5 Р Е Ш Е Н И Е № 60223 гр. София, 27.10.2021 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в съдебно заседание на четиринадесети октомври две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ при участието на секретаря Албена Рибарска като изслуша докладваното от съдия ВЛАДИМИРОВ гр. дело № 970/2017 година по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. С. К., чрез пълномощник адв. Н. срещу решение № 8040/04.11.2016 г. по гр. д. № 11140/2016 г. на Софийски градски съд, III-в въззивен състав. Изложени са оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивния съдебен акт в оспорените му части. Първият порок се твърди да е налице относно произнасянето с обезсилване на първоинстанционното решение в частта по иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, както и в частта на възложените в тежест на ищеца разноски с оглед изхода на спора пред въззивния съд. Вторият порок се обосновава с доводи за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът „Български енергиен холдинг“ ЕАД, чрез адв. Р. оспорва жалбата. Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в ЧАСТТА, в която е потвърдено решение № 8697/15.06.2016 г. по гр. д. № 15147/2016 г. на Софийски районен съд (СРС), ГК, 76 състав в частта за отхвърляне на предявения от касатора против „Български енергиен холдинг“ ЕАД иск за признаване на уволнението му, извършено с акт за прекратяване № РД-ЛС-20 от 20.01.2016 г. на изпълнителния директор на холдинга, за незаконно и неговата отмяна, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ; в ЧАСТТА, в която е обезсилено първоинстанционното решение по иска на Д. С. К. срещу ответното холдингово дружество за възстановяване на предишната работа, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, както и в частта на възложените в тежест на ищеца разноски. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че ищецът притежава диплома за завършено висше образование, издадена от ВИАС със специалност „В и К“, а трудовото му правоотношение с ответника е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ. Посочил е, че към момента на сключване на трудовия договор изискваното образование за заемане на длъжността „експерт финанси“ в дирекция „Финанси и бюджет“ в предприятието на ответника е бакалавърска степен по финанси, счетоводство, бизнес администрация или друга финансово икономическа специалност. Развити са доводи за различието във фактическите състави на уволнителните основания по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ и чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ и е прието, че в първия случай трудовият договор е сключен при липса на необходимото образование или квалификация на работника за изпълнение на длъжността, докато при втория е релевантна настъпилата промяна в изискванията, т. е. изменението е настъпило след сключване на трудовия договор. Според решаващия състав и двете хипотези включват всички изисквания за заемане на длъжността - образование и квалификация, в т. ч., квалификация компютърна грамотност, квалификация като водач на превозно средство, владеене на чужди езици и пр. и уреждат възможността за прекратяване на трудовия договор с работник, който не отговаря на изискванията за заемане на определена длъжност в зависимост от това дали трудовият договор е сключен при начално несъответствие на изискванията за заемане на длъжността или тези изисквания са променени впоследствие. Не е възприето разбирането, според което разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ е приложима само в случаите, когато липсата на образование или квалификация се явява след сключване на трудовия договор. Счетено е, че такова разрешение би изключило възможността работодателят да прекрати трудовия договор, сключен при липсата на тези изисквания, с позоваване на решение № 295/09.12.2014 г. по гр. д. № 979/2014 г. на ВКС, IV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Втората инстанция е намерила, че иск за възстановяване на ищеца на предишната работа – по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ не е предявяван, поради което и произнасянето от първостепенния съд с отхвърляне на претенцията е прието за процесуално недопустимо, а решението му в тази част е обезсилено. С определение № 306 от 16.04.2021 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, по въпроса: „Ако при сключване на трудов договор работникът не отговаря на въведените от работодателя образователни и квалификационни изисквания за заемане на определена длъжност и работодателят знае това, но въпреки това го назначи на работа, а впоследствие уволни на основание чл.328, ал. 1, т. 6 КТ, налице ли е основание за признаване на уволнението за незаконно?“. Достъпът до касация е обоснован с необходимостта от проверка за съответствие на даденото разрешение по релевантния въпрос от втората съдебна инстанция с постановките на ТР № 4/01.02.2021 г. по т. д. № 4/2017 г. на ОСГК на ВКС – т. 1а. В отговор на така поставения въпрос, обусловил достъпа до касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение, намира следното. Съгласно задължителните указания, дадени с т. 1а на ТР № 4 от 01.02.2021 г. по т. д. № 4/2017 г. на ОСГК на ВКС основанието по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ за прекратяване на трудовия договор отсъства, ако при сключването му работникът или служителят не отговаря на въведените от работодателя изисквания за образование или професионална квалификация за изпълняваната работа. В съобразителната част на решението по т. 1 е разяснено, че ако работодателят се е съгласил, че притежаваните от работника или служителя образование и/или квалификация не представляват обективна причина за изпълнението на трудовата функция при сключване на трудовия договор, но впоследствие е прекратил трудовото правоотношение, поради липсата им за заемане на съответната длъжност, работодателят всъщност се позовава на въведените от него изисквания при приемане на работа, за които самият той е приел, че не са били пречка да се изпълнява трудовия договор. Такова поведение противоречи на общия принцип, установен в чл. 57, ал. 2 от Конституция на Република България, да „не се допуска злоупотреба с права и тяхното упражняване, ако то накърнява права и законни интереси на другите”. Липсата на притежаваните от работника или служителя образование и/или професионална квалификация при сключване на трудовия договор, когато изискванията не са нормативно установени, а са били въведени от работодателя, не може да бъде основание за законосъобразно прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ. Това е така, защото няма новонастъпил юридически факт като основание за едностранно прекратяване на трудовия договор и е налице злоупотреба с право от страна на работодателя. При горното разрешение на релевантния въпрос, което настоящият състав изцяло споделя, обжалваното решение се явява частично неправилно. Основателно е касационното оплакване, че в нарушение на материалния закон въззивният съд е приел в случая да е осъществено основанието на инициираното от работодателя уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 6, предл. 1 КТ, поради това, че служителят не притежавал необходимото образование за изпълняваната работа. Установено е по делото, че ищецът е с висше образование и притежава диплома, издадена от ВИАС по специалността „В и К – мрежи и съоръжения“, а също, че към датата на сключване на трудовия му договор изискваното – по длъжностна характеристика - от работодателя образование за изпълняваната работа като „експерт финанси“ в дирекция „Финанси и бюджет“ в предприятието на ответника е бакалавърска степен по финанси, счетоводство, бизнес администрация или друга икономическа специалност. Тези факти сочат съгласие от страна на работодателя на ищеца, че притежаваното от последния образование (по друга специалност, извън определената с длъжностна характеристика за заеманата длъжност) не представлява обективна причина за изпълнението на трудовата функция на „експерт финанси“ при сключване на трудовия договор за нея – в случая с подписване на допълнително споразумение към трудов договор. Така с инициираното впоследствие прекратяване на трудовото правоотношение, поради липса на определеното образование за изпълнение на работата, ответникът по същество се позовава на въведените от него изисквания при приемане на работа, за които самият той е приел, че не са били пречка да се изпълнява трудовия договор. Ето защо, потестативното право на работодателя да прекрати трудовия договор с ищеца по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ е упражнено в противоречие с общия принцип, установен в чл. 57, ал. 2 КРБ - за недопускане на злоупотреба с права и тяхното упражняване в случай, че това накърнява права и законни интереси на други субекти. Изложеното характеризира процесното уволнение като незаконно и подлежащо на отмяна, а предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ като основателен. Затова при условията на чл. 293, ал. 1 ГПК въззивното решение в тази му част следва да се отмени, а претенцията за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна се уважи от касационната инстанция. Относно произнасянето с обжалваното решение за обезсилване на първоинстанционното решение в частта по иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Исковете за защита срещу незаконно уволнение са регламентирани в нормата на чл. 344, ал. 1 КТ. Всяка една от претенциите, основани на съставите по т. т. 1 - 4 на ал. 1 на чл. 344 КТ може да бъде предмет на защита пред съд. Касае се за самостоятелни искове, с които се защитават различни субективни права на носителя им. Предмет на делото е претендираното или отричано материално субективно право, което ищецът индивидуализира с твърденията си за обстоятелствата, на които това право се основава и заявеното (съответно на тези обстоятелства) искане за защита – т. е. петитум на исковата молба. В разглеждания случай с исковата молба ищецът е отричал потестативното право на ответника да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, поради което и предмет на делото е съществуването на така оспореното потестативно право на работодателя. То е реализирано чрез предявяването му с иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. С петитума на исковата си молба ищецът не е отправил искане за възстановяване на предишната работа при работодателя, макар в титулната част на исковата молба да е посочено, че тя се основава на текстовете на чл.344, ал. 1, т. т. 1 – 3 КТ. Установената съдебна практика на ВКС еднопосочно приема, че дадената от ищеца правна квалификация на иска не обвързва съда, а определянето й е дейност на последния по приложението на закона, ръководейки се от твърдяните факти и петитума на исковата молба. При отсъствие на нарочно формулирано искане за съдебна защита по акцесорната претенция по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ съдилищата не са дължали произнасяне по нея, тъй като тя не е попадала в спорния предмет. Обратно – разглеждането й по същество е произнасяне по непредявен иск и обуславя недопустимост на съдебното решение. Като е констатирал именно такъв порок на първоинстанционното решение в посочената му част въззивният съд е постановил решение за обезсилването му, което е изцяло в съгласие със закона. Развитите доводи в жалбата за недопустимост не могат да бъдат споделени. Ето защо, въззивното решение следва да бъде оставено в сила в посочената му част. По отношение на оспореното решение в частта за разноските, възложени в тежест на ищеца. Отговорността за разноските е гражданско облигационно правоотношение, което произтича от процесуалния закон и е уредено в него. Тя е обективна, тъй като се носи от страната, за която постановеният по делото правен резултат е неблагоприятен. В случая, по реда на упражнения инстанционен контрол върху решението на първостепенния съд въззивната инстанция е постановила различен резултат – относно произнасянето по иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, намерила го е за недопустимо и е обезсилила решението на СРС. Съобразно този изход на делото въззивният градски съд е пререшил въпроса за отговорността за разноски, своевременно претендирани от ответника в първоинстанционното производство и след като е установил, че такъв разход е извършен от страната, е възложил разликата над присъдените от СРС - 600 лв. до дължимите 792. 87 лв. или сумата от 192. 87 лв. в тежест на ищеца. Налице е надлежно присъждане на разноски в полза на страната, обусловено от изхода на спора пред съответната инстанция, поради което съдебният акт в тази му част е правилен и следва да бъде оставен в сила. Релевираните от касатора и тук аргументи за недопустимост са неоснователни. Въззивното решение е правилно и следва да оставено в сила и в тази му част. При този изход на делото и двете страни имат право на разноски. Разпределянето на отговорността за разноски се извършва според правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, които се прилагат във всяка съдебна инстанция (чл.81 ГПК). Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК ищецът има право на разноски, съразмерно на уважената част от иска, а на ответника се присъждат разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска. В случая ищецът е претендирал разноските за трите съдебни инстанции, като е представил списък по чл. 80 ГПК за въззивното и касационното производство. Разходите касаят заплатено адвокатско възнаграждение в размер общо от 1340 лв. (840 лв. + 500 лв.) и са удостоверени с приложените договори за правна помощ с адв. Н. от 14.07.2016 г. и 01.09.2021 г. с характер на разписка в частта относно вписаното плащане в брой. Защитата е уговорена общо и така е заплатен хонорара на адвоката – предвид липсата на данни за конкретизиране на възнаграждението му по всяка една от претенциите. Според тезата на ищеца, че е предявил искове по чл. 344, ал. 1, т. т. 1 и 2 КТ, които определяли предмета на спора, следва да се приеме, че този хонорар е уговорен за защита по две претенции. Предвид постановеният от настоящата инстанция правен резултат (уважен е иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т.1 КТ и е потвърдено произнасянето на въззивния съд с обезсилване на първоинстанционното решение по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ) ищецът има право на разноските по делото за всички съдебни инстанции, в размер общо на 670 лв. – съобразно така уважения иск. Ето защо, те ще следва да бъдат възложени в тежест на ответното дружество. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о., Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 8040/04.11.2016 г. по гр. д. № 11140/2016 г. на Софийски градски съд, III-в въззивен състав в частта, в която е отхвърлен предявения от Д. С. К. против „Български енергиен холдинг“ ЕАД иск за признаване на уволнението му, извършено с акт за прекратяване № РД-ЛС-20 от 20.01.2016 г. на изпълнителния директор на дружеството, за незаконно и неговата отмяна, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА за незаконно и ОТМЕНЯ уволнението на Д. С. К. с акт за прекратяване № РД-ЛС-20 от 20.01.2016 г. на изпълнителния директор на „Български енергиен холдинг“ ЕАД на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалите му обжалвани части. ОСЪЖДА „Български енергиен холдинг“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], район „Оборище“, [улица] да заплати на Д. С. К. с ЕГН [ЕГН] сумата от 670 (шестстотин и седемдесет) лева – разноски по делото за три съдебни инстанции. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.