Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 42   гр. София, 16 февруари 2009 г   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А   Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди и девета година, в състав:                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА                                                                         ЧЛЕНОВЕ:  НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ                                                                                    БЛАГА ИВАНОВА   при секретаря Аврора Караджова       и в присъствието на прокурора Мариана Маринова       изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 746 по описа за 2008 г   Касационното производство е образувано по жалба на защитата на подсъдимия И. Х. И. срещу решение на Пловдивски апелативен съд № 217 от 15.10.2008 г, по ВНОХД № 397/08, с което е потвърдена присъда на Кърджалийски окръжен съд № 11 от 26.05.2008, по НОХД № 66/08. С присъдата, подсъдимият е признат за виновен в това, че на 25.07.2007 г в с. М., общ. Кърджали, повторно, в немаловажен случай, чрез повреждане на прегради, здраво направени за защита на имот, и чрез използване на техническо средство, е отнел чужди движими вещи, възлизащи на обща стойност 81 517, 49 лв, от владението на Ф. Н. Ю. и Б. Х. Ю., без тяхно съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, като кражбата е в големи размери, с оглед на което и на основание чл. 195, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3, 4 и 7 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 28, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на пет години „лишаване от свобода”, при „общ” режим, със зачитане на предварителното задържане, считано от 11.08.2007 г, както и е осъден да заплати на гражданските ищци Ю. обезщетение за имуществени вреди, в размер на 73 967, 49 лв, заедно със законните последици. С жалбата се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Правят се алтернативни искания: за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия, респ. за отхвърляне на гражданския иск, или, за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд, на първата инстанция или на прокурора.   В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата. Частните обвинители и граждански ищци считат жалбата за неоснователна. Представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна.   Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Жалбата е неоснователна.   В жалбата се излагат следните доводи за допуснати съществени процесуални нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК: Правото на защита на жалбоподателя е нарушено в двете фази на процеса, в резултат от което е осъден за престъпление, което не е извършил. Мярката му за неотклонение „задържане под стража” е взета, въз основа показанията на св. И, извършител на престъплението. Присъдата е постановена в нарушение на принципа на непосредственост, тъй като в основата й са поставени показанията на св. С, дадени на досъдебното производство, след нанесен побой. Не са иззети мобилните телефони, използвани при извършване на престъплението, не са издирени записите от проведените тогава разговори, а иззетите мобилни телефони / на св. А на св. Я/ са негодни веществени доказателства. Не са проведени следствени действия за разкриване на друго лице / лица /, възможни автори на престъплението, въпреки намерените на местопрестъплението годни дактилоскопни следи. Основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК е аргументирано в жалбата по следния начин: Неправилна е възприетата правна квалификация на деянието, не е налице „повреждане на прегради, здраво направени за защита на имот” по чл. 195, ал. 1, т. 3 НК. Квалифициращите признаци / по чл. 195, ал. 1, т. 3, 4 и 7 / се съдържат в състава на престъплението по чл. 195, ал. 2 НК и затова същите не могат да се ценят като отегчаващо отговорността обстоятелство при определяне на наказанието. Отговорността на подсъдимия е ангажирана като самостоятелен извършител, въпреки че престъплението е извършено в съучастие.   В ТР № 2 от 7.10.2002 г на ОСНК ВКС е дефинирано понятието съществени процесуални нарушения, допуснати на предварителното производство, обуславящи връщане на делото в предходна процесуална фаза. Такива са процесуалните нарушения, довели до ограничаване правата на обвиняемия и неговия защитник, като например неизвършване на действия по повдигане и предявяване на обвинението, предявяване на следствието и изготвяне на обвинителния акт, както и неспазване на изискуемата процесуална форма или некомпетентност на органа, извършил съответното действие. На досъдебното производство не са допуснати нарушения от посочената категория, поради което не може да бъде удовлетворено искането за отмяна на постановените съдебни актове и връщане на делото на прокурора. Правото на защита на жалбоподателя не е нарушено и в съдебната фаза на процеса. То е упражнено в пълнота, включително и чрез събиране на нови гласни доказателства по искане на подсъдимия. Що се отнася до залегналия в жалбата довод, че в резултат от допуснатите съществени процесуални нарушения е осъдено невинно лице, следва да се посочи следното: Евентуалното признаване на невинно лице за виновно би могло да бъде последица от неправилния извод, че обвинението е доказано по несъмнен начин. Поначало този въпрос е от значение за обосноваността на съдебния акт, а необосноваността не е касационно основание. В обхвата на нарушението по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК попадат онези съществени процесуални нарушения, които са опорочили вътрешното съдийско убеждение по релевантните факти. Доказателствената дейност на въззивния съд обаче е протекла при спазване на процесуалните изисквания, поради което не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. По отношение взетата спрямо подсъдимия мярка за неотклонение, този довод няма да бъде обсъждан, тъй като е без значение за изхода на делото. Относно аргумента, че извършител на престъплението е друго лице / св. С/, следва да се има предвид, че съдът се произнася само по повдигнатото обвинение, а в правомощията на прокуратурата е да прецени на кое лице или лица да повдигне обвинение. Вярно е, че в показанията на св. С се съдържат данни за евентуална негова съпричастност към деянието като помагач, но, както вече беше посочено, след като такова обвинение не е повдигнато, липсва процесуална възможност този въпрос да бъде обсъждан. Следва обаче да се има предвид, че, независимо от процесуалното качество на С. , доказателствените изводи на съдилищата не са опорочени, тъй като подходът при преценка достоверността на неговите твърдения, е същият, както при т. нар. „оговор”, тоест, показанията на св. С са ценени чрез съпоставянето им с други доказателствени източници, при констатирано съответствие между тях по релевантните факти. Вярно е, че св. С не се е явил за личен разпит, тъй като е отсъствал от страната, но приобщаването на показанията му от досъдебното производство, дадени пред съдия, по реда на чл. 281, ал. 1, т. 4 НПК, е предвидена в закона процесуална възможност и не нарушава принципа на непосредствеността. Св. С. не е заявил, че дава показания в резултат на упражнено спрямо него физическо насилие, поради което не може да бъде споделен довода, че получените чрез този разпит факти не следва да се ценят като годни доказателства. Относно довода, че не са издирени лица, чиято съпричастност към престъплението е възможна, вече беше отбелязано, че това влиза в прерогативите на прокуратурата. Намерените на местопроизшествието дактилоскопни следи са изследвани и е установено, че част от тях принадлежат на пострадалия и неговия син / гостувал преди кражбата в дома на родителите си /, а другата част са оставени от лица без регистрация в системата. Неоснователно се твърди, че приложените мобилни телефони са негодни веществени доказателства. След като отговарят на белезите по чл. 109 НПК и са приобщени по надлежния ред, посочените вещи са годни веществени доказателства. Мобилните телефони, с които на инкриминираната дата са водени разговори, са иззети и са проверени съответните записи. От приложената справка е установено, че подсъдимият и св. С са разговаряли два пъти на 25.07.2007 г, в 07, 14 ч и в 07, 59 ч, а това изцяло кореспондира с твърденията, съдържащи се в показанията на св. С. В същото време, обясненията на подсъдимия, че е бил на риболов, са опровергани не само от показанията на този свидетел, но и от другите събрани по делото доказателства - писмени, гласни и веществени, въз основа на които са формирани изводите на съдилищата по релевантните факти.   По изложените съображения, ВКС намери, че липсва релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не може да бъде уважено искането за отмяна на въззивното решение, респ. присъдата, и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция или на първата такава. Не може да бъде удовлетворено и другото искане - за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия, респ. за отхвърляне на гражданския иск. Това би било възможно само ако са налице предпоставките на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК / оправдаване на подсъдимия поради несъставомерност на деянието /, която хипотеза, в случая, не е налице. Неоснователни са и доводите за допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. От приетите за установени релевантни факти следва, че материалният закон е приложен правилно. Инкриминираното деяние покрива признаците на състава по чл. 195, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3, 4 и 7 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 28, ал. 1 НК и по този текст е квалифицирано от съдилищата. Правилно е определена съставомерността на счупването на прозореца на приземния етаж по чл. 195, ал. 1, т. 3 НК. Вярно е, че квалифициращите обстоятелства по чл. 195, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 7 НК влизат в състава на престъплението по чл. 195, ал. 2 НК, но това не означава, че наличието на тези квалифициращи обстоятелства и техният брой не следва да се имат предвид при индивидуализация на наложеното наказание. Правилно е преценено, че множеството квалифициращи обстоятелства завишават степента на обществена опасност на деянието, което е релевантно сред кръга от обстоятелства по чл. 54 НК. Относно това, че, според защитата, престъплението е извършено в съучастие, а подсъдимият отговаря като самостоятелен извършител, вече беше посочено, че такова обвинение липсва. От друга страна, недопустимо е да се обсъжда отговорността за съучастие, която поначало би могла да доведе до утежняване положението на подсъдимия, при положение, че касационното производство е образувано само по негова жалба. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата като неоснователна следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И:   ОСТАВЯ в СИЛА решение на Пловдивски апелативен съд № 217 от 15.10.2008, по ВНОХД № 397/08. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: