7 Р Е Ш Е Н И Е № 260 Гр. София, 05 декември 2016 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора К. Иванов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 956/2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Б. З., защитник на подс. М. Б. В. против решение № 181/11. 07. 2016 год., постановено по в. н. о. х. д. № 264/2016 год. по описа на Апелативен съд – гр. Пловдив. С жалбата са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. В подкрепа на тезата за неправилно приложение на материалния закон защитникът изтъква, че деянието не е осъществено от обективна страна, тъй като действията на подсъдимия не са могли да бъдат извършени без помощта на технически средства. Поддържа, че атакуваният съдебен акт почива на предположения и не съдържа отговор на възраженията за несъставомерност на деянието. Счита, че обясненията на подсъдимия са били игнорирани, а като е кредитирала показанията на полицейските служители, въззивната инстанция е нарушила правото на В. на справедлив процес, защото е демонстрирала предубеденост, а доказателствата не са били събрани в състезателна процедура при спазване на изискването за равенство на страните. Намира, че обвинителният акт не отговаря на изискванията на чл. 246 от НПК, с което е било нарушено правото на защита на подсъдимия. Направено е искане за отмяна на въззивния съдебен акт и за оправдаване на подсъдимия. Подс. М. В. не изразява лично или чрез защитник становище по основателността на касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна. Счита, че апелативният съд е съобразил всички гласни и писмени доказателства, както и назначените експертизи и не е допуснал нарушения на процесуалните правила, регламентиращи формалната правилност на вътрешното убеждение. Пледира въззивното решение да бъде оставено в сила. С присъда № 35/31. 03. 2016 год. Пловдивският окръжен съд е признал подсъдимите М. Б. В., Д. Д. К. и З. П. Д. за виновни в това, че на 13. 11. 2014 год. в землището на [населено място], в местността „име”, в съучастие помежду си, В. и К. като извършители, а Д. – като помагач, без съответно разрешение по чл. 148 от Закона за културното наследство извършили теренни археологически разкопки на територията на недвижима културна ценност – средновековна крепост от ХІІ – ХІV век, поради което и на основание чл. 277а, ал. 2 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал.1 и чл.54 от НК за В. и К. и чл. 277а, ал. 2 вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал.1 вр. чл. 54 от НК за Д. ги е осъдил, както следва: - подс. В. – на една година и шест месеца лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип, както и на глоба в размер на 7 000 лева. - подс. К. – на една година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от четири години от влизане на присъдата в сила, както и на и глоба в размер на 7 000 лева. - подс. Д. – на осем месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 3 000лева. Подс. Д. е признат за виновен и в това, че на 13. 11. 2014 год. в [населено място] противозаконно е държал предмети – части за уред за търсене на метали /металдетектор/, а именно батерия, ръкохватка и търсеща рамка /сонда/, за които е знаел, че са предназначени за търсене на археологически обекти, поради което и на основание чл. 277а, ал. 7 вр. чл. 54 от НК е осъден на една година лишаване от свобода. Подс. Д. е признат за виновен и в това, че на 13. 11. 2014 год. в землището на [населено място], в местността „име”, без съответно разрешение по чл. 148 от ЗКН е търсил археологически обекти, като при извършване на деянието е използвал техническо средство – металдетектор, поради което и на основание чл. 277а, ал. 3 вр. ал.1 вр. чл. 54 от НК го е осъдил на една година и шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 7 000 лева. На основание чл. 23, ал.1 от НК съдът е наложил на подс. Д. най-тежкото измежду така определените наказания, а именно една година и шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 7 000 лева. На основание чл. 66 от НК съдът е отложил изтърпяването на наказанието, наложено на подс. Д., за срок от четири години от влизане на присъдата в сила. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и по разноските по делото. Присъдата е проверена по жалби на подсъдимите и с решение № 181/11. 07. 2016 год., постановено по в. н. о. х. д. № 264/2016 год. по описа на Апелативен съд – гр. Пловдив, е изменена в санкционната и част, като на подс. В. е наложено наказание в размер на една година лишаване от свобода и глоба в размер на 5 000 лева. Намалени са и наказанията на другите двама подсъдими, а в останалата част първоинстанционният съдебен акт е потвърден. Касационната жалба е неоснователна. Възраженията, свързани с наличието на съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, следва да бъдат разгледани на първо място, доколкото същите са от водещо значение за преценката на законосъобразността на обжалвания съдебен акт. Не могат да бъдат споделени доводите за несъответствие на обвинителния акт с изискванията на чл. 246, ал. 2 от НПК. Внимателният прочит на коментирания процесуален документ води до извод, че той съдържа всички изискуеми реквизити. В него са описани времето и мястото на извършване на деянието, както и действията на всяко от обвиняемите лица, с които е осъществен състава на престъплението. Така на стр. 2 и 3 е посочено, че на 13. 11. 2014 год. подсъдимите се придвижили с лек автомобил до местността „име“, находяща се в землището на [населено място], и се насочили към крепостната стена, където З. Д. изследвал терена с металотърсач, а Д. К. и подс. В. започнали да вадят с ръце камъни от стената и да ги хвърлят до нея. Отбелязано е, че в посочената местност е разположена средновековна крепост от ХІІ – ХІV век, която представлява недвижима културна ценност с местно значение. Отразени са и действията по задържане на подсъдимия и съучастниците му, както и какви предмети са открити при извършените претърсвания на автомобилите, домовете и местоработата на обвиняемите. Изброените обстоятелства в достатъчна степен очертават фактическата рамка на обвинението, като индивидуализират деянието и дават възможност на М. В. да разбере в какво е обвинен и да организира защитата си. Неоснователни са и аргументите, отнасящи се до съдържанието на атакувания съдебен акт. Касаторът поддържа, че не е даден отговор на съществени възражения на защитата, но в касационната жалба (която, с изключение на онези нейни части, в които неясно защо се визира лице от женски пол, подсъдимо за подкуп, е почти дословен препис на въззивната такава), освен общото недоволство от невъзприемане на защитната теза, не е посочено кои доводи са останали извън вниманието на апелативния съд. В същото време при касационната проверка не беше установено контролираната инстанция да е пренебрегнала доводите на подсъдимия и защитника му, съдържащи се във въззивната жалба или релевирани по време на съдебните прения. Въззивното решение съдържа както констатации относно установените правно значими обстоятелства, така и правни изводи и отговор на главните възражения на страните по доказателствата, приложимия материален закон и вида и размера на наказанието. Основните доводи в касационната жалба изразяват несъгласието на подсъдимия с извършения от въззивния съд доказателствен анализ, като се претендира, че описаните в решението факти не почиват върху доказателствата по делото. По естеството си тези съображения представляват твърдения за необоснованост на съдебния акт, която не попада сред касационните основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. В касационното производство предмет на проверка е единствено начинът на формиране на вътрешното убеждение, т. е. обстоятелството дали въззивният съд е основал изводите си върху всички доказателства или доказателствени средства или е игнорирал някои от тях; дали констатациите му почиват върху доказателствени материали, събрани и проверени по надлежния ред; дали е или не е изопачил смисъла и значението на доказателствените източници; дали при оценката на доказателствата съдът е нарушил законите на обективната логика на изследваните факти; дали е обсъдил всички доводи на страните. Внимателният прочит на въззивното решение не дава основание да се счита, че обстоятелствата по делото са установени неправилно и вътрешното убеждение на инстанциите по фактите е опорочено. Неоснователно се поддържа, че апелативният съд е игнорирал обясненията на подсъдимия. За игнориране на едно или друго доказателствено средство може да се говори само когато съдът е оставил без внимание съдържащата се в него информация, интересуваща процеса, т. е. когато не са изпълнени процесуалните задължения за обсъждане на доказателственото средство само за себе си и в съвкупност с останалите доказателствени източници; когато не е извършен анализ на свидетелските показания или обясненията на подсъдимия от гледна точка на пълнота, изчерпателност, убедителност, вътрешна съгласуваност и логическа последователност или пък когато избирателно са ползвани части от тях, като са извадени от контекста на цялостния разказ на разпитаните лица. Обстоятелството, че съдът се е отнесъл с недоверие към едни или други доказателствени източници не означава, че те са игнорирани. Суверенно право на съда е да кредитира или не доказателствата по делото, стига да изложи съображения защо те не могат да бъдат оценени като достоверни и отговарящи на обективната истина. Съдът не е обвързан в аналитичната си дейност от задължение винаги и при всякакви обстоятелства да дава вяра на обясненията на подсъдимия – противното би означавало на това доказателствено средство да се придаде формална доказателствена сила в разрез със забраната на чл. 14, ал. 2 от НПК, още повече, че обясненията поначало имат двойнствена природа – освен доказателствено средство те са и средство за защита. Тези принципни положения са били съобразени от контролираната инстанция, която е анализирала обясненията на подсъдимия и съучастниците му на л. 8-10 от решението като ги е интерпретирала съобразно действителния им смисъл и съдържание. Изводът, че разказаното от В., Д. и К. обективира тяхната защитна позиция, не е произволен, а е направен след съпоставянето им с показанията на полицейските служители, възприели действията на тримата, със заключенията на археологическата и на техническата експертизи, с протоколите за оглед на местопроизшествие и за претърсване и изземване от автомобила на З. Д., както и с тези за веществени доказателствени средства, получени при използване на СРС. Несъстоятелни са и аргументите за предубеденост на съдебните състави на първата и въззивната инстанция поради това, че са кредитирали показанията на полицейските служители, задържали подсъдимия и съучастниците му. За да се прецени дали съдът е бил безпристрастен или е проявил предубеденост, е необходимо да бъдат анализирани действията му по време на целия наказателен процес. В настоящия казус нито от съдържанието на протоколите от проведените съдебни заседания, нито от това на постановените съдебни актове може да се направи заключение, че съдилищата преднамерено са действали в ущърб на подсъдимия. Позоваването на заявеното от служителите на реда не индицира на предубеденост или заинтересованост на съда. То е израз на суверенното му право да кредитира едни или други доказателствени източници, което не е упражнено произволно, а след излагане на сериозна и изчерпателна аргументация защо именно тези доказателствени източници, а не обясненията на подсъдимите, заслужават доверие. Несподеляеми са и възраженията за нарушаване принципа за равенство на страните. Последният се свързва с предоставянето на обвинението и защитата на еднаква възможност да представят позицията си и да ангажират доказателства в подкрепа на тезата си без една от тях да бъде поставена в неизгодно положение спрямо противната страна. Видно от съдебните протоколи единственото доказателствено искане, направено от защитата, е за разпит на подс. В. пред въззивния съд и то е било уважено в съответствие с изискванията на чл. 115, ал. 3 от НПК. Подсъдимият и защитникът му са присъствали в съдебните заседания, в които са били разпитани другите подсъдими, свидетелите и експертите и са упражнили правото си да им задават въпроси, чийто отговори биха оневинили В.. Съдебните прения пред двете съдебни инстанции също са протекли с участие на всички страни, включително и на подсъдимия и неговия защитник, като не са документирани евентуални техни възражения, че са били лишени от възможността да представят тезата си. Наред с това съдилищата са основали фактическите си констатации единствено върху свидетелски показания, събрани по време на съдебното следствие и не са се позовавали на тези от досъдебната фаза, за да се поддържа, че подсъдимият е бил поставен в неравностойно положение, поради което не е могъл да обори уличаващите го доказателства. От друга страна в НПК не съществува процесуална забрана за разпит в качеството на свидетели на полицейските служители, които непосредствено са възприели извършването на престъплението, след като не са участвали в друго процесуално качество. Европейският съд по правата на човека също не третира случаите, в които присъдата се основава на показанията на служебни лица, като нарушение на правото на справедлив процес по чл. 6 от ЕКПЧ. Правилата, на които се подчинява оценката им, са същите, които се прилагат при анализа на всички други свидетелски показания и не би могло да бъде другояче с оглед забраната на чл. 14, ал. 2 от НПК за придаване на предварително установена сила на доказателствата и средствата за тяхното установяване. След като съдът е констатирал, че свидетелите З., Д., А., Ч., Б., П. и Т. не попадат под ограничението на чл. 118, ал. 2 от НПК и заявеното от тях се отличава с изчерпателност, яснота и логическа последователност, а твърденията им кореспондират помежду си, той законосъобразно ги е поставил в основата на постановената осъдителна присъда, респ., на потвърждаващото я въззивно решение. Неоснователни са доводите за неправилно приложение на материалния закон. При правилно установените правно значими обстоятелства деянието на В. законосъобразно е било квалифицирано като престъпление по чл. 277а, ал. 2 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал.1 от НК. По делото не е спорно, че подсъдимият и съучастниците му са задържани в границите на недвижима културна ценност с местно значение – средновековна крепост, датирана в периода ХІІ-ХVІ век и разположена върху културни пластове, принадлежащи на предримската, римската и ранновизантийската епоха. Защитата обосновава тезата си за несъставомерност на деянието с невъзможност същото да бъде извършено без помощта на технически средства, но не държи сметка за показанията на свидетелите, че са възприели звука от къртене на камъни и хвърлянето им на земята (каквито действия от страна на В. е видял свид. Д.), за протокола за оглед на местопроизшествие, в който е отразено наличието на разхвърляни и прясно размествани камъни, както и за разясненията на експерта-археолог, съгласно които, макар и трудно, е възможно изваждането на камъни от зида да бъде осъществено и без да се използват инструменти. С действията си, за които не притежават надлежно разрешение, М. В. и Д. К. са нарушили културните пластове и са подкопали зидовете на крепостното водохранилище. В този смисъл извършеното от двамата правилно е квалифицирано като теренни археологически разкопки. Законосъобразни са и констатациите относно субективната страна на деянието. Действията на В., К. и Д. са извършени в строга логическа последователност и дават основание за направения от апелативния съд извод – че са съзнавали, че се намират на територията на археологически обект, представляващ недвижима културна ценност и извършват теренни археологически разкопки без разрешение. В жалбата не са изложени доводи за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, поради което справедливостта на наказанието, наложено на подс. В., не следва да бъде обсъждана. Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 4 от НПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 181/11. 07. 2016 год., постановено по в. н. о. х. д. № 264/2016 год. по описа на Апелативен съд – гр. Пловдив. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.