7 Р Е Ш Е Н И Е № 81 гр. София, 13 юни 2022 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми април две хиляди и двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретаря МИРА НЕДЕВА с участието на прокурора БОЖИДАР ДЖАМБАЗОВ като разгледа докладваното от съдия Грозданова н.д. № 199/2022 година по описа за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 НПК и е образувано по касационната жалба на защитника на подс. Р. Х. Б. – адв. Д., срещу решение № 2/09.02.2022 година по в.н.о.х.д. № 63/2021 година на Военно-апелативния съд, с което е потвърдена постановената присъда № 5/27.10.2021 година по н.о.х.д. № 236/2021 година на Военен съд - София. С нея подс. Б. след проведено съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 2 НПК бил признат за виновен и осъден по чл. 129, ал. 2 НК на лишаване от свобода за срок от една година и четири месеца, условно, с изпитателен срок по чл. 66, ал. 1 НК от три години, както и да заплати обезщетение на гражданския ищец А. Ш. за причинените му с престъплението неимуществени вреди в размер на 30 000 лв., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от датата на увреждането – 09.09.2020 година до окончателното й изплащане. С присъдата ВС-София се е произнесъл и по веществените доказателства, дължимите държавни такси и разноските по делото, включително и тези на частния обвинител и граждански ищец Ш., които възложил на подсъдимия Б.. В касационната жалба са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. Претендира са за наличие на абсолютното касационно основание за отмяна на въззивния съдебен акт по чл. 348, ал. 3, т. 3 НПК, което се обосновава с наличие на основанието за отвод по чл. 29, ал. 2 НПК на член на въззивния съдебен състав. Пред него като съдия от съответния първоинстанционен съд бил проведен разпит по реда на чл. 223 НПК на пострадалия Ш. и на свидетел на престъплението, но не и на обвиняемия Б.. Твърди се още, че въззивният съд е нарушил правилата за формиране на вътрешното убеждение, погрешно е оценил доказателствата по делото и безкритично е преповторил мотивите на първоинстанционния съд, без да обсъди с правни аргументи искането за преквалификация на деянието. Материалният закон бил нарушен, тъй като деянието на Б. следвало да бъде квалифицирано по чл. 132, ал. 1, т. 2 НК. Претендира се и явна несправедливост на наложеното наказание, която се обосновава с подценяването от съда на смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства и игнориране на чистото му съдебно минало и на неправомерното поведение на самия пострадал. Последното е аргумент в подкрепа и на недоволството срещу размера на присъденото обезщетение на частния обвинител и граждански ищец Ш.. От касационната инстанция се иска да упражни правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 4 НПК като преквалифицира деянието на касатора в такова по чл. 132, ал. 1, т. 2 НК, да намали наказанието като приложи чл. 55 НК и да намали присъденото обезщетение, а алтернативно – да отмени решението и да върне делото за ново разглеждане. В съдебното заседание пред ВКС подс. Б. и неговият защитник, редовно призовани, не се явяват и не сочат причини за това. Прокурорът от ВКП дава становище за неоснователност на касационната жалба като подробно се мотивира защо не са налице заявените от касаторите оплаквания. Счита, че въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Частният обвинител и граждански ищец Ш., редовно призован, не се явява. Повереникът му – адв. И., пледира за оставяне без уважение на касационната жалба поради липса на заявените в нея касационни основания. Претендира и разноски в касационното производство. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 350, ал. 2 НПК, от надлежно легитимирана страна, срещу акт, подлежащ на касационен контрол на основание чл. 346, т. 1 НПК, но е неоснователна. Релевираните в касационната жалба оплаквания за допуснати от контролираната инстанция съществени нарушения на процесуалните правила следва да бъдат обсъдени с приоритет, тъй като ако такива са налице, би било безпредметно да се обсъждат доводите за нарушение на материалния закон във връзка с правната квалификация на деянието на подс. Б., за явната несправедливост на наказанието и присъденото обезщетение. Първото и основно оплакване е, че въззивното решение е постановено от незаконен състав. Претенцията се обосновава с обстоятелството, че в досъдебното производство пред съдията-докладчик по делото били разпитани по реда на чл. 223 НПК пострадалият Ш. и трима полицейски служители, което било основание за отвода му по чл. 29, ал. 2 НПК. Възражението е неоснователно. Принципно положение в наказателния процес е, че съдията от съответния първоинстанционен съд, пред когото се извършват процесуални действия в хода на досъдебното производство или който разрешава или одобрява такива като например обиск, претърсване и изземване, не упражнява функцията по ръководство и решаване и не участва в събирането на доказателства в тази предсъдебна фаза на наказателното производство. Когато обезпечава разпитите на обвиняеми или свидетели, той не разполага с делото, поради което не знае каква е доказателствената наличност в него и не би могъл да се ангажира с нейната предварителна оценка, още по-малко да вземе решение кой точно следва да бъде разпитан пред съдия. Неговата процесуална роля се изчерпва с това да следи за законосъобразното провеждане на процесуално-следственото действие от страна на водещия разследването. След като процесуалният закон не е включил разпитите пред съдия в досъдебното производство сред абсолютните предпоставки за отвод по чл. 29, ал. 1 НПК, основанието за отвод по чл. 29, ал. 2 НПК би било налице, само ако поради други обстоятелства съдията от състава на съда може да се счита за предубеден или заинтересован от изхода на делото. Сам съдията-докладчик от въззивния съд не се е отвел, така както е длъжен да процедира по силата на чл. 31, ал. 1 НПК във всички случаи, ако е налице което и да е от основанията по чл. 29 НПК. Съдържанието на приложените по досъдебното производство протоколи за проведените разпити по чл. 223 НПК не сочи на негово поведение, което е в разрез с процесуалния закон и което би могло да се интерпретира като проява на предубеденост или заинтересованост от изхода на делото. Касаторът не се аргументира с други обстоятелства, извън обсъденото вече, за които да ангажира и доказателства, поради което въззивното решение не подлежи на отмяна на претендираното касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 3 НПК. Неоснователно е и оплакването, че въззивният съд бил нарушил правилата за формиране на вътрешното убеждение като погрешно оценил доказателствата по делото и безкритично е преповторил мотивите на първоинстанционния съд, без да обсъди с правни аргументи искането за преквалификация на деянието. Тези възражения очевидно не държат сметка за това, че производството пред първата инстанция е протекло по реда на съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК, след признание от страна на подсъдимия на изложените в обвинителния акт факти и изразено съгласие да не се събират доказателства за тях. Актът на ВоАС отговаря по съдържание на задължителните указания, дадени в ТР № 1/06.04.2009 година на ОСНК, т. 8.2. относно пределите на въззивния контрол и фактическите рамки на въззивното решение. Не е вярно и това, че контролираната инстанция не е обсъдила искането на подсъдимия Б. и защитника му за преквалификация на деянието от умишлено причинена средна телесна повреда в такава, причинена в състояние на афект. На л.12 от мотивите на решението ВоАС е изложил обстойни аргументи защо не приема, че признатите от подсъдимия Б. факти описват състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия Ш. с противозаконно действие, от което са настъпили или могли да настъпят тежки последици от имуществен характер за дееца или за негови близки. Съображенията на съда съответстват на указанията по въпросите на афекта, когато той е предизвикан от пострадалия с друго противозаконно действие, дадени с тълкувателно решение № 2/1993 г. на ОСНК на ВС. В обобщение - не е налице нито касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, което да обоснове исканата в условията на алтернативност отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ВоАС, нито това по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Признатите от подс. Б. факти, които се установяват и от събраните на досъдебното производство доказателства и доказателствени средства, сочат на съставомерно от обективна и субективна страна деяние по чл. 129, ал. 2 НК – умишлено причинена средна телесна повреда. Не е налице и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Отмереното преди редукцията по чл. 58а, ал. 1 НК наказание от две години лишаване от свобода с приложение на чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години не е явно несправедливо. То правилно е индивидуализирано по реда на чл. 54 НК, като всички смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, личната му степен на обществена опасност, както и степента на обществена опасност на конкретното деяние – нанасяне на множество удари с метална лопата с дървена дръжка тип „шанцов инструмент“ по тялото на Ш., в резултат на което са причинени две самостоятелни средни телесни повреди, една от които е поставила живота му в реална опасност, са взети предвид от решаващите инстанции. Твърденията, че чистото съдебно минало на подсъдимия и поведението на пострадалия преди инцидента са игнорирани при индивидуализацията на наказанието, не отговаря на действителното положение по делото, което е видно и от мотивите на потвърдената първоинстанционна присъда. Правилно инстанциите по фактите са отказали да приложат чл. 55 НК като са преценили, че смекчаващите отговорността на подс. Б. обстоятелства не са нито многобройни, нито някое от тях се отличава с някаква изключителност. Смекчаване на положението на подсъдимия от върховната инстанция би било проява на неоправдана снизходителност, която би компрометирала целите на наказанието по чл. 36 НК. Не е налице и заявеното с касационната жалба основание за намаляване на размера на присъденото на гражданския ищец Ш. по справедливост обезщетение от 30 000 лв. за неимуществени вреди. Поначало, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, обезщетението може да се намали, но това не е абсолютно задължително при всеки случай. При признатата от подсъдимия Б. фактология, при която деянието му квалифицирано не по привилегирования състав на чл. 132, ал. 1, т. 2 НК, а като престъпление по чл. 129, ал. 2 НК, не би могло изобщо да се обсъжда съществен принос на пострадалия към причинените му телесни увреждания, който да има значение за намаляване на размера на присъденото по справедливост обезщетение. Опущението в задълженията му като пастир - да опази чуждия земеделски имот от навлизане в него за кратко време на няколко животни от стадото, е толкова дребно, че не би могло да послужи като основание за намаление на присъденото обезщетение (вж. Решение № 392/15.10.2009 г. по н. д. № 376/2009 г., I н. о., Решение № 33/3.II.1993 г. по н. д. № 852/92 г., I н. о.). С оглед изхода на делото пред върховната инстанция подс. Б. дължи на гражданския ищец и частен обвинител Ш. на основание чл. 189, ал. 3 НПК и разноските за процесуалното представителство, осъществено от адв. И. пред ВКС. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2/09.02.2022 година, постановено по в.н.о.х.д. № 63/2021 година по описа на Военно-апелативния съд. ОСЪЖДА подс. Р. Х. Б. да заплати на А. И. Ш. сумата от 1000 (хиляда) лева за разноски в производството пред ВКС. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: 1. 2.