Р Е Ш Е Н И Е
№ 18
Гр. София, 13 февруари 2020 год. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на тридесети януари през две хиляди и двадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ:МАЯ ЦОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА
ДАНИЕЛ ЛУКОВ
С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора К. Софиянски като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 1184/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.
Образувано е по касационни жалби на подс. Н. И. Д. и на адв. В. И. – защитник на подсъдимия, против решение № 179/30. 09. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 623/2018 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив.
С жалбата на защитника са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НК, като са изложени и доводи за необоснованост на въззивния съдебен акт. Твърди се, че съдът е игнорирал противоречията в показанията на полицейските служители относно разказаното им от пострадалия и майка му за механизма на извършване на деянието. Оспорва се заключението на комплексната експертиза, като се поддържа, че то почива на предположения, а разясненията, направени в съдебно заседание от експерта – съдебен медик, излизат извън обхвата на неговата професионална компетентност. Сочи се, че решението се основава единствено на косвени доказателства. Изразено е несъгласие с изводите относно субективната страна на деянието. Явната несправедливост на наказанието е изведена като последица от неправилното приложение на материалния закон. Настоява се касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 5 от НПК и да отмени атакувания съдебен акт като реши делото по същество.
В жалбата на подсъдимия са изложени доводи за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и 3 от НПК. Поддържа се, че решението се основава единствено на косвени доказателства, като са кредитирани избирателно само онези, обслужващи обвинителната теза и при това същите са интерпретирани превратно. Сочи се, че не е извършена изискуемата от закона задълбочена проверка на доказателствата. Направено е искане за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане.
В съдебно заседание защитникът поддържа жалбата си по изложените в нея съображения.
Подс. Н. Д. поддържа жалбата си като се солидаризира и с аргументите на своя защитник.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби. Пледира решението на апелативния съд да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:
С присъда № 101/05. 12. 2017 год., постановена по н. о. х. д. № 1190/2017 год., Пловдивският окръжен съд е признал подс. Н. И. Д. за виновен в това, че на 27. 12. 2016 год. в [населено място] умишлено умъртвил рождения си син И. Д. – починал на 26. 02. 2017 год., като деянието е извършено по особено мъчителен за убития начин, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 3, пр. 2 и т. 6, пр. 2 вр. чл. 115 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на двадесет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване.
В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски.
Присъдата е проверена по жалба на подсъдимия и по протест на прокурора и с решение по в. н. о. х. д. № 651/2018 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив е потвърдена.
С решение № 186/29. 11. 2018 год., постановено по н. д. № 651/2018 год., Върховният касационен съд, първо наказателно отделение е отменил въззивния съдебен акт и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.
При второто разглеждане на делото е постановено решение № 179/30. 09. 2019 год. по в. н. о. х. д. № 623/2018 год., с което е потвърдена първоинстанционната присъда.
Касационните жалби са неоснователни.
Естеството на преобладаващата част от доводите, изложени в жалбата на защитника, и направеното от него искане налагат настоящият съдебен състав да внесе яснота относно правомощията си преди да обсъди онези възражения, чието съдържание позволява да бъдат подведени под някое от касационните основания по чл. 348 от НПК.
Позоваването на чл. 354, ал. 5 от НПК с настояване делото да бъде решено по същество като касационната инстанция се произнесе като въззивна такава се основава на некоректен прочит на закона. Цитираната разпоредба намира приложение единствено в случаите, когато Върховният съд двукратно е връщал делото за ново разглеждане на долустоящата инстанция, отменяйки постановения от нея съдебен акт, и на вниманието му е поставено третото по ред въззивно решение/присъда. При това дори и при трето разглеждане на делото упражняването на въззивни правомощия е само една от двете процесуални възможности пред касационната инстанция. До този извод води тълкуването на двете изречения на чл. 354, ал. 5 от НПК, които задължително следва да се обсъждат в тяхната взаимна логическа връзка. При проследяване хронологията на делото е видно, че върховната съдебна инстанция е връщала делото на апелативния съд само веднъж, а понастоящем предмет на касационна проверка е второто решение, постановено от този съд. При това положение ВКС следва да се произнесе като класическа касационна инстанция, а това означава, че се явява единствено съд по правото. Той не би могъл да удовлетвори искането на защитата за приемане на фактическа обстановка, която се различава от описаната в атакувания съдебен акт. Недопустимо е също така да пререши въпросите за достоверността и убедителността на едни или други доказателства и доказателствени средства, респ. да даде указания на въззивната инстанция в тази насока. Не подлежи на обсъждане и обосноваността на въззивния съдебен акт. В правомощията на ВКС като съд по правото се включва само проверката дали са спазени процесуалните правила за формиране на вътрешното убеждение, а внимателният прочит на материалите по делото води до категоричен извод, че апелативният съд не е допуснал нарушения в тази насока.
В изпълнение на задължението си за цялостна служебна проверка на правилността на атакувания съдебен акт въззивният съд е подложил на собствен внимателен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване, а обстоятелствата, подлежащи на доказване съобразно поставените от обвинението фактически рамки, са изведени след изпълнение на процесуалните изисквания за обективност, всестранност и пълнота.
Несподеляема е тезата, че е недопустимо осъдителната присъда или решение да се основават на косвени доказателства. Законодателят не е предвидил подобно ограничение, а правната доктрина и съдебната практика са изяснили, че единственото изискване в подобна хипотеза е косвените доказателства да водят до еднозначност и еднопосочност на изводите, което условие е изпълнено в настоящия казус.
Безспорно инстанциите по фактите са били изправени пред съществени затруднения при установяване механизма на получаване на телесните увреждания, довели до леталния изход, и тъкмо неизясняването на това обстоятелство от окръжния и първия състав на апелативния съд е дало основание на касационната инстанция да отмени въззивното решение по в. н. о. х. д. № 651/2018 год. При второто разглеждане на делото долустоящият съд е изпълнил в пълнота дадените му указания, като е допуснал повторен разпит на част от свидетелите и експертите и е изслушал заключение на комплексна експертиза, което е дало обстоен и професионално аргументиран отговор на поставените въпроси касателно начина, по който е възникнал пожарът, вследствие на който И. Д. е получил термичните травми и е причинена смъртта му.
Вярно е също така, че синът на подсъдимия не е бил разпитан в качеството на свидетел, но това обстоятелство е лесно обяснимо с тежкото му състояние и престоя му в реанимация в целия двумесечен период от момента на постъпването му в болница до смъртта му. В този смисъл не би могло да се говори за съзнателен, целенасочен пропуск на разследващите да съберат всички доказателства, необходими за разкриване на обективната истина. Всъщност именно недостъпността на това доказателствено средство е направило възможно и допустимо позоваването на свидетелски показания, представляващи източник на производни доказателства.
За да приеме, че подсъдимият е залял сина си с бензин и го е запалил, въззивната инстанция е съобразила заявеното от полицейските служители, посетили местопроизшествието – С. П. и Т. Л.; коментирала е посоченото от лицето, оказало първа помощ на пострадалия – К. К.; взела е предвид и разказаното от Д. К. – съседът, при когото е отишла най-напред за съдействие майката на И. Д.. Изброените лица не са очевидци на инкриминирания инцидент, но първите трима от тях са разговаряли както с пострадалия, така и с майка му и са получили еднопосочна информация от двамата досежно действията на подсъдимия, а макар последният свидетел да е осъществил контакт единствено със съпругата на подсъдимия, също е бил уведомен от нея, че синът ѝ и съпругът ѝ влезли в пререкание и Н. Д. излял бензин върху пострадалия, след което го запалил.
Съдът е обсъдил обстойно противоречията в показанията на свид. К. в двете фази на процеса, отчел е уклончивостта му по време на първоинстанционното и въззивното съдебно следствие, на която е противопоставил категоричността на твърденията му пред разследващ орган относно естеството на проведения разговор със съпругата на подсъдимия. Именно отсъствието на колебание у К. при първоначалния му разпит наред с отсъствието на доказателства за влошени отношения с подсъдимия, насочващи към евентуален стремеж за злепоставянето му, са дали основание на контролираната инстанция да приеме за достоверни показанията на този свидетел от досъдебната фаза.
Отделено е нужното внимание и на разказаното от свидетелите П. и Л., които са първите лица, контактували пряко и непосредствено с пострадалия. Контролираната инстанция е анализирала разминаването между двамата относно обстоятелството дали са разпитали най-напред самия И. Д. или първо са получили информация за инцидента от майка му, която впоследствие са потвърдили при разговора си с пострадалия. Изложени убедителни съображения, че това противоречие е несъществено и не дискредитира показанията им. В същото време няма основания за упрек към контролираната инстанция, че е игнорирала несъответствие в твърденията им касателно това дали пострадалият е бил залян със запалителна течност отпред или отзад и това е така, защото, на първо място, такова противоречие поначало не съществува и, на второ място, защото дори и да беше налично, изтъкваният от адв. И. факт няма онова значение, което му придава защитата след като по несъмнен начин е установено, че уврежданията са локализирани в горната част на тялото и обхващат както предната му част, така и гърба на пострадалия.
Неоснователни са и възраженията срещу заключението на комплексната експертиза, допусната и приета в хода на въззивното съдебно следствие. Вещите лица са обсъдили всички възможни хипотези на запалване на пострадалия – самозапалване на помещението, в което е бил И. Д., вследствие на евентуални ремонтни дейности, запалването с цигара на бензина, намиращ се в шише в преддверието, запалването на разлят по пода бензин, попадането на пострадалия в обсега на горящото перде в помещението, поливането на пострадалия със запалителна течност и поднасянето на открит огнеизточник към нея. Въз основа на специалните си знания и дългогодишния си професионален опит аргументирано са приели, че с изключение на последния вариант другите са неправдоподобни и са практически изключени. За този експертен извод от значение е била липсата на ремонтни дейности по време на инцидента, които да свързани с използване или отделяне на топлина; температурата, при която се възпламеняват бензиновите пари; липсата на стопилки от пердето в преддверието и невъзможността локализацията и естеството на термичните травми и повредите по дрехите на пострадалия да бъдат обяснени с попадането на горяща синтетична материя върху тялото на И. Д.. Именно характерът на телесните повреди и разположението им изцяло в горната част на тялото са дали основание за констатацията на експертите, че се касае за изливане на леснозапалима течност върху тялото му. Отговор са получили и поставените в касационната жалба на защитника въпроси относно установяване огнището на пожара и наличието на някои изгорели предмети в помещението. По отношение на първия от тях вещите лица са посочили, че условно като огнище на пожара може да бъде определен пострадалият, който се е придвижвал в преддверието, а на втория са отговорили, че това е последица от попадане на пръски от бензина върху тези предмети и запалването им при приближаване на горящия И. Д. към тях.
Обстоятелството, че в съдебно заседание вещото лице д-р С. С. е взело отношение не само по медицинската, но и по пожаротехническата част на заключението няма за последица претендираната от защитата необоснованост на експертните изводи, обуславяща необходимост от повторна експертиза, и това е така не само защото експертите по пожарна безопасност са потвърдили категорично и недвусмислено посоченото от С., но и защото експертизата е комплексна и изисква специални знания от повече от една научна област.
Защитата интерпретира некоректно и установените по ръцете на подсъдимия и съпругата му термични травми. Внимателният прочит на решението води до извод, че долустоящата инстанция не е направила недопустимо предположение, че майката на пострадалия също е била залята с бензин и запалена. Основавайки се на заключението на комплексната експертиза и на това на съдебномедицинската експертиза на живо лице от досъдебното производство, както и на заявеното от полицейските служители за проведените от тях разговори с родителите на пострадалия, апелативният съд е приел за категорично установено, че В. и Н. Д. са получили уврежданията при опита си да загасят сина си.
Не се потвърждава от материалите по делото и доводът за неизясняване на въпроса относно липсата на следи от бензин по дрехите на пострадалия. Той е получил отговор още в първата инстанция посредством заключението на химическата експертиза, а въззивният съд в изпълнение на указанията на касационната инстанция е допуснал преразпит на вещото лице М. С. и лично и непосредствено се е убедил, че бензинът е силно летлива течност и бързото му изпаряване наред с изгарянето му е причината да не бъде установен по облеклото на И. Д.. Впоследствие аналогичен отговор на така поставения проблем са дали експертите по пожарна безопасност, включени в състава на комплексната експертиза.
Неоснователно се поддържа, че са били игнорирани обясненията на подсъдимия. Същите са били обсъдени в контекста на останалите доказателства и доказателствени средства и убедително е защитена тезата, че те не заслужават доверие с изключение на обстоятелството, че Н. Д. е излял бензин от намиращо се в преддверието пластмасово шише и го запалил със запалка. За извода, че преобладаващата част от твърденията му обективират защитната му позиция, от значение е било не само опровергаването им от останалите доказателствени източници, но и непоследователността му при пресъздаване на инкриминираните събития както досежно упражнено спрямо него от страна на сина му физическо насилие (за каквото не е съобщил по време на първоинстанционното съдебно следствие), така и касателно начина на запалване на пострадалия (едва пред въззивния съд подсъдимият е посочил, че е разлял бензин по пода и го запалил, за да се предпази от ударите на И. Д.), а чак след като експертите са отхвърлили като възможен механизъм на причиняване на травмите увиването на горящо перде от синтетична материя около тялото на пострадалия, на аргумента им, че тогава е следвало да има стопилки от него в помещението, подсъдимият е противопоставил твърдения, че всъщност такива имало, но той ги бил събрал и изхвърлил пред къщата.
Предвид изложеното настоящият състав на ВКС счита, че не са налице релевираното от подсъдимия и защитника му съществени нарушения на процесуалните правила при анализа и оценката на доказателствената съвкупност. Доказателствата по делото са били обсъдени поотделно и в тяхната взаимна връзка съобразно действителния им смисъл и значение, като не беше установено нарушаване правилата на формалната логика, нито превратно интерпретиране на оправдателните такива или изопачаване смисъла и значението на онези, които подкрепят обвинителната теза.
При положение, че аналитичната дейност на въззивната инстанция не страда от пороците, описани в касационните жалби, не може успешно да се поддържа, че тя е довела до неправилно приложение на материалния закон. Не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК.
Преди всичко следва да се припомни, че касационната инстанция може да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК само когато фактите, описани в проверявания съдебен акт, не сочат на извършено престъпление. В настоящия казус фактологията, възприета от апелативния съд, е престъпна и категорично показва, че извършеното от подс. Д. следва да се квалифицира по чл. 116, ал. 1, т. 3, пр. 2 и т. 6, пр. 2 вр. чл. 115 от НК, а не по чл. 118 от НК или по чл. 124 от НК, както е настоявала защитата пред долустоящите инстанции.
В правната доктрина и съдебната практика безпротиворечиво е очертана разликата между умишленото убийство и престъплението по чл. 124 от НК. Тя се основава на доказаните действия на извършителя, в които намира външен израз психическото му отношение към смъртоносния резултат.
Умисълът за причиняване на телесна повреда се отличава от умисъла за убийство по това, че деецът цели не само накърняване на телесната неприкосновеност на жертвата, но лишаването му от живот. Затова той действа с такова оръжие върху жизнено важна част от тялото на пострадалия и с такава сила, че целеният резултат да бъде постигнат, т. е. да бъде умъртвена жертвата. При престъплението телесна повреда деецът цели накърняване само на телесния интегритет на жертвата. Той нито иска, нито допуска смъртта на пострадалия.
Тези принципни положения са били съобразени от въззивния съд, който е основал изводите си относно наличието на умисъл за убийство върху използваните от подсъдимия средства – леснозапалима течност, каквато е бензинът, и открит огнеизточник (за субективната страна на деянието е ирелевантно дали Д. е използвал запалка, кибрит или друго средство, за да предизвика горене). Законосъобразно е отчетено и обстоятелството, че подсъдимият е залял горната част на тялото на пострадалия, където не само са локализирани жизнено важни органи, но и рискът от получаване на смъртоносни увреждания е значително по-голям поради стичане на бензина надолу по дрехите и торса, а също и поради инхалация на пари от запалителната течност или на токсични газове, отделени в процеса на изгарянето ѝ. Всички тези обстоятелства убеждават, че подсъдимият не е целял само да засегне телесната неприкосновеност на сина си, а напротив – представното му съдържание е обхващало и смъртта на пострадалия.
Както правилно е отбелязал и въззивният съд, действията на подсъдимия по гасене на пострадалия не се отразяват върху извода за умишлено осъществяване на деянието, а имат единствено отношение към индивидуализация на наказанието и това е така, защото те следват извършването на престъпното посегателство.
С оглед приетата от въззивния съд фактическа обстановка няма основания и за преквалифициране на деянието по чл. 118 от НК. Твърденията на подсъдимия за нанесен му побой от пострадалия са приети за недостоверни. Контролираната инстанция не е открила в доказателствата по делото и данни за провокативно поведение на И. Д., което да представлява тежка обида или клевета по смисъла на цитираната разпоредба. Не е установено и пострадалият да е извършил някакво противозаконно действие от друго естество, от което да са настъпили или да е било възможно да настъпят тежки последици за виновния или негови ближни. Напротив, конфликтната ситуация между баща и син е обичайна за семейството и е възникнала след като подсъдимият е употребил алкохол. Поводът за нея също е незначителен – взет заем от страна на пострадалия, който уверявал баща си, че ще го върне в най-кратки срокове. Въз основа на заключението на съдебно-психиатричната експертиза на подсъдимия е прието, че отсъства и втората предпоставка на чл. 118 от НК – състоянието на силно раздразнение.
С оглед тези съображения касационната инстанция не намери основания за преоценка на изводите на апелативния съд досежно приложимия материален закон.
В жалбата на защитника явната несправедливост на наказанието е свързана единствено с несъгласието му с правната квалификация на деянието, а в тази на подсъдимия извън общо заявеното недоволство от размера на санкцията не са изложени конкретни аргументи в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК.
С оглед чистото съдебно минало на подсъдимия, направените от него частични признания, способствали за разкриване на обективната истина, и действията му по гасене на пострадалия, следващи деянието, законосъобразно е било прието, че случаят не притежава изискуемата от чл. 38, ал. 1 и чл. 38а, ал. 2 от НК изключителна тежест, поради което на Н. Д. следва да бъде наложено наказание по най-леката от трите алтернативни санкции по чл. 116 от НК. В същото време тези смекчаващи обстоятелства не могат да бъдат противопоставени успешно на наличните отегчаващи такива и да обосноват намаляване на срока на лишаването от свобода.
Извършеното от подсъдимия разкрива висока степен на обществена опасност предвид наличието на повече от един квалифициращ признак по чл. 116, ал. 1 от НК. Не може да бъде подминато и обстоятелството, че до смъртта си пострадалият е агонизирал в продължение на два месеца след деянието. Наред с това като отегчаващи обстоятелства следва да бъдат отчетени и отсъствието на провокативно поведение от страна на пострадалия и незначителният повод, по който е възникнал конфликтът между баща и син. Степента на обществена опасност на подсъдимия, независимо от чистото му съдебно минало, също е висока предвид лошите му характеристични данни и предходните прояви на агресия към близките му след употреба на алкохол.
Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства убеждава, че наложеното наказание е съответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца, а претендираното от Н. Д. намаляване на наказанието би представлявало проява на неоправдано снизхождение към подсъдимия, която би създала чувство за безнаказаност у него и у останалите членове на обществото. С други думи, не е налице явно несъответствие между степента на обществена опасност на деянието и дееца от една страна и отмерения обем държавна принуда – от друга, поради което не се налага касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК.
Предвид отсъствието на визираните в жалбата касационни основания съставът на трето наказателно отделение прие, че въззивният съдебен акт е законосъобразен и следва да бъде оставен в сила.
Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 179/30. 09. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 623/2018 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 |