършител на престъпленията, в които е обвинен. С оглед на тези съображения ВКС не констатира да е налице касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК.   При проверката на въззивното решение не се откриват нарушения и на материалноправните разпоредби на НК. Приетите фактически обстоятелства от въззивната инстанция по фактите правилно са били подведени под нормите на чл. 142 и чл. 214 от НК.становени чрез съответните доказателствени способи са били всички елементи от обективната и субективна с. на тези деяния и правилно са били квалифицирани като престъпление именно по тези престъпни състави от НК. При така установените фактически обстоятелства ВКС не намира, че са налице основания да се приеме, че деянията, вменени във вина на подсъдимия А не са престъпни и не съставляват престъпления, поради което той да бъде оправдан. Поведението на подс. А. по принудителното изваждане на св. П от таксито, с което е пристигнала на мястото на ПТП, удрянето й по главата и насилственото качване в другия лек автомобил, извършването на подобни действия спрямо св. Х удрянето и извеждането й от заведението, в което се е намирала, насилственото й качване в същия лек автомобил, с който е променено досегашното местонахождение на двете пострадали и те впоследствие са откарани в с. С., където са били държани известно време, действително съставлява престъпление „отвличане” спрямо пострадалите. Деецът е ограничил възможността на Х. и П. да се придвижват свободно в пространството. Това е станало след като те против волята им са били качени в автомобил и откарани на място, където не са желаели да бъдат в този момент. Липсва елемент на доброволност на отпътуването, тъй като цялата тази поредност от действия и участие на лица в нея, които са били и физически много по-силни силни, сочи на принудително предприета промяна на местонахождението на св. Х. За да е налице липса на доброволност, не е необходимо тя да бъде демонстрирана по някакъв бурен и видим за околните начин. Създалата се ситуация за неизбежност и психическа притесненост, неяснота относно бъдещите действия на лицата и целта им са достатъчни да мотивират пострадалите да изпълнява чуждите желания, без самите те да искат промяната на своето местонахождение. Налице е в случая и второто изпълнително деяние на престъплението по чл. 142 от НК /в редакцията му към инкриминираната дата/ – противозаконното лишаване на Ф. Х. и М. П. от свобода. Обстоятелствата по делото сочат, че действията на подс. А. по насилственото качване на двете свидетелки в лекия автомобил и превозването им с него из София до момента, в който той е слязъл от автомобила – при блока на подс. Иван Д. , когато на негово място се качил св. Б, са съставомерни по чл. 142 от НК - лишаването на момичетата от свобода, което макар и с кратка продължителност за този подсъдим, е употребено, за да бъдат изведени тези свидетелки от София и държани в с. С.. И двете предходни инстанции ясно са разграничили участието на подс. А. в осъществяването на това престъпление от това на останалите подсъдими по делото. Изключително прецизно е било отбелязано, че противозаконното лишаване от свобода е осъществено на две места – София и Саранци, както и че участието на подс. А. е само по отношение на местоизвършването на това престъпление в гр. С., докато останалата част от престъплението представлява „ексцес” на умисъла на останалите подсъдими. Това обаче не лишава съвместната престъпна дейност от общността на умисъла. Подс. А. е съзнавал, че извършва действия, които правят възможно по-нататъшното поведение на останалите подсъдими, с което допринася за постигането на общата престъпна цел. При тези правилно установени констатации материалният закон е бил приложен правилно в съответствие с чл. 303 от НПК и той е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 142 ал.2 т.2 и т.5 вр. ал.1 от НК. По делото е било установено, че обективно е била употребена принуда от подс. А. спрямо пострадалите с целта да ги мотивира да извършат определено разпоредително действие – да изплатят сумата от 20 000 германски марки на подс. Иван Д. , като е следвало да се издължават с по 500 марки седмично. Целта, с която са искани тези суми - да се компенсират имуществените вреди от настъпилото ПТП, кореспондира с всички останали предходни действия на подс. А. и съзнанието, че и другият подсъдим - Ив. Д. извършва съвместни действия в тази насока.пражненото физическо насилие върху пострадалите в с. С. преди да бъдат върнати обратно в София / за което липсва обвинение спрямо А. /, отправените заплахи за изпращане за проституиране, отнемането на личните им документи, осъщественото спрямо тях престъпление „отвличане” са действия, с които подсъдимите са целели да мотивират двете момичета да предприемат действия по изплащане на парите. Те имат характер на физическа и психическа принуда, употребена спрямо пострадалите, под чието въздействие те да извършат имущественото разпореждане. В конкретния случай поради факта, че това имуществено разпореждане не е било извършено, деянието е реализирано само в стадия на опита. Правилно съдът е квалифицирал поведението на подс. А. като престъпление по чл. 214 ал.2 т.5 вр. ал.1 вр. чл. 18 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК. С оглед на тези съображения ВКС намери, че материалният закон е бил приложен правилно от въззивната инстанция и липсват каквито и да е причини да се счита, че е налице касационното основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК, което да обосновава оправдаването на подс. С. А. Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че оплакванията в касационната жалба на подсъдимия са неоснователни, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение     Р Е Ш И :     ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 3* постановено на 13.10.2009 г. по ВНОХД № 405/2009г. от Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване.       ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.