Р Е Ш Е Н И Е № 159 София, 23 март 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети март 2012 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: Ц. ПАШКУНОВА ПАВЛИНА ПАНОВА при секретаря ............Ив.ИЛИЕВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП ........Ст. БУМБАЛОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 351/2012 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на ЧАСТНИЯ ТЪЖИТЕЛ П. Х. П. срещу определение, постановено на основание чл. 306 ал.1 т.4 от НПК на 17.01.2012 г. по ВНЧХД № 676/2011г. по описа на Великотърновския окръжен съд, с което е било оставено без уважение искането му за присъждане на направените от него разноски. В жалбата се поддържа, че съдебният акт, срещу който жалбоподателят е подал жалба, е незаконосъобразен, като се претендира отмяната му. В същата жалба се изразява и несъгласие с частта на въззивната присъда, постановена от същия съд, с която е постановено потвърждаване на първоинстанционната присъда по отношение на подсъдимите П. Х. и Ц. Ш.. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят, редовно призован, не се явява. Преди заседанието е депозирал писмена защита, с която по същество поддържа жалбата си по изложените в нея съображения. Защитникът на подс. К. К. пледира за неоснователност на жалбата. Прокурорът от ВКП изразява становище за оставяне без уважение на жалбата, тъй като тъжителят не е направил искане пред въззивния съд за присъждане на разноски и не е представил доказателства да е направил такива. Намира жалбата в останалата й част за просрочена, поради което счита, че следва да бъде оставена без разглеждане. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата и материалите по делото, намери следното: Жалбата е частично основателна. С въззивна присъда № 272/21.12.2011г., постановена от Окръжен съд –гр.Велико Търново по ВНЧХД № 676/2011 г., е била отменена първоинстанционна присъда № 74/02.09.2011г. , постановена по НЧХД № 98/2011 г. по описа на Дряновския районен съд, само в частта й, с която подс. К. К. К. е бил признат за невиновен по обвинението по чл. 147 ал.1 от НК по повод на частна тъжба, депозирана от частния тъжител /жалбоподател в настоящето производство пред ВКС/ П. Х. П., и вместо нея подс. К. е бил признат за виновен по обвинението по чл. 147 ал.1 от НК, като на осн. чл. 78а ал.1 от НК е бил освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание глоба в размер на 500лв, уважена е гражданската претенция на тъжителя за неимуществени вреди срещу него в размер на 500 лева и подс. К. е осъден да заплати държавна такса върху този уважен размер. Потвърдена е била първоинстанционната оправдателна присъда срещу останалите двама подсъдими П. Х. и Ц.Ш. за същото престъпление. С молба /наименувана „въззивна-касационна жалба”/ от 05.01.2012 г. частният тъжител е поискал въззивният съд да се произнесе с определение, с което да му присъди направените от него разноски, тъй като съдът не е направил това с присъдата си. С определение от 17.01.2012 г., постановено по реда на чл. 306 ал.1 т.4 от НПК, въззивният съд е оставил без уважение искането на молителя. Същото е предмет на настоящето касационно производство. На първо място, ВКС намира за необходимо да се произнесе по допустимостта на касационния контрол върху атакуваното определение. Този съдебен акт, постановен от окръжния съд като въззивна инстанция, с оглед своя вид и предмет се обхваща от подлежащите на касационна проверка актове, предвидени в чл. 346 от НПК. Съгласно чл. 346 т.3 от НПК определенията по чл. 306 ал.1 от НПК, постановени от окръжните и апелативни съдилища, действащи като въззивна инстанция само в случаите на постановяване на нова присъда, подлежат на касационен контрол. Атакуваното определение попада точно в тази категория актове. Неговата обжалваемост пред касационната инстанция не се променя от обстоятелството, че с постановената нова въззивна присъда от окръжния съд подсъдимият К., след като е бил признат за виновен, е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание на основание чл. 78а от НК. С оглед на това си съдържание въззивната присъда не би могла да бъде обжалвана пред ВКС по касационен ред, доколкото е изключена от обсега на неговия контрол съгласно чл. 346 т.2 от НПК. Определението, постановено на основание чл. 306 от НПК, не може да се изключи на това основание от касационния контрол, доколкото с него се решават за първи път въпроси, които са неразривно свързани с пререшаването на въпроса за виновността на дееца и обстоятелството, че за първи път подсъдимият е признат за виновен от въззивния съд. Не е допустимо страните да бъдат лишени от възможността да атакуват произнасянето на съда по въпросите, визирани в чл. 306 от НПК, доколкото те са свързани с изхода на делото – виновността или невинността на подсъдимия, която предопределя и решението на съда по тяхното същество. В настоящия случай, независимо че самата присъда на въззивния съд не би могла да бъде атакувана пред ВКС /аргумент от чл. 346 т.2 от НПК/, то постановеното след нея и по повод на нея определение по реда на чл. 306 ал.1 т.4 от НПК, не се изключва от касационния контрол. Предвид на това ВКС намира, че жалбата на частния тъжител срещу определението на ВтОС е допустима. Разгледана по същество, жалбата на частния тъжител П. П. срещу определението, с което е оставено