Р Е Ш Е Н И Е № 91 София , 17.06.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева Бисер Троянов ЧЛЕНОВЕ : Надежда Трифонова при секретар Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Калин Софиянски изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 262/2019 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби от защитника на подсъдимия Е. И. Б. адвокат И. И. и от поверениците на частните обвинители Е. О. С. и Г. О. С. адвокатите В. В. и В. М. против решение № 257 от 14.12.2018 г. по внохд № 343/2018 г. по описа на Великотърновския апелативен съд. В жалбата от защитника адвокат И. И. се сочи, че решението в осъдителната му част относно подсъдимия Е. Б. е „незаконосъобразно, необосновано и налагащо явно несправедливо наказание”. Изтъква се, че вменените на жалбоподателя задължения, регламентиращи безопасни и здравословни условия на труд, не са относими към вредоносния резултат, защото не са в пряка причинна връзка с него. С тях би могла да се ангажира единствено административна отговорност , която е приложена. Касаторът подчертава, че част от приетите от предходните съдилища нарушения са свързани с препоръчителни насоки, които не предвиждат конкретни изисквания към работодателя. В жалбата се заявява бланкетно, че в нарушение на процесуалните правила не са събрани относими към казуса доказателства, поради което фактическата обстановка по делото е останала неизяснена. Без отговор са останали въпроси, свързани с действията на пострадалия, довели до увреждането му. В заключение се обобщава, че подсъдимият не е извършил престъпление по чл. 123, ал. 1 от НК, поради което се отправят две искания в условия на алтернативност – да се постанови оправдателна присъда, включваща отхвърляне на гражданските искове, или делото да се върне за ново разглеждане от първоинстанционния съд. В жалбата на поверениците на частните обвинители адвокатите В. В. и В. М. въззивното решение се атакува като неправилно поради съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наложеното наказание. Според частното обвинение съдът не е подложил на внимателна проверка събраните доказателства относно отговорността на подсъдимия Б., като неправилно е приел, че той е съдействал за лечението на пострадалия. Акцентира се върху доказателства, игнорирани от предходния състав, които изключват съпричиняване на престъпния резултат от наследодателя на жалбоподателите О. С.. С допълннеие към касационната жалба се отправя искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от второинстанционния съд. В съдебното заседание пред касационната инстанция жалбоподателите защитават изложените писмено позиции. Прокурорът изразява становище за неоснователност и на двете жалби, като заявява, че въззивният съд е постановил решение при спазване на процесуалните правила и изяснена фактическа обстановки. Определеното на подсъдимия Б. наказание държавният обвинител намира за справедливо и индивидуализирано по стандарта на наказателния закон. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното : Великотърновският окръжен съд, наказателна колегия, с присъда № 47 от 09.05.2018 г. по нохд № 299/2016 г. признал подсъдимия Е. И. Б. за виновен в това, че на 29.06.2010 г. в склад за изкупуване на черни и цветни метали на „М. т. ”Е. – [населено място], намиращ се в [населено място], поради немарливо изпълнение на правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, в качеството на управител на „М. т.” Е., нарушил норми и правила по охрана и безопасност на труда, регламентирани от чл. 284, ал. 1 от КТ, чл. 10, ал. 1 от ЗЗБУТ и чл. 4 и чл. 20 от Наредба № 3 от 19.04.2001 г. за минималните изисквания за безопасност и опазване на здравето на работещите при използване на лични предпазни средства на работното място, като не изпълнил задължението си да предостави безплатно специално облекло и лични предпазни средства на О. И. С. и по този начин допуснал при извършени огневи работи последният да не ползва защитно облекло и кожена предна престилка; от чл. 277, ал. 1 и ал. 2 от КТ, като не изпълнил задължението си да разработи и не утвърдил правила за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд в предприятието и не обявил същите по подходящ начин на работните места; от чл.127, ал. 1, т .5 от КТ, като не изпълнил задължението си да осигури на пострадалия работник О. С. нормални условия за изпълнение на работата по трудовото правоотношение, за което се е уговорил, и не му осигурил указания за реда и начина на изпълнение на трудовите задължения и упражняване на трудовите права, включително запознаване с правилата за вътрешния трудов ред и с правилата за здравословни и безопасни условия на труд; от чл. 166 от Наредба №7/23.09.1999 г за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работно оборудване, като не изпълнил задължението си да осигури предоставяне на работещите на съответна информация, а в случай, при който съществува риск за безопасността и здравето на работещите, да осигури прилагането на писмени инструкции, съдържащи необходимата информация за условията за използване на работното оборудване, предвидимите ненормални ситуации, изискванията за безопасност и здраве при работа, както и извлечение от опит-заключения при използване на работното оборудване, в следствие на което допуснал пострадалият работник О. И. С. да наруши задължителните специфични изисквания за извършване на огневи работи съобразно т.1.12 на Приложение 6 към чл. 111 от Наредба I-209/22.11.2004 г. за правилата и нормите за пожарна и аварийна безопасност на обектите в експлоатация ( Наредба I-209/22.11.2004г.) като извършил газорезни работи в резервоар, в който имало леснозапалими и горими течности, преди вместимостта му да бъде изпразнена, почистена, подсушена и вентилирана, без лабораторен анализ на въздушната среда и при неосигурени условия за пожарна и аварийна безопасност, вследствие на което и при условията на съпричиняване с пострадалия, причинил смъртта на О. И. С., поради което и на основание чл. 123, ал. 1, вр. с чл. 36 и чл. 54 от НК му наложил наказание лишаване от свобода в размер на две години, чието изтърпяване отложил съгласно чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 160, ал. 1, вр. с чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК съдът лишил подсъдимия от право да извършва дейност по управление на отпадъци за срок от две години. Със същата присъда подсъдимата Ж. М. Х. била призната за невинна и оправдана по обвинението по чл. 123, ал. 1 от НК. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски. Великотърновският апелативен съд, наказателно отделение, с решение № 257 от 14.12.2018 г. по внохд № 343/2018 г. изменил първоинстанционната присъда, като намалил наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода от две години на десет месеца и отменил наказанието лишаване от право да извършва дейност, свързана с управление на отпадъци. В останалата част присъдата била потвърдена. Пределите на касационната проверка обхващат единствено производството относно подсъдимия Е. И. Б. (по аргумент от ТРОСНК №5/2018 г. т.4) . Тук е мястото да се отбележи, че по делото не са предявени граждански искове , поради което искането на адвокат И. И. за обсъждане на тяхната основателност и отхвърляне е безпредметно. Касационната инстанция намира, че второинстанционният съдебен акт не съответства на стандарта на чл. 305, ал. 3 от НПК и не доказва, че въззивната проверка е извършена при точно спазване на чл. 13 , чл. 14, чл. 102 и чл. 107, ал.3 и ал.5 от НПК. Изложената аргументация на вътрешното убеждение на съда по релевантните обстоятелства, а оттам – и на приложимия закон, съдържа фактически и логически противоречия, чието преодоляване е непостижимо на този етап от разглеждане на делото в рамките на касационния контрол и предпоставя отмяна на обжалвания акт по силата на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Въззивният съдебен състав се е солидаризирал с установените от предходната инстанция факти (с изключение на констатациите относно трудовата ангажираност на оправданата подсъдима Ж. Х.). Според тях подсъдимият Е. Б., като управител на „М. Т.” Е. - [населено място] и работодател на пострадалия О. С. не е осигурил на последния безплатно специално облекло и лични предпазни средства и е допуснал той да извършва огневи работи без тяхната защита; не е разработил и не е утвърдил правила за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд и не ги е обявил по подходящ начин на работните места; не е осигурил на пострадалия указания за реда и начина на изпълнение на трудовите му задължения и упражняване на трудовите права, включително запознаване с правилата за вътрешния трудов ред и с правилата за здравословни и безопасни условия на труд и най-сетне не му е предоставил съответна информация, а при риск за безопасността и здравето му - и писмени инструкции за условията за използване на работното оборудване, за предвидимите ненормални ситуации и изискванията за безопасност и здраве при работа, както и извлечение от опит - заключения при използване на работното оборудване. С така очертаното бездействие съдът е свързал нарушение на нормативната база при изпълнение на дейност, представляваща източник на повишена опасност – рязане на метални части с газов пламък. Съдът е приел, че и пострадалият работник виновно е допринесъл за настъпването на злополуката, довела до смъртта му – взривяване на разрязвана от него цистерна. На стр.21 от мотивите на въззивното решение са развити аргументите за този извод. Там може да се прочете ,че „О. С., в качеството му на работник, на основание чл. 33 от ЗЗБУТ също е бил длъжен да се грижи за здравето и безопасността си, както и за здравето и безопасността на другите лица, пряко засегнати от неговата дейност, в съответствие с квалификацията му и дадените от работодателя инструкции.” След това съдът продължил със заключението, че С. е притежавал професионална квалификация и дългогодишен опит, и макар да не е бил надлежно инструктиран, да не е имал необходимото специално работно облекло и предпазни средства и да не разполагал с необходимите ресурси за промиване, подсушаване и вентилиране на цистерната, той е могъл и е бил длъжен да съобрази риска, който поема. Допуснатите от работника нарушения са отразени в два абзаца на проверявания съдебен акт. На стр.14 – стр.15 са посочени разпоредби на Наредба I-209/22.11.2004 г Цитираната наредба е отменена преди постановяване на първоинстанционната присъда ( ДВ бр. 81 от 18.10.2011 г. ), но това обстоятелство не променя съдържанието на диспозицията на инкорпорищата го бланкетна норма на чл. 123, ал.1 от НК. По силата на обвързващите указания на ППВС № 1/83 г., т.2, б.”в” при промяна на нормативната уредба, която запълва бланкетна наказателна норма, от значение за отговорността на дееца е само и единствено правилото, което е било в сила при извършване на деянието , които той не е спазил : · по чл. 101, ал. 1, според която за извършване на огневи работи на временни места се попълва акт, който се регистрира в дневник по образец; · по чл. 103, ал. 1, предвиждаш при наличие на условия за образуване на взривоопасни концентрации от пари и газове, лицето, издаващо акта, организира вземане на проби за анализ на средата на всеки два часа, резултатите от която се отразяват в протокол за определяне на взривната опасност; · по т.1.7 от Приложение № 6 към чл. 111, изискваща необходимост преди извършване на огневи работи в резервоари, тръбопроводи, апарати и др. , в които има или е имало леснозапалимии горими течности, газове и прахове, вместимостите да се изпразнят и почистят, ако са под налягане, налягането да се понижи до атмосферното, да се промият с гореща вода , прегрята пара и воден разтвор на сода каустик, след което да се подсушат и вентилират, да се направи лабораторен анализ на въздушната среда, а данните от него да се отразят в нарочен протокол съгласно чл. 4 · по т. 1.1.4 от Приложение № 4 към чл.111 ( вероятно съдът е имал предвид Приложение № 6 , тъй като Приложение № 4 е към чл.101, ал.1 от Наредба I-209/22.11.2004 г.), забраняващ газорезни работи, когато в процеса на работа е възможно образуване на взривоопасни концентрации на пари ; · по т.1.14 от Приложение № 6 към чл. 111, изискваща резервоарите, цистерните, тръбопроводите, апаратите и др., на които ще се извършват огневи работи, да се изключват или изолират от комуникациите със заглушки а всички люкове, контролни и други отвори са отворени и в тях се поддържа постоянна вентилация. На стр.20 - стр.21 въззивната инстанция, анализирайки задълженията на пострадалия, е изтъкнала, че той въпреки опита и квалификацията си, е нарушил технологичните правила за безопасност (вероятно посочените на стр.14 - стр.15),като изрично е наблегнал върху тези по т.1.7 от Приложение № 6 към чл. 111 от. Наредба I-209/22.11.2004 г. за правилата и нормите за пожарна и аварийна безопасност на обектите в експлоатация и отново е повторила съдържанието на този текст, така , както е описан на стр.1 4- стр.15. Двукратно цитираната разпоредба на т.1.7 от Приложение № 6 към чл.. 111от Наредба I-209/22.11.2004 г .г. обаче е посветена на друго изискване - при наличие на условия за изпарения на леснозапалими и горими течности и газове се да се осигури вентилация, която намалява концентрацията на парите най-малко два пъти под долната граница на взривяване, което се установява с анализ и протокол. Описаното от съда правило е относимо към разпоредбата на т.1.12 от Приложение № 6 към чл. 111 от Наредба I-209/22.11.2004 г , която е посочена на стр.2 от мотивите, посветени на съдържанието на първоинстанционната присъда, а също и на стр.18. Тази непрецизност би могла да бъде определена като редакционен пропуск , тъй като от общия контекст на въззивното решение все пак може да се изведе вътрешното убеждение на съдебния състав за неспазване на т 1.12 от Приложение № 6 към чл. 111 от Наредба I-209/22.11.2004 г . Много по - важни са пропуските на въззивния състав при определяне на задълженията на работодателя и работника в процеса на осигуряване на безопасен труд. Общата констатация (на стр.21), че О. С. е нарушил технологични правила за безопасност, от които е конкретизирано като особено важно само това по т.1.12 от Приложение № 6 към чл. 111 от Наредба I-209/22.11.2004 г. лишава от убедителна аргументация изводите за каузалния принос на пострадалия в инкриминираната дейност. Въззивният състав е допуснал неяснота, тангентираща с превратно възприемане на доказателствата относно неговата ангажираност с осигуряване на пожарната и аварийна безопасност. На стр.13 - стр.14 от въззивното решение е посочено, че към делото е приложена заповед, издадена от подсъдимия на основание чл. 11 от Наредба I-209/22.11.2004 г , с която били определени места за извършване на оксиженови и електроженови заварки и газозаваръчни работи, съпругата на подсъдимия била посочена за лице, имащо право да издава акт за огневи работи, а на О. С. било възложено да регистрира актовете в дневник по образец, да бъде ръководител на огневите работи и да контролира изпълнението. Съдът констатирал, че няма доказателства за надлежно връчване на заповедта, а подписът за запознаване с нейното съдържание не е положен от пострадалия. При тези фактически твърдения не става ясно защо на стр.21 е прието, че О. С. е „знаел, че няма издаден акт за огневи работи, какъвто в случая задължително е трябвало да има”. Разсъжденията на стр.21 - стр.22 относно задълженията на пострадалия във връзка с безопасността са изградени на базата на предположения за обхвата на знанията му, обусловени от неговата квалификацията и професионален опит, но не и върху анализ на конкретните правила за организация и извършване на огневи работи. Това е довело до тежко логическо противоречие, тъй като подсъдимият е осъден за това , че не е информирал работника за възможни рискове по съответния легален ред чрез правила , инструкции и указания, но в същото време са изложени съображения, че пострадалият ( очевидно самостоятелно и независимо от тях) е имал капацитет за безопасно изпълнение на трудовите си задължения, но виновно не е спазил правилата за безопасност. Не се отличават с категоричност и разсъжденията на съда относно важното обстоятелство защо О. С. е започнал да реже доставената на работната площадка цистерна. Във въззивното решение многократно се подчертава, че никой не му е възложил тази работа, а той я предприел по собствена инициатива. В същото време се заключава, че на практика е била създадена организация С. да предприема рязане на намиращите се на същото място метални предмети, без да е необходимо да му бъде давано нареждане за всеки от тях поотделно. След като действията на пострадалия обективно са елемент от причинно - следствения процес, довел до тежкото му увреждане, съдът би следвало да ги обсъди в контекста на неговите задължения, произтичащи от трудовия договор и длъжностната характеристика и да разграничи, на базата на целия събран доказателствен материал, обхвата на ангажимента на работника по чл. 33 от ЗЗБУТ да се грижи за своите на други лица здраве и безопасност от този на работодателя по чл. 127, ал. 1 от КТ да осигури на работника нормални условия за изпълнение на работата по трудовато правоотношение. Обобщено, след въззивното решение са останали неизяснени основни факти и обстоятелства, свързани с предмета на делото. Второинстанционният съдебен състав не е изследвал задълженията на работодателя и на пострадалия работник във връзка със правилата за здравословни и безопасни условия на труд и не е анализирал задълбочено създадената организация за безопасен труд в „ М. т.” Е.. Поради тази причина в рамките на настоящето касационно производство са невъзможни окончателни изводи за правната квалификация на инкриминираната дейност, за каузалния принос на подсъдимия и пострадалия и за справедливост на определените санкции, към което призовават както защитника на подсъдимия, така и поверениците на частните обвинители. Налице е касационното основание на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК , предпоставящо отмяна на въззивното решение и ново разглеждане на делото от друг състав на същия съд, при което да се отстранят посочените процесуални нарушения. За пълнота на изложението настоящият състав дължи становище по останалите доводи със самостоятелно значение, атакуващи проверявания съдебен акт. Несподелимо е твърдението на защитата, че не е изяснен в достатъчна степен въпроса при каква форма на изпълнителното деяние по чл. 123, ал. 1 от НК се претендира наказателната отговорност на подсъдимия – незнание или немарливо изпълнение. Както е добре известно параметрите на предмета на доказване в съдебното производство по наказателни дела се определят от обвинителния акт. Незнанието и немарливото изпълнение на правнорегламентирана дейност са семантично различни, поради което не може да се допусне объркване при ясно заявена позиция на прокурора, че повдига обвинение за втората форма на изпълнително деяние. Незнанието означава, че субектът на престъпление няма представа за правилата, регламентиращи безопасността на дейността, докато немарливостта предполага информираност за тяхното съществуване в комбинация с нарушаването им. Не е излишно в отговор на жалбата на защитника да се прибави, че незнанието на определени факти, които имат значение за предвиждане на общественоопасните последици, също ще бъдат немарливо изпълнение на дейността, когато деецът е бил длъжен и е могъл да узнае тези факти и да предвиди общественоопасния резултат. Неоснователно е и оплакването за инкриминиране на несъществуващи задължения поради общия характер на приложените разпоредби от КТ и ЗЗБУТ. В конкретния казус е посочена както принципната регламентация на задълженията на работодателя за осигуряване на здравословни и безоопасни условия на труд , така и изпълващите ги с по-конкретно съдържание текстове от подзаконови нормативни актове. Най-сетне, отправеното искане за оправдаване на подсъдимия от касационната инстанция е лишено от процесуално основание, тъй като, както Върховният касационен съд е имал възможност многократно да посочи, тази възможност съществува само в случая на чл. 24, ал.1, т. 1 от НК т.е. когато установените от предходните инстанции факти установяват, че деянието не е извършено или не съставлява престъпление. Касационната инстанция, като съд по правото, не установява нови факти (с изключение на хипотезата на чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК , която няма приложение на този етап на развитие на делото), а при възприетата от предходните инстанция фактическа обстановка оправдаването на подсъдимия би било незаконосъобразно. При новото разглеждане на делото, според крайното заключение по повдигнатото обвинение, въззивният съд ще има възможност да обсъди и останалите аргументи на частните обвинители за тежестта на наказанията. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И ОТМЕНЯВА решение № 257 от 14.12.2018 г. по внохд № 343/2018 г. по описа на Великотърновския апелативен съд и връща делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.