Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 41   София,  22.04.2010 година   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А     ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на седемнадесети февруари две хиляди и десета година в състав:     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА   БОНКА ЙОНКОВА     при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 575/2009 г.       Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Н” АД, гр. С. против решение № 92 от 23.02.2009 г. по гр. д. № 1177/2008 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила постановеното от Софийски градски съд, VІ-5 състав решение от 11.02.2008 г. по т. д. № 501/2007 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от Е. „В”, с. Г., община Я. срещу „Н” АД, гр. С. иск по чл. 254 ГПК /отм./, като е признато за установено, че едноличният търговец не дължи на търговското дружество сумата 25 000 лв. по изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 18880/2006 г. на Софийски районен съд, 78 състав въз основа на запис на заповед от 26.11.2004 г. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Подробно аргументира становището си, че предмет на иска по чл. 254 ГПК /отм./ е изпълняемото право, поради което в производството по този иск съдът е длъжен да изследва както формата и съдържанието, респ. валидността на несъдебното изпълнително основание, въз основа на което е издаден изпълнителният лист, така и съдържанието и валидността на самото изпълняемо право. Отказът на въззивния съд да обсъди релевираните от взискателя по изпълнителния лист /ответник по иска/ доводи и възражения, свързани с твърдението му, че процесният запис на заповед е издаден по повод съществуващи между страните каузални отношения, е определен като противоречащ на трайната съдебна практика и нарушаващ основни принципи на гражданския процес и правораздаване – принципа за равнопоставеност и за състезателност. Според касатора, необсъждането на представените по делото доказателства, установяващи съществуването на оспореното му вземане, представлява грубо нарушение на съдопроизводствените правила и по-конкретно – на разпоредбата на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./. С определение № 694 от 05.11.2009 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, като е прието, че въпросите, които са от значение за делото, са: какъв е предметът на разглеждане и решаване при предявен отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК /отм./ - валидността, респ. годността на самото изпълнително основание и/или дължимостта на оспореното вземане, т. е. самото изпълняемо право, удостоверено с извънсъдебното изпълнително основание; следва ли да се обсъждат направените от ответника доводи и възражения, касаещи каузалните отношения между страните или съдът е обвързан само от релевираните от длъжника в исковата молба доводи и възражения. Ответникът по касация - Е. „В”, с. Г., община Я. не заявява становище по касационната жалба. Върховен касационен съд - състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да остави в сила първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от Е. „В”, с. Г., община Я. срещу „Н” АД, гр. С. иск по чл. 254 ГПК /отм./, въззивният съд е приел, че сумата 25 000 лв., за която е издаден изпълнителният лист от 23.10.2006 г., е недължима, предвид безспорно установения факт, че процесният запис на заповед е нищожен поради неподписването му от посочения в него издател. С аргумент, че е обвързан единствено от релевираните в исковата молба от ищеца-длъжник възражения срещу записа на заповед, които касаят нищожността на менителничния ефект, но не и каузалните отношения между страните по делото, решаващият състав е отказал да обсъди направените от ответника по иска доводи за съществуване на процесното вземане и събраните в тази връзка доказателства. Решението е неправилно, като постановено в нарушение на процесуалния закон. Предмет на отрицателния установителен иск по чл. 254 ГПК /отм./ е несъществуването на самото изпълняемо право, а не само несъществуването на изпълнителното основание. Този извод следва от буквалното и логическото тълкуване на разпоредбите на чл. 250, 252 и 254 ГПК /отм./. В чл. 250 ГПК е посочено изрично, че спирането на изпълнението е обусловено от представянето на убедителни доказателства от страна на длъжника в подкрепа на възражението му, че присъдената сума не се дължи. Следователно, недължимостта на присъдената сума трябва да бъде предмет и на отрицателния установителен иск по чл. 254 ГПК /отм./ в случай, че изпълнението не бъде спряно по реда на чл. 250 ГПК /отм./. Именно вземането на кредитора е посочено като предмет и на положителния установителен иск по чл. 252 ГПК /отм./, предявим в хипотезата на спиране на изпълнението на основание чл. 250 ГПК /отм./. Така очертаният от закона предмет на двата иска – на положителния установителен иск по чл. 252 ГПК /отм./ и на отрицателния установителен иск по чл. 254 ГПК /отм./ – предопределя съответно предмета на доказване в производството по тях. Съобразно правилото на чл. 127 ГПК /отм./ за разпределение на доказателствената тежест, всяка от страните е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Следователно, независимо от процесуалното си качество на ищец или ответник, кредиторът трябва да докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжникът – възраженията си срещу вземането, които възражения могат да бъдат както абсолютни, т. е. доводи срещу формата и/или съдържанието на изпълнителното основание, така и лични, т. е. доводи, основани на отношенията му с кредитора. Във всички случаи, обаче, в исковия процес страните следва да изчерпят всички свои доводи и възражения в подкрепа или срещу изпълняемото право. Пропуснатите доводи и възражения не биха могли да бъдат релевирани по-късно с нов иск, тъй като те ще се преклудират от силата на пресъдено нещо, с която ще бъде установено съществуването, респ. несъществуването на изпълняемото право. Отнесено към конкретния случай, изложеното налага извод, че по предявения иск по чл. 254 ГПК /отм./ е следвало да бъдат разгледани не само релевираните от длъжника Е. „В” възражения срещу дължимостта на сумата по процесния изпълнителен лист, /правилно приети за основателни поради безспорно доказаната нищожност на процесния запис на заповед/, но и доводите на кредитора „Н” АД за съществуването на това вземане поради наличието на каузални отношения между страните по делото във връзка със сключения между тях договор от 12.03.2004 г. за продажба на “едро” на сладолед “Д” и за наем на хладилни камиони. Като е отказал да обсъди последните по съображения, че в исковата молба не са заявени лични възражения на длъжника във връзка с каузалните отношения между него и ответника, въззивният съд е постановил незаконосъобразно решение, което следва да бъде отменено. Предвид липсата на необходимост от повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, по аргумент от разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ГПК, спорът следва да бъде решен по същество в настоящата инстанция. От представените по делото писмени доказателства, приети без да са оспорени по реда на чл. 154 ГПК /отм./, се установява, че между страните по делото са съществували търговски правоотношения, произтичащи от сключения между тях договор от 12.03.2004 г. за продажба на сладолед “на едро” и за ползване на хладилни камиони. Наличието на каузални отношения и връзката на процесния запис на заповед с тях е факт, който не е оспорен и от самия длъжник Е. „В”. Нещо повече, този факт е изрично признат от едноличния търговец в депозираната от него молба по чл. 250 ГПК /отм./ - вх. № 266/15.01.2007 г. Категорично доказано е и съществуването на неизпълнени задължения на Е. „В” към „Н” АД по посочения договор, а именно – задължение за плащане цената на продадени сладоледи и задължение за плащане на наем за ползвани хладилни камиони през периода от м. 07. до м. 12. 2004 г. Това се установява от представените по делото 6 броя двустранно подписани данъчни фактури и от заключението по допуснатата в първоинстанционното производство счетоводна експертиза, прието без да е оспорено от страните. Според последното, размерът на неизпълнените задължения на едноличния търговец по тези фактури възлиза на обща сума 21 402.41 лв., в т. ч. 3 888 лв. ДДС, а лихвата за забава върху неплатената сума по всяка от фактурите за периода от деня, следващ съставянето й, до датата на издаване на процесния изпълнителен лист, е в размер на 6 075.54 лв. Или, общият размер на задълженията на Е. „В” към датата на изпълнителния лист възлиза на 27 477.95 лв. Оттук и изводът, че предявеният отрицателен установителен иск за недължимост на сумата 25 000 лв. е изцяло неоснователен и като такъв подлежи на отхвърляне.   При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът следва да заплати на касатора направените разноски за разглеждане на делото във всички инстанции в размер на сумата 1480 лева.   Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 ГПК     Р Е Ш И :     ОТМЕНЯ решение № 92 от 23.02.2009 г. по гр. д. № 1177/2008 г. на Софийски апелативен съд, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. „В”, с. Г., община Я. срещу „Н” АД, гр. С., бул. “Л” № 2* иск по чл. 254 ГПК /отм./ за признаване за установено, че Е. „В” не дължи на „Н” АД сумата 25 000 лв. по изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 18880/2006 г. на Софийски районен съд, 78 състав въз основа на запис на заповед от 26.11.2004 г. ОСЪЖДА Е. „В”, с. Г., община Я. да заплати на „Н” АД, гр. С., бул. “Л” № 261 направените по делото разноски в размер на 1 480 /хиляда четиристотин и осемдесет/ лева.     ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ЧЛЕНОВЕ: