2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 38 София, 14.06.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на единадесети февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№3780 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място] срещу решение №75 от 20.02.2015г. по гр.д.№709/2014г. на Софийския окръжен съд.
Жалбоподателят счита за неправилен решаващия извод на въззивния съд, че процесният имот - масивна търговска административна сграда, бивш градски универсален магазин [населено място], не е бил включен в капитала на дружеството [фирма], непряк праводател на жалбоподателя. Този извод влизал в противоречие с неоспорения констативен нотариален акт №109, т.ІІ, рег.3538, дело №290/2006г. на нотариус Т. Ф., както и неоспорените решения №38-А от 26.10.1994г. на ОбС Б. за образуване на [фирма] и за включване на имота в капитала му; решение №230/14.09.2006г. на ОбС Б., с което е дадено разрешение този имот да бъде продаден от [фирма] /в ликвидация/ на [фирма], праводател на жалбоподателя, както и от отбелязването в А. №2/04.04.1997г. Приемайки, че апорт на имота в капитала на [фирма] не е установен, при липса на оспорване на това обстоятелство и при наличие на документи, установяващи апорта, съдът нарушил правото на защита на жалбоподателя. На следващо място жалбоподателят счита, че въззивният съд е следвало да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност на акта на областния управител за обезщетяване на ищците по реда на чл.2, ал.1, т.1 ЗОСОИ и като съобрази разпоредбата на §6, ал.6 ПЗР на ЗППДОбП /отм./ да приеме, че не са били налице предпоставките за обезщетяване чрез съсобственост върху процесния имот и че искът за делбата му следва да бъде отхвърлен.
Ответниците в производството Л. К., П. Н., Г. Т., Е. А. и З. Т. оспорват жалбата. Считат, че въззивното решение е правилно. При апорта на непарична вноска в [фирма] били нарушени чл.72 и чл.73 ТЗ, но независимо от това е налице съсобственост между страните. Развиват и доводи по прилагането на §6, ал.6 ПЗР на ЗППДОбП.
С определение №552 от 10.11.2015г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1.За доказателствената сила на нотариалния акт, издаден по реда на 587 ГПК и длъжно ли е ползващото се от акта лице да доказва фактите и обстоятелствата, на които се основават констатациите на акта, при липсата на оспорване от другата страна и при положение, че първоинстанционният съд не му е вменил доказателствена тежест за това и 2. За правомощието на гражданския съд да преценява по пътя на косвения съдебен контрол материалната законосъобразност на реституционния акт по ЗОСОИ и съобразяването му с §6, ал.6 ПЗР на ЗППДОП /отм./.
По поставените въпроси настоящият състав приема следното:
В ТР №11/21.03.2012г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС е прието, че констативният нотариален акт, издаден по реда на чл.587 ГПК, се ползва с обвързваща доказателствена сила досежно удостовереното право на собственост. Той обаче може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Тежестта на доказване е на оспорващата страна.
По настоящото дело е представен констативен нотариален акт №109, т.ІІ, рег.3538, дело №290/2006г. на нотариус Т. Ф., който удостоверява правото на собственост на „Търговия ЕАД /в ликвидация/ върху процесния имот, като последващи приобретатели на имота са [фирма], а впоследствие – [фирма], който е ответник по предявения иск за делба. Този акт не е бил оспорен от насрещната страна в неговата цялост. Оспорването е само по отношение на противопоставимите права на ищците – физически лица за 7,768 % ид.части от имота. Именно защото не са оспорили нотариалния акт за останалите 92,232 %, ищците са поискали да се допусне и извърши делба между тях и [фирма]. Въпреки липсата на оспорване, въззивният съд с решението си е подложил на съмнение констатациите в нотариалния акт и като се е позовал на липсата на данни за спазването на чл.72 и чл.73 ТЗ относно изискванията за апорт на имота в капитала на [фирма] е приел, че имотът не е бил включен в капитала на дружеството.
Настоящият състав на ВКС приема, че по делото следва да намери приложение разрешението, дадено с ТР №11/21.03.2012г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС. Съдът няма правомощието служебно да проверява констатациите в нотариален акт по чл.587 ГПК, в случай, че той не е бил оспорен от някоя от страните и когато няма други доказателства по делото, които да оборват констатациите на нотариуса за принадлежността на правото на собственост на означеното в акта лице.
По втория въпрос в действителност липсва противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и той следва да бъде отклонен на основание чл.291, т.3 ГПК. Обжалваното решение не противоречи на посочената от жалбоподателя практика на ВКС - решение №417 от 19.05.09г. по гр.д.№307/2008г. на III ГО, решение №741/07.01.2011г. по гр.д.№1971/09г. на ВКС, IV ГО и решение №1235 от 05.01.09г. по гр.д.№5235/07г. на V ГО, според които гражданският съд извършва косвен съдебен контрол върху административни актове, които са от значение за правоотношението, предмет на исковото производство.
По съществото на касационната жалба:
С обжалваното решение състав на Софийския окръжен съд е отменил отхвърлителното решение №100 от 25.04.2014г. по гр.д.№1433/13г. на Ботевградския районен съд и е допуснал делба на масивна търговска административна сграда – градски универсален магазин [населено място], между съсобственици и при квоти: 92,232 % ид.части за [фирма] София; 2,126 % идеални части за Л. К.; 2,126 % идеални части за П. Н.; 1,390 % идеални части за Г. Т.; 1,063% ид.части за Е. А. и 1,063 % идеални части за З. Т.. [фирма] София е осъдено да заплаща на останалите съделители суми по чл.344, ал.2 ГПК.
За да допусне делбата въззивният съд е приел, че съделителите – физически лица имат права върху 7,768 % идеални части от процесната сграда, произтичащи от акт на областния управител за обезщетяване по чл.2, ал.1, т.1 ЗОСОИ. Прието е, че този акт не нарушава §6, ал.6 ПЗР на ЗППДОП /отм./. Областният управител е могъл да вземе решение за обезщетяване на физическите лица със съсобственост в процесната сграда, построена върху мястото на техния наследодател, тъй като към момента на вземане на това решение сградата не е била включена в активите на общинско предприятие. Няма данни по делото тя да е била апортирана в общинското дружество [фирма], непряк праводател на [фирма]. При учредителен апорт правото на собственост върху вноската се придобива от момента на възникване на дружеството - чл.73, ал.4 ТЗ, а съгласно чл.73, ал.1 ТЗ вноската на правото, за учредяването или прехвърлянето на което се изисква нотариална форма, се извършва с дружествения договор. За да произведе действие, апортът трябва да е отразен в дружествения договор. По настоящото дело не е представен дружествен договор на [фирма] и следователно апортът не е доказан. Само решението на общинския съвет за апорт не е достатъчно да породи правно действие. Липсват и данни за вписване на такъв апорт в търговския регистър, а вписването има конститутивен ефект.
Основателно е оплакването в касационната жалба, че въззивният съд е нарушил правото на защита на жалбоподателя, като е въвел с решението си спор, какъвто не е съществувал между страните по делото.
Искът за делба, предявен от физическите лица, се основава на следните обстоятелства:
- че процесният имот е бил апортиран в капитала на общинското дружество [фирма] въз основа на решение №38-А от 26.10.1994г. на ОбС Б.;
- че с решение №447 от 21.12.1998г. и решение №336 от 13.10.1999г. на Областния управител ищците са били обезщетени на основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОСОИ със съсобственост в размер на 7,768 % ид.части от сградата;
- че с нотариален акт №111, т.ІІ, рег.№3554, дело №292/2006г. на нотариус Т. Ф. имотът е продаден от [фирма] /в ликвидация/ на [фирма];
- че [фирма] е апортирало имота в капитала на ответника [фирма], което се установява от представения по делото устав.
Именно защото не оспорват апорта на имота в капитала на [фирма], ищците са поискали делбата му да се извърши между тях и ответното дружество.
От значение е и обстоятелството, че преди да бъде образувано производството за делба по настоящото дело, същите ищци са искали делба на същия имот, като са посочили за ответник [община]. Тази делба е била допусната и извършена. Правния си интерес от втория иск за делба, предявен срещу [фирма], ищците обосновават с виждането, че при първата делба не е участвал действителният им съсобственик – [фирма], който е правоприемник на [фирма].
С исковата си молба ищците са представили констативния нотариален акт №109, т.ІІ, рег.3538, дело №290/2006г. на нотариус Т. Ф., който удостоверява правото на собственост на [фирма] /в ликвидация/ върху процесния обект. Становището им по него е било, че актът не удостоверява действителни права на дружеството върху собствените им 7,768 % ид.части от имота, които те притежават по силата на обезщетението по чл.2, ал.1, т.1 ЗОСОИ. За разликата от 92,232% ид.части от сградата те не са оспорили нотариалния акт.
До приключване на делото във въззивната инстанция страните не са имали спор помежду си, че процесният имот е бил включен в капитала на [фирма], а и данни за това включване се съдържат в посочените по-горе доказателства - неоспорените решения №38-А от 26.10.1994г. на ОбС Б. за образуване на [фирма] и за включване на имота в капитала му; решение №230/14.09.2006г. на ОбС Б., с което е дадено разрешение този имот да бъде продаден от [фирма] /в ликвидация/ на [фирма], праводател на жалбоподателя, както и от отбелязването в А. №2/04.04.1997г.
С въззивното решение съдът въвежда спор, който не е съществувал между страните: че няма данни за спазването на чл.72 и чл.73 ЗС, тъй като по делото не е представен дружествен договор, от който да се установи апорта на непарична вноска в капитала на [фирма] и че няма данни за вписване на дружествения договор. Съдът не зачита и нотариалния акт №109, т.ІІ, рег.3538, дело №290/2006г. на нотариус Т. Ф., който не е бил оспорен от ищците, освен за 7,768 % ид.части, които те считат за своя собственост. По този начин въззивният съд действа в противоречие с ТР №11/21.03.2012г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС и решение №213/29.06.2012г. по гр.д.№1240/11г. на ВКС, ІІІ ГО, с което, в производство по чл.290 ГПК е прието, че въззивният съд не може да въвежда като спорно обстоятелство, което е било прието в доклада на първата инстанция като безспорно. Приемайки, че процесният имот не е бил включен в капитала на [фирма], въззивният съд достига до извод, че не е била налице пречката на §6, ал.6 ПЗР на ЗППДОлП /отм./ за издаване на решение по чл.2, ал.1, т.1 ЗОСОИ за обезщетяване на ищците със съсобственост върху спорния имот. Същевременно с решението си съдът допуска делба на имота и определя квота на [фирма] в размер на 92,232 % и по този начин мълчаливо зачита правоприемството на ответника с [фирма], което води до вътрешно противоречие на решението.
Като краен резултат обаче въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Решаващ за изхода на делото е въпросът дали областният управител е имал правото да обезщетява ищците по реда на чл.2, ал.1, т.1 ЗОСОИ със съсобственост върху процесната сграда. Съобразно установената практика на ВКС по прилагането на §6, ал.6 ЗППДОбП, материалноправните предпоставки по чл.2, ал.1, т.1 ЗОСОИ, вр. §6, ал.6 ЗППДОбП /отм./, се преценяват към датата на подаване на заявлението за реално обезщетяване – в този смисъл решение №870/20.07.2006г. по гр.д.№677/2005г. на ВКС, ІV-А ГО; решение №907 от 18.08.2010г. по гр.д.№2379/2008г. на ВКС, ІІ ГО; решение №189 от 29.10.2015г. по гр.д.№2462/15г. на ВКС, І ГО. В настоящия случай заявлението за обезщетяване е подадено на 29.09.1998г. /в решението на областния управител погрешно е записано 1989г./ и към тази дата, съобразно действащата към този момент редакция на §6, ал.6 ЗППДОбП /отм./, пречка за обезщетяване по чл.2, ал.1, т.1 ЗОСОИ би била само сключена приватизационна сделка или взето решение за приватизация на [фирма], каквито в настоящия случай няма. Затова областният управител е имал правото да извърши обезщетяване с реална съсобственост в спорния имот. По силата на това обезщетяване ищците се легитимират като съсобственици общо на 7,768% от спорната сграда.
Правилни са изводите на въззивния съд по възражението на [фирма] за изтекла в негова полза придобивна давност върху идеалната част на ищците. Дружеството е добросъвестен владелец по отношение на тези идеални части, тъй като при закупуването на имота от неговия праводател [фирма] на 19.10.2006г. не е имало знание за притежаваните от ищците права. С предявяване на иска за делба на 31.08.2011г. обаче придобивната давност е прекъсната преди изтичане на петгодишния срок по чл.79, ал.2 ЗС. За периода преди 19.10.2006г. по делото има данни, че [фирма] не е осъществявало фактическа власт върху процесния имот и не може да има присъединяване на владение.
По изложените съображения обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение №75 от 20.02.2015г. по гр.д.№709/2014г. на Софийския окръжен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |