1
7
Р е ш е н и е
№ 259
гр.София, 21.11.2019г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на пети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
при секретаря В.Стоилова
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 969 описа за 2019год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Обжалвано е решение от 09.08.2018г. по гр.д.№812/2018г. на ОС Бургас, с което е прекратено частично производството по иск, предявен на основание чл.439 ГПК и е уважен същият в останалата му част.
Допуснато е касационно обжалване по въпроса при последвала смяна на работодателя откога се счита за наложен запор съобразно разпоредбите на ГПК на основание чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Жалбоподателят-Г. А. Д., чрез процесуалния си представител поддържа, че решението е неправилно и моли да бъде отменено, като бъде отхвърлен предявения иск
Ответникът –Т. В. Д., чрез процесуалния си представител поддържа, че решението е правилно и моли да бъде оставено в сила.
Третото лице помагач- ЧСИ И. П. Б., не взема становище по жалбата.
С определение от 14.03.2019г. по гр.д.№968/2019г. ВКС на основание чл.213 ГПК за разглеждане към настоящето дело и производството по частна жалба на Г. Д. срещу определение от 19.12018г. по гр.д.№812/2018г. на ОС Бургас.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., , приема за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд, като е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която е прието за установено, че Т. Д. не дължи на Г. Д. изпълнение на задължението по изпълнително дело № 406/2016г.по описа на ЧСИ И. Б. с рег./№/ на КЧСИ и район на действие района на БОС над размера от 11 551,83 /единадесет хиляди петстотин петдесет и един лева,осемдесет и три стотинки/ лева до размера от 11 623,83/единадесет хиляди шестстотин двадесет и три лева,осемдесет и три стотинки/ лева, представляващо сумата от 72 /седемдесет и два/ лева – разноски по изпълнително дело № 406/2016г.по описа на ЧСИ И. Б.,индивидуализирано съгласно Поканата за доброволно изпълнение с изх.№ 3808/10.05.2016г.по изп.дело №406/2016г.на ЧСИ И. Б., е прекратил производството по делото в тази му част.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е приел за установено по отношение на Г. А., че Т. Д. не дължи изпълнение на задължението по изпълнително дело №406/2016г.по описа на ЧСИ И. Б. с рег./№/ на КЧСИ и район на действие района на БОС до размера от общо 11 551.83 лева/единадесет хиляди петстотин петдесет и един лева осемдесет и три стотинки/.
Със същото решение въззивният съд, като е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която е прието за установено, че Т. Д. не дължи на Г. Д. изпълнение на задължението по изпълнително дело № 406/2016г.по описа на ЧСИ И. Б. с рег./№/ на КЧСИ и район на действие района на БОС над размера от 11 551,83 /единадесет хиляди петстотин петдесет и един лева,осемдесет и три стотинки/ лева до размера от 11 623,83/единадесет хиляди шестстотин двадесет и три лева,осемдесет и три стотинки/ лева, представляващо сумата от 72 /седемдесет и два/ лева – разноски по изпълнително дело № 406/2016г.по описа на ЧСИ И. Б.,индивидуализирано съгласно Поканата за доброволно изпълнение с изх.№ 3808/10.05.2016г.по изп.дело №406/2016г.на ЧСИ И. Б., е прекратил производството по делото в тази му част.
Решението е постановено при участието на третото лице помагач ЧСИ И. Б. с рег.№ 705 на КЧСИ и район на действие района на Окръжен съд град Бургас.
Съдът е приел, че е сезиран с иск, предявен на основание чл.439, ал.1 ГПК, като е счел, че ищецът е уточнил в исковата си молба, тъй като в обстоятелствената част е изложил подробно фактите и е посочил размера на вземанията, както са индивидуализирани от ЧСИ в поканата за доброволно изпълнение и в удостоверението от 14.11.2016г., а с петитума е поискал установяване на недължимостта на вземанията, посочени в призовката за доброволно изпълнение, поради което няма противоречие между обстоятелствена част и петитум на исковата молба и същата не е неясна.
Установено е по делото, че Т. Д. е осъден с влязло в сила решение от 14.07.2007г. по гр.д.№758/2006г. на ВКС, ІІ г.о. да заплати на Г. Д. законната лихва върху сума от 4 400 лева, считано от 24.10.2003г., а с решение по гр.д.№17/2006г. на АС Бургас е осъден да заплати сумата 15 350 лева обезщетение за вреди от настъпило ПТП на 24.10.2003г. и 2058 лева разноски по делото. Прието е, че за вземанията е образувано изп.д.№39/2006г. на ЧСИ И. Б., с рег.№, район на действие ОС Б. с постановление от 20.04.2016г. последният е прекратил изпълнителното дело на основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК.
Установено е, че с молбата с вх.№ 1435/19.02.2014г., подадена по изп.дело №39/2006г. от пълномощника на взискателя, е поискано налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника и в същата липсва каквато и да било неяснота относно искането, при което частния съдебен изпълнител я е удовлетворил, изпращайки запорно съобщение до работодателя на длъжника „Хлебна промишленост“АД. Констатирано е, че запорното съобщение е било прието и третото лице е върнало на ЧСИ уведомление на 19.03.2014г., в което е направено волеизявление, че ще бъдат правени удръжки от трудовото възнаграждение на ответника-длъжник в размер на по 118 лева месечно. Констатирано е, че едва след прекратяването на изпълнителното дело №39/2006г. през 2016г. ЧСИ Б. е оставил подаваните от взискателя молби за извършване на изпълнителни действия без движение и е последвало уточнение, че с молбата с вх.№ 1435/19.02.2014г. се иска образуване на ново изпълнително дело , като такова изпълнително дело с № 406/2016г. е образувано на 10.05.2016г., след подадена от взискателя нова молба на 27.04.2016г.
Прието е, че по наложен запор от работодателя на длъжника работодателят ДК “Домостроене“ е направил последно плащане 26.05.2009г. , която дата е приета като такава, на която е предприето последно изпълнително действие и към 27.05.2011г. е настъпило законното основание за прекратяване на изпълнителното дело по чл.433, ал., 1 т.8 ГПК - поради бездействие на взискателя в продължение на две години.
Прието е, че от датата, следваща датата на изпълнението на последното валидно изпълнително действие - 27.05.2009г. е започнал да тече нов петгодишен давностен срок за погасяване на вземането, който е изтекъл на 27.05.2014г., а новото изпълнително дело №406/2016г. е образувано след тази дата, като взискателят по него е поискал едва с молбата от 27.04.2016г. налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника и запор върху банкови сметки на длъжника в „Банка ДСК“ЕАД, но поисканите и предприети изпълнителни действия не могат да прекъснат давностния срок, тъй като той вече е изтекъл, а исковата молба за установяване недължимост на вземането е подадена на 26.02.016г.
Съдът е приел за основателно възражението на ищеца, че производството по делото е следвало да бъде прекратено и досежно претенцията за установяване недължимостта на сумата от 72 лева, представляваща разноски по изпълнителното дело, посочена като едно от вземанията в П. от 10.05.2016г. Прието е, че със специалния иск с правно основание чл.439 ал.1 ГПК длъжникът може да оспори изпълнението, като твърди, че не дължи на взискателя вземанията по изпълнителните основания, по които е образувано изпълнителното дело, но в предмета на тази искова претенция не се включват разноските по самото изпълнително дело, тъй като въпросът за тяхната дължимост или недължимост от длъжника се разрешава в самото изпълнително дело, съобразно правилата на чл.79 ГПК. По тези съображения съдът като е обезсилил първоинстанционното решение е прекратил производството по делото досежно тази сума, поради липса на правен интерес за ищеца от установяване недължимостта на тази сума, представляваща разноски по изпълнителното дело.
Допуснато е касационно обжалване по въпроса при последвала смяна на работодателя откога се счита за наложен запор съобразно разпоредбите на ГПК на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като същият е от значение за спора, а не се установява наличие на практика на ВКС по този въпрос.
Настоящият състав намира, че на поставения въпрос при допускането на касационното обжалване следва да се даде следния отговор:
Запорът е процесуално изпълнително действие и с налагането му принудителното изпълнение се насочва върху определен имуществен обект, който се предназначава за удоволетворяване на взискателя.
За да бъде наложен запорът законът изисква да бъдат предприети две процесуални действия: изпращане на призовка за доброволно изпълнение до длъжника и изращане на запорно съобщение до трето задължено лице - в случая до работодателя. Запорното съобщение се изпраща едновременно с поканата за доброволно изпълнение, но за да прояви действието си спрямо третото задължено лице не е необходимо поканата да е била връчена на длъжника. Запорът се налага и чрез препращане на запорното съобщение от предходния към новия работодател на длъжника при промяна на мостоработата му и се смята за изпратен от съдебния изпълнител-чл.512, ал.3 ГПК, т.е. при последвала смяна на работодателя запорът се счита наложен с изпращане на запорното съобщение до последния.
При така дадения отговор на поставения въпрос настоящият състав намира, че обжалваното въззивно решение е неправилно и следва да бъде отменено.
В практиката, която се споделя от настоящия състав, намерила израз и в решение от 29.03.2016 г. по гр. дело № 2306/ 2015г. , ІV г.о. на ВКС се приема, че съгласно чл.116, б.”в” ЗЗД само предприемането на действия на принудително изпълнение прекъсва давността и от всяко прекъсване започва да тече нова давност. Това разбиране е застъпено и в тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т.10, където е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК /чл.330,ал.1,б.”д” ГПК/отм./ нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие, като е обявено е за изгубило сила ППВС № 3/1980г. Според мотивите на същото тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя съгласно чл. 18, ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ, както и че нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Според тълкувателното решение в изпълнителния процес давността не спира, тъй като кредиторът може да избере дали да действа/да иска нови издпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/ или да не действа/ да не иска нови изпълнителни способи/.
В случая в противоречие с дадения отговор на поставения въпрос и практиката на ВКС относно прекъсването на давността в изпълнителния процес, въззивният съд неправилно е счел, че последното изпълнително действие е извършено на 27.05.2009г., на която дата предходен работодател на длъжника - ДК “Домостроене“ е направил последното плащане, откогато е започнал да тече нов петгодишен давностен срок, който е изтекъл на 27.05.2014г, поради което е приел че вземането е погасено по давност и е уважил предявения от длъжника на основание чл.439 ГПК иск. Установено е по делото, че запорно съобщение е било прието от нов работодател на длъжника по висящо изпълнително дело , който е върнал на ЧСИ уведомление на 19.03.2014г., в което е направено волеизявление, че ще бъдат правени удръжки от трудовото възнаграждение на ответника-длъжник в размер на по 118 лева месечно, т.е това е последното предприето изпълнително действие, с което е прекъсната давността и е започнала да тече нова петгодишна давност, която би изтекла на 19.03.2019г., а исковата молба , в която длъжникът се позовава на същата е подадена в съда на 26.09.2016г. Ето защо вземането на Г. Д. по изп.д.№406/2016г. по описа на ЧСИ И. Б. не е погасено по давност и ответникът Т. В. дължи изпълнение.
С оглед излложениети съображения Върховният касационен съд,състав на ІV г.о. следва да постанови решение по съществото на спора с оглед разпоредбата на чл.293 ГПК, с което да отхвърли предявения иск като неоснователен.
По частната жалба на Г. Д.
С обжалваното определение ОС Бургас е оставил без уважение молба на Г. Д. за изменение на решението в частта за разноските. Съдът е изложил съображения за това, че по делото ответникът Т. Д. е представляван от адвокат и е представен договор от който се установява заплащане на 795 лева възнаграждение по делото, като е представен и списък на разноските по чл.80 ГПК . Прието е, че този размер е минимален и съобразен с Наредба №1/2004т. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което не уважил искането за изменение на решението в частта му за дължимите разноски.
С оглед разпоредбата на чл.78 ГПК и изхода на спора пред ВКС настоящият състав намира, че частната жалба е основателна и обжалваното определение следва да се отмени, тъй като на ответника по иска и по жалба не се дължат разноски.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 2500 разноски направени по делото пред първата инстанция. За настоящата инстанция не следва да се присъждат такива, тъй като жалбоподателят е освободен от заплащането на държавна такса и няма доказателства да е заплатил адвокатско възнаграждение, нито да е осъществена безплатна адвокатска помощ по чл.38 от Закона за адвокатурата.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
О т м е н я решение от 09.08.2018г. по гр.д.№812/2018г. на ОС Бургас, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
О т х в ъ р л я предявения от Т. В. Д. срещу Г. А. Д. иск за признаване за установено, че Т. В. Д. не дължи на Г. А. Д. изпълнение на задължението по изпълнително дело № 406/2016г.по описа на ЧСИ И. Б. с рег./№/ на КЧСИ и район на действие района на БОС от 11 623,83/единадесет хиляди шестстотин двадесет и три лева и осемдесет и три стотинки/ лева.
О Т М Е Н Я определение от 19.10.2018г. по гр.д.№812/2018г. на ОС Бургас, както и решение от 09.08.2018г. по гр.д.№812/2018г. на ОС Бургас, в частта му имаща характер на определение, с което Г. А. Д. е осъден да заплати на Т. В. Д. сумата 795 лева разноски по делото.
ОСЪЖДА Т. В. Д. да заплати на Г. А. Д. сумата 2500 разноски по делото.
Решението е постановено при участието на третото лице помагач ЧСИ И. Б. с рег./№/ на КЧСИ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |