Р Е Ш Е Н И Е № 88 гр. София, 04.06.2018 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети април през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор АНТОНИ ЛАКОВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 104/2018 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалба на подсъдимия А. А. А. чрез защитника му - адв.Д. С. срещу решение № 269 от 13.12.2017 година по ВНОХД № 467/2017 г. по описа на Пловдивския апелативен съд (ПАС), наказателно отделение. В касационната жалба на подсъдимия А. са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК, като са изложени доводи за нарушение на закона, непълнота на доказателствата, допуснати съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наложеното наказание. Твърди се от защитника на жалбоподателя, че както присъдата на ОС–гр. Хасково, така и решението на Пловдивския апелативен съд почиват единствено на самопризнанията на всички подсъдими, които от своя страна не изясняват наличие на уговорка между тях за упржняване на насилие с цел отнемане паричните средства на пострадалия. Тъкмо обратното. Според адв.С. обясненията на останалите четирима подсъдими категорично изключват подсъдимият А. да е знаел за нанесения побой над пострадалия С., тъй като през цялото време е бил на голямо разстояние от инцидента и е бил в невъзможност да види случващото се в стаята на обитаваната от С. пристройка към къщата. Наред с това защитникът акцентира на налични предходни отношения между пострадалия и подсъдимите, при които последните били гонени и замеряни с камъни от С., поради което случилото се по време на инкриминирания инцидент следвало да бъде оценено като израз на отмъщение, а не като упражнено насилие с цел отнемане на собственост от пострадалия. Тъкмо за това като неверен е оценен изводът на инстанциите по същество, че подсъдимият А. е съзнавал или дори допускал извършване на престъплението, за което е признат за виновен. Наред с тези аргументи са изложени доводи и за явна несправедливост на наложеното на касатора наказание. Тя се изразява от една страна в липса на отчитане действителното му участие в осъществяване на престъплението – предмет на делото и съзнанието му за негови съществени елементи от обективна страна, а от друга – игнориране на събраните доказателства относно личността му, сочещи на многобройни смекчаващи наказателната му отговорност обстоятелства. Въз основа на изложените в жалбата аргументи към ВКС е отправено искане за отмяна на въззивното решение и присъдата на първоинстанционния съд. В съдебното заседание пред ВКС подсъдимият А. А. не се явява, редовно призован. Явява се упълномощеният му защитник – адв.С., който поддържа жалбата по съображенията, изложени в нея и отправят същите искания, като алтернативно моли за намаляване на наказанието и отлагане изтърпяването му на основание чл.66 ал.1 от НК. Подсъдимите К. Х. Д., Б. М. Д., Х. Г. К. и Г. Д. Г. не обжалват решението на ПАС. Същите, редовно призовани не се явяват, като собственоръчно са декларирали нежелание да присъстват на съдебното заседание пред ВКС. Не се явяват и защитниците им, редовно призовани и не вземат становище по жалбата на А.. Представителят на ВКП намира жалбата на подсъдимия за неоснователна, а решението на ПАС за законосъобразно и справедливо, поради което предлага да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 26 от 13.07.2017 г., постановена по НОХД № 383/2017 г. Хасковският окръжен съд (ХОС) е признал подсъдимия А. А. А. за виновен в това, че на неустановена дата в периода 16.04.2016 г. – 17.04.2016 г. в [населено място], [община], област Х., в съучастие като помагач с Б. М. Д., Х. Г. К., Г. Д. Г. и К. Х. Д. – извършители, отнел чужди движими вещи – парична сума в размер на 390 лв. от владението на Г. Т. С., с намерение противозаконно да я присвои, като за това е употребена сила от Б. М. Д., Х. Г. К. и Г. Д. Г. и грабежът е придружен със средна телесна повреда, от която на 19.04.2016 г. е последвала смъртта на Г. Т. С., поради което и на основание чл.199 ал.2 т.1 вр.чл.198 ал.1 вр.чл.20 ал.4 вр.чл.55 ал.1 т.1 и чл.58а ал.4 от НК го осъдил на 5 /пет/ години „лишаване от свобода“, което да изтърпи при първоначален „общ” режим, а по първоначално повдигнатото му обвинение за това да е действал като извършител и относно правната квалификация по чл.20 ал.2 от НК го оправдал на основание чл.304 от НПК. На основание чл.59 ал.1 от НК съдът е приспаднал времето, през което подсъдимият А. бил задържан по настоящото дело, считано от 24.04.2016 г. до 09.01.2017 г. Със същата присъда ХОС признал подсъдимия Б. М. Д. за виновен в това, че на неустановена дата в периода 16.04.2016 г. – 17.04.2016 г. в [населено място], [община], област Хасково, като непълнолетен, но могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, в съучастие като извършител с Г. Д. Г., Х. Г. К. и К. Х. Д., също извършители и А. А. А. - помагач, отнел чужди движими вещи – парична сума в размер на 390 лв. от владението на Г. Т. С., с намерение противозаконно да я присвои, като за това употребил сила и грабежът е придружен със средна телесна повреда, от която на 19.04.2016 г. е последвала смъртта на Г. Т. С., поради което и на основание чл.199 ал.2 т.1 вр.чл.198 ал.1 вр.чл.20 ал.2 вр.чл.63 ал.2 т.1 вр.чл.54 и чл.58а ал.1 от НК го осъдил на 7 /седем/ години „лишаване от свобода“, което на основание чл.191 ал.2 от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „общ” режим. На основание чл.59 ал.1 от НК съдът е приспаднал времето, през което подсъдимият Б. Д. бил задържан по настоящото дело, считано от 24.04.2016 г. С цитираната присъда Хасковският окръжен съд признал подсъдимия Г. Д. Г. за виновен в това, че на неустановена дата в периода 16.04.2016 г. – 17.04.2016 г. в [населено място], [община], област Х., като непълнолетен, но могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, в съучастие като извършител с Б. М. Д., Х. Г. К. и К. Х. Д., също извършители и А. А. А. - помагач, отнел чужди движими вещи – парична сума в размер на 390 лв. от владението на Г. Т. С., с намерение противозаконно да я присвои, като за това употребил сила и грабежът е придружен със средна телесна повреда, от която на 19.04.2016 г. е последвала смъртта на Г. Т. С., поради което и на основание чл.199 ал.2 т.1 вр.чл.198 ал.1 вр.чл.20 ал.2 вр.чл.63 ал.2 т.1 вр.чл.54 и чл.58а ал.1 от НК го осъдил на 7 /седем/ години „лишаване от свобода“, което на основание чл.191 ал.2 от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „общ” режим. На основание чл.59 ал.1 от НК съдът е приспаднал времето, през което подсъдимият Г. бил задържан по настоящото дело, считано от 24.04.2016 г. Със същата присъда ХОС признал и подсъдимия К. Х. Д. за виновен в това, че на неустановена дата в периода 16.04.2016 г. – 17.04.2016 г. в [населено място], [община], област Х., като непълнолетен, но могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, в съучастие като извършител с Б. М. Д., Х. Г. К. и Г. Д. Г., също извършители и А. А. А. - помагач, отнел чужди движими вещи – парична сума в размер на 390 лв. от владението на Г. Т. С., с намерение противозаконно да я присвои, като за това е употребена сила от Б. М. Д., Х. Г. К. и Г. Д. Г. и грабежът е придружен със средна телесна повреда, от която на 19.04.2016 г. е последвала смъртта на Г. Т. С., поради което и на основание чл.199 ал.2 т.1 вр.чл.198 ал.1 вр.чл.20 ал.2 вр.чл.63 ал.2 т.1 вр.чл.54 и чл.58а ал.1 от НК го осъдил на 6 /шест/ години „лишаване от свобода“, което да изтърпи при първоначален „строг” режим. На основание чл.59 ал.1 от НК съдът е приспаднал времето, през което подсъдимият К. Д. бил задържан по настоящото дело, считано от 24.04.2016 г. С цитираната присъда Хасковският окръжен съд признал и подсъдимия Х. Г. К. за виновен в това, че на неустановена дата в периода 16.04.2016 г. – 17.04.2016 г. в [населено място], [община], област Х., като непълнолетен, но могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, в съучастие като извършител с Б. М. Д., Г. Д. Г. и К. Х. Д., също извършители и А. А. А. - помагач, отнел чужди движими вещи – парична сума в размер на 390 лв. от владението на Г. Т. С., с намерение противозаконно да я присвои, като за това употребил сила и грабежът е придружен със средна телесна повреда, от която на 19.04.2016 г. е последвала смъртта на Г. Т. С., поради което и на основание чл.199 ал.2 т.1 вр.чл.198 ал.1 вр.чл.20 ал.2 вр.чл.63 ал.2 т.1 вр.чл.54 и чл.58а ал.1 от НК го осъдил на 7 /седем/ години „лишаване от свобода“, което да изтърпи при първоначален „строг” режим. На основание чл.59 ал.1 от НК съдът е приспаднал времето, през което подсъдимият К. бил задържан по настоящото дело, считано от 24.04.2016 г. Съдът се произнесъл и по разноските по делото, които възложил в тежест на подсъдимите. По жалби от подсъдимите А. А. А., К. Х. Д., Х. Г. К. и Г. Д. Г., депозирани чрез защитниците им срещу първоинстанционната присъда било образувано ВНОХД № 467/2017 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, който с решение № 269 от 13.12.2017 г. на основание чл.338 от НПК потвърдил присъдата на ОС–гр. Хасково. Касационната жалба от защитника на подсъдимия А. – адв.С. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимия А. А. е частично основателна. Основното възражение срещу атакувания съдебен акт, поддържано от адв.С. е за неправилно определена правна квалификация на извършеното от подсъдимия А. престъпление, което защитникът намира, че е резултат от невярна интерпретация на гласните доказателствени източници, съдържащи се основно в обясненията на останалите четирима подсъдими. Доколкото това оплакване е свързано с твърдение за допуснати съществени процесуални нарушения, настоящият съдебен състав намери за необходимо да го обсъди приоритетно, доколкото неговата основателност би се отразила върху крайния изход на делото. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на Глава ХХVІІ от НПК, в хипотезата на чл.372 ал.4 вр.чл.371 т.2. Делото е било разгледано по този ред след изрични изявления от страна на жалбоподателя и останалите подсъдими, отразени в протокола от съдебно заседание на 13.07.2017 г. (л.139 гръб – л.141 от НОХД № 383/2017 г. на ХОС), че са наясно с правата си, разбират обвинението, признават изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и са съгласни за тях да не се събират доказателства. В съдебното производство е участвал упълномощен защитник на подсъдимия А., който също взел становище за наличие на предпоставките за разглеждане на делото по диференцираната процедура. Съдът е изпълнил задължението си по чл.372 ал.1 от НПК да разясни на подсъдимите правата им, както и последиците от направеното самопризнание (л.140 гръб от НОХД № 383/2017 г. на ХОС). В хипотезата на чл.372 ал.4 вр.чл.371 т.2 от НПК съдът проверява и дали самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебното производство, като Хасковският окръжен съд е изпълнил стриктно това свое задължение. Положителният отговор на този въпрос съдът е аргументирал обстойно в мотивите към присъдата, като съгласно чл.373 ал.3 от НПК за установена фактология на деянието е приел фактическите обстоятелства, залегнали в обвинителния акт, обхванати от самопризнанието по чл.371 т.2 от НПК. Законосъобразността на проведената диференцирана процедура е била предмет на внимателна преценка и от страна въззивния съд, който също е достигнал до извод за липса на процесуални нарушения при първоинстанционното разглеждане на делото (стр.16 от въззивното решение). Въз основа на собствена проверка на наличната доказателствена маса Пловдивският АС (стр.4 – стр.15) мотивирано се е солидаризирал с приетата от окръжния съд фактология, основана на изложените в обвинителния акт твърдения, признати от всички подсъдими, включително и подсъдимия А.. Правилността на преценката на първоинстанционния съд за наличието на съответствие между признанието на подсъдимите по чл.371 т.2 от НПК и доказателствата, събрани на досъдебното производство е проверена задълбочено от въззивната инстанция, към която не могат да бъдат отправени никакви упреци. Изложеното дотук обуславя извод за липса на допуснати процесуални нарушения при провеждане на диференцираната процедура по чл.372 ал.4 вр.чл.371 т.2 от НПК. Личните волеизявления на жалбоподателя са направени при стриктно спазване на процесуалните изисквания, изпълнението на които гарантира, че отразяват свободната му воля и пълното съзнаване на съответните правни последици. При доброволно формирано съгласие, изразено недвусмислено към момента на провеждане на диференцираната процедура, последваща преоценка на решението на касатора и промяна на намеренията му нямат никакво правно значение, независимо от какви субективни фактори са провокирани. При съответствие между самопризнанието на подсъдимия по чл.371 т.2 от НПК и доказателствата, събрани на досъдебното производство, съдилищата, включително и върховната съдебна инстанция, са обвързани от изложените в обвинителния акт фактически положения в тяхната цялост, с изключение на опроверганите по категоричен начин факти относно конкретната роля на подсъдимия А. при осъществяване на инкриминираното деяние, надлежно отчетена от инстанциите по същество. Касационната инстанция обсъди процесуалната издържаност на проведеното съдебно производство по делото единствено с оглед оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения от решаващите съдебни органи, независимо, че изложените аргументи в жалбата на подсъдимия А. тангират с твърдения за необоснованост, което не е касационно основание по правилата на българския процесуален закон. Тъкмо такива по съдържанието си се явяват залегналите в касационната жалба доводи за несъответствие на обясненията на останалите подсъдими с приетото от двете съдебни инстанции наличие на уговорка между тях и жалбоподателя за упражняване на насилие с цел отнемане на парични средства от пострадалия; за яснота у подсъдимия А. за употребената сила и причинени увреждания от останалите подсъдими на пострадалия, както и за отсъствие на какъвто и да е принос от негова страна за извършеното престъпление. Предвид характера на тези оплаквания, очертаващи необоснованост на атакувания съдебен акт и недоказаност на обвинението, същите остават извън предмета на касационния контрол, тъй като ВКС поначало няма правомощия да ги обсъжда. За основателно настоящият касационен състав намери оплакването на касатора за явна несправедливост на наложеното му наказание, съставляващо касационно основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК. При индивидуализацията на наказанието, което подсъдимият А. следва да изтърпи, както първата, така и въззивната инстанции са обсъдили всички установени по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства, като с оглед тяхното съотношение правилно са преценили, че същото следва да бъде определено съобразно правилото по чл.58а ал.4 от НК при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК и му наложили наказание „лишаване от свобода“ за срок от 5 /пет/ години при първоначален „общ” режим на изтърпяване. Настоящият състав на ВКС намира, че така отмереното наказание, макар да е при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК и то значително под минимума на предвидената в закона санкция с оглед наличието на многобройни смекчаващи отговорността на касатора обстоятелства, то не отчита в достатъчна степен тяхната относителна тежест, нито наличието на изключителни по своя характер такива. За да определят конкретния размер на наказанието, инстанциите по същество са отчели високата степен на обществена опасност на деянието, както и обстоятелството, че то е извършено спрямо психично болен човек, сочещо на недоразвити духовни ценности и отхвърляне на общоприети такива, както и на материална и користна нагласа в поведението не само на жалбоподателя А., но и на останалите четирима подсъдими. От друга страна като смекчаващи отговорността на подсъдимия А. обстоятелства са посочени: чистото му съдебно минало, младата му възраст (в ранна възраст на пълнолетието), оказаното изключително съдействие за разкриване на обективната истина още във фазата на досъдебното производство чрез направените самопризнания, изразеното съжаление за стореното, най-ниската степен на участие в престъплението, вредното влияние на социалната среда, в която е израснал, обстоятелствата, че учи, че е трудово ангажиран и полага грижи за болния си дядо. Тези обстоятелства са оценени като многобройни, обусловили определяне на наказанието на жалбоподателя по правилата на чл.55 ал.1 т.1 от НК, но нито едно от тях не е оценено като изключително по своя характер. Касационната инстанция не споделя последния извод на двете съдебни инстанции, а по отношение становището на въззивния съд за това, че обстоятелствата, отегчаващи отговорността на подсъдимия А. са с „колосален отегчаващ капацитет”, определящ наложеното му наказание „два пъти под минимума (5 години лишаване от свобода)” като „несправедливо занижено санкциониране”, изразява пълно несъгласие. В тази връзка следва да се отбележи, че при определяне на наказанието, което жалбоподателят следва да изтърпи, както първата, така и въззивната инстанции са съобразили правилата, касаещи съкратеното съдебно следствие, залегнали в ТР № 2/2015 г. на ОСНК на ВКС, в което изрично е подчертано, че при признаване на фактите от подсъдимия в хипотезата на чл.371 т.2 от НПК и наличие в същото време на многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства съдът следва да прецени налице ли са условията за определяне на наказание по правилата на чл.55 от НК и какво по вид наказание да наложи. Макар в конкретния случай да не са изложени мотиви нито от окръжния, нито от апелативния съд за начините на определяне на наказанието по реда на двата закона (по чл.55 и по чл.58а от НК), за да може да се направи преценка кое от двете наказания би било по-благоприятно, Виж мотивите към ТР № 2/2015 г. на ОСНК на ВКС то съобразно предвиденият минимум на санкцията за престъплението, в извършване на което подсъдимият А. е признат за виновен, безспорно по-благоприятният ред за определянето на наказанието му е този по чл.55 ал.1 т.1 от НК, който позволява налагане на по-малко по размер наказание „лишаване от свобода”. В същото време настоящият касационен състав намира, че две от установените смекчаващи отговорността на касатора обстоятелства имат изключителен характер – изключително ниският му принос в извършване на престъплението, отчетен и от двете съдебни инстанции, както и същественият принос за разкриване на обективната истина с направени пълни самопризнания в самото начало на досъдебното производство, допринесли в значителна степен за изясняване на обективната истина по делото. Наред с това не е отчетен от инстанциите по същество призивът на подсъдимия А. към подсъдимите Б. Д., Г. Г. и Х. К. да преустановят насилието над пострадалия С., макар и безуспешен, който допълнително очертава личността на жалбоподателя като неконфликтна, без склонност към агресия, сочещи на много ниска степен на личната му обществена опасност – обстоятелства, установени от обясненията на останалите подсъдими, както и от показанията на св.Ж. Й.. С оглед тези допълнителни съображения, комплексният анализ на посочените отегчаващи и смекчаващи наказателната отговорност на подсъдимия А. обстоятелства обосновава извода, че определеното му наказание „лишаване от свобода“, макар и при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК е завишено. За да постигне целите си по чл.36 от НК както с оглед личната, така и по отношение на генералната превенция, упражнената от държавата наказателна репресия трябва преди всичко да е справедлива. В конкретния случай, обсъждайки съвкупността от отегчаващи и смекчаващи наказателната отговорност на подсъдимия обстоятелства, касационният съдебен състав намира, че на подсъдимия А. А. следва да бъде наложено наказание „лишаване от свобода“, в размер на 3 /три/ години и 6 /шест/ месеца, в какъвто смисъл следва да бъде изменено решението на Пловдивския апелативен съд. При така индивидуализираното по размер наказание „лишаване от свобода”, касационната инстанция не намира за необходимо да обсъжда искането на защитата за прилагане института на условното осъждане поради липса на законовите предпоставки за това. Но за пълнота на становището си относно наказателната репресия, която жалбоподателя следва да понесе и в подкрепа на извода си относно необходимостта от ефективно изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, настоящият съдебен състав счита за нужно да отбележи, че тя се обуславя от високата степен на обществена опасност на престъплението, насочено към собствеността, но засягащо и личността на пострадалия, която независимо от отчетената ниска степен на участие на жалбоподателя в извършването му, изисква по-висока степен на въздействие спрямо него с оглед постигане предупредително-възпиращия и поправително-превъзпитателния ефект на наказанието. В същото време ефективното изтърпяване на наказанието би постигнало в по-голяма степен и целите на генералната превенция. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.2 т.1 вр.ал.1 т.4 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 269 от 13.12.2017 г., постановено по ВНОХД № 467/2017 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, наказателно отделение, като: НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия А. А. А. наказание „лишаване от свобода“ от 5 /пет/ година, на 3 /три/ години и 6 /шест/ месеца. ОСТАВЯ В СИЛА решението на АС–гр. Пловдив в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.