2 Р Е Ш Е Н И Е № 61 гр. София, 01.03. 2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четвърти февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4578 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. С. Ц. срещу решение № 77/22.05.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 160/2015 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 198/09.02.2015 г. по гр. дело № 884/2014 г. на Варненския окръжен съд, е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу И. С. С. и С. Г. Г., иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД за обявяване относителна недействителност на договор за продажба на недвижим имот с идентификатор 10135.3506.254, обективиран в нотариален акт № 45/2013 г. на нотариус № 205 с район на действие ВРС, вписан в службата по вписванията с вх. рег. № 28500/09.12.2013 г. За да отхвърли иска на жалбоподателката, въззивният съд е приел за установено, че на 13, 14 и 15 декември 2012 г. между жалбоподателката-ищца и ответника С. са сключени три договора за заем на парични суми, всеки за по 5 000 EUR, както и че на 09.12.2013 г. – няколко дни преди падежа на тези договори за заем двамата ответници са сключили процесния договор за продажба на жилищния недвижим имот за сумата 9 900 лв., която безспорно е под данъчната оценка от 24 906.30 лв. и пазарната стойност от 43 370 лв. на имота. При така установените обстоятелства и при липса на доказателства, с получената при продажбата сума ответникът С. да е погасил част от задълженията си по договорите за заем към жалбоподателката-ищца, апелативният съд е приел, че процесната отчуждителна сделка безспорно намалява имуществото на ответника-длъжник, от което е направен извод за нейното увреждащо действие. Въззивният съд е посочил, че и пред двете съдебни инстанции жалбоподателката-ищца обосновава знанието за увреждане у ответниците – страни по процесната сделка, с това, че ответницата-приобретателка не осъществява фактическа власт върху процесния имот и с неговото недеклариране. Съдът е намерил, че тези твърдени обстоятелства, сами по себе си не могат да установят факта на узнаването, като е изтъкнал и че по делото не са представени доказателства ответницата-приобретателка да е знаела за съществуващите между жалбоподателката-ищца и другия ответник, отношения по договорите за заем. В тази връзка апелативният съд е приел и че осъществяването или не на фактическа власт от ответника-приобретател върху придобития процесен имот е факт, ирелевантен за правния спор; както и че недекларирането на имот пред данъчните или общинските власти би могло да бъде свързано с административно-наказателна отговорност, но не може да мотивира извод относно знание у ответника-приобретател за увреждащото действие. По тези съображения въззивният съд е споделил и решаващия извод на първоинстанционния съд за недоказаност на предявения по делото иск по чл. 135 от ЗЗД. По същите съображения за неотносимост, с постановеното преди това по делото определение № 227/03.04.2015 г., апелативният съд по реда на чл. 267, ал. 1, изр. 1 от ГПК е оставил без уважение доказателствените искания на жалбоподателката за допускане на двама свидетели и за издаване на съдебно удостоверение до НАП, направени с въззивната ѝ жалба, при наведени там оплаквания, че неправилно първоинстанционният съд не е допуснал тези доказателства. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, които се поддържат и в откритото съдебно заседание. Ответниците И. С. С. и С. Г. Г. не са подали отговори на касационната жалба в срока за това, не заявяват становище по нея и след това. С определение № 1315/19.11.2015 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по следните два правни въпроса: 1) относими и допустими ли са за доказване на предпоставката по чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД – „знание за увреждането“ у ответника-приобретател по атакувания с иска възмезден вещно-прехвърлителен договор („лицето, с което длъжникът е договарял“), свидетелски показания за обстоятелствата, че същият не владее и не ползва недвижимия имот, придобит по договора, както и писмени доказателства – документи, изходящи от Националната агенция по приходите (НАП) – относно обстоятелствата, дали и кога ответникът-приобретател е декларирал придобиването на имота; и 2) достатъчно ли е за доказването на същата предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД установяването по делото на няколко кумулативно дадени обстоятелства-индиции (косвени доказателства), като например: ответникът-приобретател не се е нанесъл, не владее и не ползва имота, не е декларирал същия на свое име, придобил го е на изключително занижена цена по процесния договор, едновременно с това е придобил от ответника-длъжник и друг негов имот на занижена цена. За да се даде отговор на така поставените по делото правни въпроси, най-напред следва да се посочи константната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, по въпроси относно косвените доказателства. В решение № 226/12.07.2011 г. по гр. дело № 921/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, е прието следното: Пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство. Пълно доказване се изисква при главното и обратно доказване, за да постигнат своята цел, докато за насрещното доказване е достатъчно и само непълно доказване – при което се създава вероятност в съществуването или не на дадени факти и обстоятелства. Пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт. Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено. Те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт. Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) като по-значими или категорични в сравнени с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 188 от ГПК от 1951 г. (отм.) и съответно – чл. 235 и чл. 12 от ГПК от 2007 г. Пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да се установява без съмнение главният факт. Подобно разрешение е възприето и в решение № 31/09.03.2012 г. по гр. дело № 502/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, а именно: Доказването е процес по установяване на истината относно фактите, релевантни за спорното право и предопределя правните изводи на съда. Когато доказването има за предмет факти, за които доказващият носи доказателствената тежест, то е главно. Главното доказване трябва винаги да е пълно, т.е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение. Доказването се осъществява с доказателствени средства. Последните са косвени, когато чрез тях се доказват релевантни факти, въз основа на които съдът може да направи логически извод за осъществяването на правнорелевантни факти. Последните са такива факти от живота, от доказването на които може да се заключи, че определен факт, предвиден в хипотезиса на приложимата правна норма, се е осъществил. За да се постигне чрез косвени доказателствени средства пълно доказване, е необходима такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил. В подобен смисъл е и приетото в решение № 841/19.01.2010 г. по гр. дело № 3530/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Настоящият съдебен състав, изцяло споделяйки тази задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, намира че възприетите с нея принципни разрешения относно косвените доказателства, дават отговор на втория правен въпрос, поставен по настоящото дело. Материалноправната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД – „знание за увреждането“ у ответника-приобретател по атакувания с иска по чл. 135 от ЗЗД възмезден вещно-прехвърлителен договор („лицето, с което длъжникът е договарял“), има субективен характер и е в тежест на доказване за ищеца. Именно предвид този неин субективен характер, ищецът, който следва да проведе пълно главно доказване на тази материалноправна предпоставка, много рядко разполага с преки доказателства за обстоятелството, дали ответникът-приобретател по възмездния вещно-прехвърлителен договор е знаел за увреждането на ищеца. Примерно изброените във въпроса обстоятелства (ответникът-приобретател не се е нанесъл, не владее и не ползва имота, не е декларирал същия на свое име пред данъчните власти, придобил го е на изключително занижена цена по процесния договор, едновременно с това е придобил от ответника-длъжник и друг негов имот на занижена цена) представляват верига от косвени доказателства, които, преценени в съвкупност помежду им и/или с други подобни индициращи обстоятелства, установени по делото (например – ответникът-прехвърлител (и длъжник на ищеца) продължава да живее или да ползва по друг начин прехвърления имот и/или не е получил цената за него и/или за другите прехвърлени на същия приобретател-ответник имоти, двамата ответници са близки приятели или между тях има трайни търговски или други подобни отношения, те са уговорили обратно изкупуване на имота и пр.), биха могли да създадат сигурно убеждение у съда и да обусловят извод, че и двамата ответници са осъзнавали увреждането на ищеца-кредитор при сключването на процесния по иска по чл. 135 от ЗЗД договор. Преценката на такива косвени доказателства и дали те в своята съвкупност са достатъчни за установяването на главния доказателствен факт, в случая – знанието за увреждане по чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, съдът следва да извършва по свое вътрешно убеждение, предвид конкретиката на всеки отделен случай, съгласно чл. 12 и чл. 235 от ГПК. От отговора на единия въпрос логически следва и отговорът на другия поставен по делото правен въпрос. Както е изтъкнато в първото цитирано по-горе решение по чл. 290 от ГПК, всяко едно от допустимите по ГПК доказателствени средства (писмени, веществени, свидетелски показания, признания на страните и заключения на вещите лица) може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства като по-значими или категорични в сравнени с други. Поради това и конкретно посочените в първия въпрос – свидетелски показания за обстоятелствата, че ответникът-приобретател не владее и не ползва недвижимия имот, придобит по процесния договор, както и писмени доказателства – удостоверения и други документи, изходящи от НАП – относно обстоятелствата, дали и кога ответникът-приобретател е декларирал придобиването на имота, както и други подобни, са относими към установяването в производството по чл. 135 от ЗЗД на материалноправната предпоставка „знание за увреждането“ у ответника-приобретател. Само ако съдът допусне тези, обосновано поискани от ищеца съгласно чл. 156 от ГПК, доказателствени средства и ги събере, а след това, съгласно чл. 12 и чл. 235 от ГПК ги обсъди в решението си в тяхната съвкупност помежду им и наред с всички останали установени по делото относими обстоятелства, които също може да са косвени доказателства, само тогава съдът би могъл да извърши посочената по-горе преценка и да направи обоснован извод, дали материалноправната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД е доказана или не в съответния конкретен случай, разглеждан от него. Предвид така възприетото разрешение на поставените по делото правни въпроси, обжалваното въззивно решение е неправилно. Необоснован е изводът на въззивния съд, че жалбоподателката-ищца обосновава по делото знанието за увреждане у двамата ответници единствено с това, че ответницата-приобретателка не осъществява фактическа власт върху процесния имот и с неговото недеклариране, както и изводът, че са неотносими, поисканите още пред първата инстанция и с въззивната жалба на ищцата, свидетелски показания и удостоверение до НАП за установяване на тези обстоятелства и на факта, че в процесния имот продължава да живее ответникът С.. Самият въззивен съд е установил по делото, че процесната продажба е извършена между двамата ответници само няколко дни преди падежа на процесните договори за заем и на изключително занижена цена – около два пъти и половина под данъчната оценка на процесния имот и повече от четири пъти под пазарната му стойност. В нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е обсъдил, представеното с исковата молба писмено доказателство (справка от службата по вписванията) относно обстоятелството, че на датата на процесната продажба ответникът С. е продал на ответницата Г. и друг свой недвижим имот. При това положение и предвид отговорите, дадени на поставените по делото правни въпроси, горният необоснован извод на апелативния съд е довел и до допуснато от него нарушение на съдопроизводствените правила, а именно – в нарушение на чл. 266, ал. 3 от ГПК той не е допуснал, исканите с въззивната жалба, разпит на двама свидетели и издаване на удостоверение до НАП. Това нарушение на съдопроизводствените правила е съществено, тъй като при събирането на тези доказателства и при тяхното обсъждане в съвкупност с останалите доказателства по делото, съобразно изложеното при отговорите на двата правни въпроса по делото, биха могли да се установят релевантни за спора обстоятелства, които евентуално могат да доведат до различни изводи относно това дали е доказана по делото материалноправната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, респ. – и до друг краен резултат на изхода на спора, различен от постановения с обжалваното въззивно решение. При така установените по делото, необоснованост на част от изводите на въззивния съд и допуснато от него съществено нарушение на съдопроизводствените правила, съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК обжалваното въззивно решение, като неправилно, следва да бъде отменено, като съгласно чл. 293, ал. 3 от ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При повторното разглеждане на делото въззивната инстанция следва, съгласно чл. 266, ал. 3, във вр. с чл. 294, ал. 1 от ГПК, да допусне събирането и да събере, поисканите с въззивната жалба, гласни и писмени доказателства, както и да ги обсъди – в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства при постановяването на решението си по делото, като се съобрази и с възприетото по-горе разрешение на двата правни въпроса. Съгласно разпоредбите на чл. 294, ал. 2 и чл. 78 от ГПК, и съобразно крайния изход на правния спор, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите относно присъждането на разноските по делото, включително за настоящото касационно производство по него. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 77/22.05.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 160/2015 г. на Варненския апелативен съд; ВРЪЩА делото на Варненския апелативен съд за ново разглеждане от друг негов състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.