без уважение искането му за присъждане на разноски по делото, е основателна. За да постанови отказа си, въззивният съд е приел, че: първо, тъжителят не е направил това искане в съдебно заседание, и второ, не е представил доказателства за направени разноски. Тези аргументи на съда са неверни и не почиват на доказателствената съвкупност по делото. Видно от съдържанието на частната тъжба, подадена от П. П. срещу шест лица, по повод на която е образувано НЧХД № 967/2009г. по описа на РС – Габрово, тъжителят изрично е направил искане за присъждане на направени разноски по делото /л.2 от делото/. Предвид на това, че частната тъжба в производствата от частен характер е тази, която определя фактическите и правни рамки на обвинението, по които съдът дължи произнасяне с крайния си съдебен акт, тя го обвързва със своето съдържание във всеки стадий на наказателния процес. Законът не поставя изискване към частния тъжител пред всеки състав и съдебна инстанция да подновява исканията си, които е направил с частната си тъжба. Напротив, процесуалният закон изрично в чл. 301 ал.1 т.12 от НПК възлага на първоинстанционния съд, а в чл. 339 ал.3 във вр. чл. 305 от НПК и на въззивния съд, при постановяване на присъдата да се обсъди и реши и въпроса на кого да се възложат разноските по делото. НПК не прави никаква разлика между постановяването на присъди по дела от общ и по дела от частен характер. Затова, както прокурорът не прави искания за присъждане в полза на държавата на разноските по дела от общ характер, а съдът служебно е длъжен да следи за това и то да бъде предмет на негово произнасяне, така и не е необходимо частният тъжител да прави пред всяка инстанция искане за присъждане на разноските, които е направил, след като вече в тъжбата си е направил такова искане. Начинът на изчисляването на разноските и разпределението на същите между подсъдимите /когато са повече от един/ и в случаите, когато има повдигнати повече от едно обвинения, се регламентират от закона по силата на чл. 189, чл. 190 и чл. 301 ал. 2 от НПК. В тежест на съда е задължението да изчисли направените разноски и да прецени тяхното разпределение между няколкото подсъдими, като се ръководи и от съответния харектер на съдебния акт – осъдителен или оправдателен. Когато по делото въззивният съд упражнява правомощие по чл. 334 т.2 от НПК и постановява нова присъда, с която за първи път признава виновността на подсъдим, е очевидно, че именно този съд се явява съдът, който следва да прецени направените разноски от тъжителя в хода на цялото производство, а не само обстоятелството дали в стадия на въззивното производство тъжителят е направил разноски или не. Това се дължи поради факта, че за първи път в цялото наказателно производство въззивният съд е този, който признава подсъдим за виновен и следователно дължи произнасяне съобразно правилата на чл. 189 от НПК. В конкретния случай това задължение на ОС – Велико Търново не се променя от обстоятелството, че той е бил третият поред въззивен съд, разглеждал делото. Предходните произнасяния на съдилищата по направените разноски – присъда №318/04.05.2010 г. на Габровския районен съд по НЧХД № 967/2009г. и определение по реда на чл. 306 ал.1 т.4 от НПК от 10.03.2011г., постановено по НЧХД № 167/2010г. на Дряновския районен съд, са изгубили своето правно значение след постановяване на отменителните въззивни решения на Габровския окръжен съд и връщане на делото за ново разглеждане. Ето защо последният въззивен съд - ОС гр. В. Търново, е бил длъжен да се произнесе по разноските, направени по делото пред всички предходни инстанция при всички разглеждания на делото, независимо, че е констатирал, че пред него няма доказателства да са направени разноски от частния тъжител. По делото /в неговата цялост/ са налице достатъчно приложени такива доказателства и не е нужно тъжителят да ги прилага отново. Поради тези съображения жалбата на частния тъжител срещу определението, постановено по реда чл. 306 ал.1 т.4 от НПК, е основателна. Въззивният съд неправилно е мотивирал отказа си да уважи искането на П. П. за присъждане на разноски, поради което определението следва да бъде отменено и делото върнато за ново произнасяне от въззивния съд. Не може да бъде обект на разглеждане в това касационно производство жалбата на тъжителя в частта й, касаеща несъгласието с въззивната присъда по отношение на подсъдимите П. Х. и Ц.Ш.. Това се дължи не на обстоятелството, че жалбата се явява просрочена /както твърди прокурорът/, а на това, че присъдата на въззивния съд по отношение на тези двама подсъдими потвърждава оправдателната присъда спрямо тях, постановена от първоинстанционния съд /по НЧХД №98/2011г. на Дряновския РС/. Поради това въззивният съдебен акт за тези двама подсъдими има характер на решение. То не може да бъде предмет на касационен контрол, тъй като не попада в кръга на актовете, посочени в чл. 346 от НПК. Поради това и жалбата на частния тъжител П. следва да бъде оставена без разглеждане. С оглед на това ВКС и на основание чл. 354 ал.1 т.4 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ определение от 17.01.2012 г., постановено от Великотърновския окръжен съд по ВНЧХД № 676/2011г. ВРЪЩА делото за ново произнасяне от въззивния съд с определение по реда на чл. 306 ал.1 т.4 от НПК. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.