Ключови фрази
Пряк иск на увредения срещу застрахователя * обезщетение за неимуществени вреди * съпричиняване * обем на гражданската отговорност на застраховател * правомощия на въззивната инстанция


1

Р Е Ш Е Н И Е

92
гр. София, 07.09.2016 година


В ИМЕТО НА НАРОДА


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на тридесет и първи май през две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА

при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 185 по описа за 2014г.

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. М. И. Г. срещу решение № 85 от 16.09.2013г. по гр. дело № 211/2013г. на Бургаски апелативен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 59 от 29.04.2013г. по гр. дело № 2097/2010г. на Бургаски окръжен съд и застрахователното дружество е осъдено да заплати на адв. В. Н. Н. адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер 2 277 лв. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт [фирма] е осъдено да заплати на Н. А. Д. от [населено място] море, [община] сумата 70 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили вследствие смъртта на сина й А. Д. Т. в резултат на пътно-транспортно произшествие от 21.06.2008г. до окончателното изплащане, ведно с лихва за забава върху тази сума, считано от 21.06.2008г. до окончателното изплащане, по сметка на Бургаски окръжен съд държавна такса в размер 3 654,56 лв. и на адв. В. Н. Н. сумата 2 277,28 лв. – адвокатско възнаграждение.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи, че неправилно въззивната инстанция е уважила предявения иск като не е съобразила, че при уважен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента ищецът ще получи две изпълнителни основания за едни и същи вреди. Поддържа, че неправилно обезщетението за неимуществени вреди е определено в размер 77 777 лв. при уважен от наказателния съд иск срещу прекия причинител за 70 000 лв. и в противоречие със съдопроизводствените правила е променен процента на приетото от първоинстанционния съд съпричиняване на вредоносния резултат, без да има жалба от насрещната страна. Касаторът моли въззивното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира присъждане на направените в трите съдебни производства разноски, включително адвокатско възнаграждение.
Ответницата Н. А. Д. от [населено място] море, [община] /ищца в първоинстанционното производство/ чрез процесуалния си представител адв. В. Н. Н. оспорва касационната жалба и релевира доводи за нейната неоснователност и правилност на въззивното решение. Поддържа становище, че размерът на дължимото обезщетение е определен съобразно необходимите критерии и съдебната практика, а относно приетото съпричиняване съдът правилно е определил минимален размер на съпричиняване, предвид изложеното от ищеца в първоинстанционното производство, че размерът на иска предварително е съобразен с обстоятелството, че загиналото лице евентуално може да е пътувало без предпазен колан. Моли решението да бъде оставено в сила и претендира присъждане на адвокат В. Н. Н. на адвокатско възнаграждение поради оказаната безплатна адвокатска помощ на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
С определение № 661 от 19.11.2014г. по т. дело № 185/2014г. на ВКС, ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Бургаски апелативен съд по следните правни въпроси:
1. Следва ли в производството по пряк иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ обемът на отговорността на застрахователя да се ограничава до размера на присъденото обезщетение по уважен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента?
2. Допустимо ли е въззивната инстанция да приеме по-нисък процент на съпричиняване на вредата от увреденото лице по чл. 51, ал. 2 ЗЗД от приетия от първата инстанция, без да има въззивна жалба от ищеца, респективно когато ищецът като въззиваем във въззивното производство не е релевирал доводи за по-нисък размер на съпричиняване?
По първия материалноправен въпрос касационното обжалване на въззивния съдебен акт е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради наличие на противоречива практика на различни състави на ВКС /решение № 129/29.11.2012г. по т. д. № 346/2011г. на ВКС, II т. о., решение № 11/08.02.2013г. по т. д. № 620/2011г. на ВКС, II т. о. и решение № 191/20.05.2013г. по т. д. № 114/2010г. на ВКС, II т. о./, а по втория процесуалноправен въпрос – на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липсата на формирана постоянна практика на ВКС, възможността въпросът да бъде противоречиво разрешаван от съдилищата и за да се създаде единна съдебна практика, предвид непълната правна уредба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените от страните доводи във връзка с релевираните касационни основания и данните по делото и като извърши проверка на правилността на въззивното решение, на основание чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:
За да уважи предявения иск, въззивният съд е приел, че предпоставките по чл. 226, ал. 1 КЗ за ангажиране отговорността на застрахователя за причинените на ищцата неимуществени вреди са налице: 1/ настъпило на на 21.06.2008г. застрахователно събитие - И. С. У. при управление на лек автомобил „М. Е.“ е нарушил правилата за движение – чл. 21, ал. 1 ЗДвП, с което е допуснал ПТП и по непредпазливост е причинил смъртта на А. Д. Т. /син на ищцата/ и на А. А. Д. и средна телесна повреда на К. И. П.; 2/ вина на водача, установена с влязла в сила присъда № 24 от 24.02.2009г. по нохд № 12/2009г. на Бургаски окръжен съд; 3/ причинно-следствена връзка между виновното и противоправно поведение на водача на лекия автомобил и настъпилия вредоносен резултат, 4/ валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” за лекия автомобил към момента на процесното ПТП; 5/ претърпени от ищцата неимуществени вреди.
Решаващият съдебен състав е констатирал, че с посочената присъда Бургаски окръжен съд е уважил предявения от Н. А. Д. граждански иск против виновния водач И. С. У. като го е осъдил да й заплати сумата от 70 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди и не са налице данни за извършено плащане на присъдената сума.
Предявеният иск по чл. 226, ал. 1 КЗ е приет за допустим, предвид липсата на пресъдено нещо на присъдата за застрахователя в частта за обезщетението и относително самостоятелния характер на отговорността на делинквента и застрахователя, като съдът се е позовал и на Тълкувателно решение № 2/2010г. от 06.06.2012г. на ОСТК на ВКС.
Съгласно чл. 52 ЗЗД съдебният състав е определил обезщетение в размер 77 777 лв. като се е позовал на създадената близост между ищцата и починалия й син, разбирателството и взаимната обич, които е имало между тях, голямата мъка, която продължава ищцата да изпитва от смъртта и загубата на най-близкия човек за една майка – нейното дете в млада възраст, както и обстоятелството, че болката от загуба на дете е непреодолима. От така определения размер на обезщетение е приспадната приетата от въззивния съд степен на съпричиняване 10%, изразяващо се в непоставяне на обезопасителен колан, поради което тялото не е било ограничено и в резултат на което са настъпили множество травми в съвкупност, и е направен извод, че на ищцата следва да се присъди обезщетение в претендирания от нея размер 70 000лв.
При предявен иск по чл. 226, ал. 1 КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в размер 70 000 лв. и уважен в наказателното производство граждански иск срещу делинквента по чл. 45 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди в размер 70 000 лв. първоинстанционният съд е определил дължимо обезщетение в размер 90 000 лв., от които е приспаднал 20 000 лв., предвид приетото съпричиняване, която сума се съизмерява с около 22,22 %, а въззивният съд е приел дължимо обезщетение в размер 77 777 лв., от които е приспаднал 7 777 лв. с оглед приетите 10 % съпричиняване от страна на починалото лице.
По материалноправния въпрос:
След допускане на касационно обжалване на въззивното решение е прието Тълкувателно решение № 1/2014 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС, с което е даден отговор на релевантния материалноправен въпрос в следния смисъл: В производството по пряк иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /към настоящия момент отменен/ обемът на отговорността на застрахователя е ограничен до размера на присъденото обезщетение по уважен срещу застрахования делинквент иск по чл. 45 ЗЗД, когато има за предмет обезщетяване на същите вреди, но в рамките на застрахователната сума, уговорена в застрахователния договор.
В мотивите по т. 1 от посоченото Тълкувателно решение е прието, че непозволеното увреждане е елемент от фактическия състав на застрахователното събитие. Застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на застрахователя отговаря при осъществен деликт, извършен от застрахования, в рамките на обема на гражданската отговорност на делинквента, чиито граници са определени в разпоредбите на чл. 51 и чл. 52 ЗЗД. Обхватът и размерът на вредите, установени с решението, с което е уважен искът по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента, имат обвързващо за застрахователя действие в материалноправно отношение, когато са едни и същи с претендираните вреди по прекия иск по чл. 226 КЗ /отм./.
Прекият иск срещу застрахователя е обществено оправдан правен способ за по-лесно и по-бързо обезщетяване на увреденото лице при непозволено увреждане от застрахования, а не средство за увеличаване на имуществото му, до който резултат би се стигнало ако застрахователят отговаря в по-голям размер за същите имуществени и неимуществени вреди от делинквента.
В мотивите на посоченото Тълкувателно решение е изразено становище, че разбирането, че по прекия иск на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ застрахователят обезщетява причинените вреди в същия размер, в който на основание чл. 45 ЗЗД е задължен да ги обезщети застрахованият делинквент, но само до размера на уговорената в застрахователния договор застрахователна сума, е в съгласие и с възприетото разрешение в чл. 3, ал. 1 от Директива 72/166/ ЕО, чл. 2, ал.1 от Директива 84/5/ЕО и Директива 90/232/Е., според което гражданската отговорност макар и застрахована, се регулира и зависи от отношението между делинквента и увреденото лице.
Настоящият съдебен състав се съобразява със задължителната практика на ВКС, създадена с посоченото Тълкувателно решение.
По процесуалноправния въпрос:
Въззивният съд се произнася служебно относно валидността на обжалваното първоинстанционно решение изцяло и относно неговата допустимост в обжалваната част съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 1 ГПК. По отношение на преценката за правилност на първоинстанционния съдебен акт служебният контрол по принцип е отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. В мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК е изложено разбирането, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. Съгласно т. 1 от диспозитива на посоченото Тълкувателно решение при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Релевираното от ответника по иска по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ възражение за съпричиняване на вредата от страна на пострадалото лице представлява защитно средство от вида на правоизключващите възражения и съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест за установяване на съпричиняването се носи от страната, направила възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е диспозитивна, поради което не може да бъде приложена служебно от първоинстанционната или въззивната инстанция. Възражението на ответника по иска за недължимост на част от претендираното обезщетение поради принос на пострадалото лице, тъй като не е ползвало предпазен колан, поради което са настъпили по-големи вреди, представлява правоизключващо възражение, относимо към размера на дължимото застрахователно обезщетение. При определяне на процентното съотношение /обема/ на съпричиняването съдът е длъжен да обсъди установените от събраните доказателства факти и въз основа на тях да извърши преценка за обема на конкретния принос на пострадалия спрямо причинените вреди.
При обжалване от ответника – застраховател на осъдителното първоинстанционно решение поради неправилно определяне на по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди от присъденото обезщетение по иска срещу делинквента на основание чл. 45 ЗЗД и нарушение на принципа на спрадведливост по чл. 52 ЗЗД въззивният съд е ограничен от оплакванията на въззивника във въззивната жалба и относимите към тях възражения на ищеца - ответник по въззивната жалба, релевирани своевременно в отговора на въззивната жалба. Ако страните не спорят пред въззивната инстанция относно установения в първоинстанционното производство принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат или неговия обем /процентно съотношение/, то въззивният съд не дължи произнасяне по възражението на ответника за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД в различен смисъл от приетото от първоинстанционния съд, предвид правомощията на въззивната инстанция съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК. По въпроса за приетия от първоинстанционния съд принос на пострадалия въззивният съд е длъжен да се произнесе, ако въззивникът - ответник по иска е направил оплакване във въззивната жалба за неправилно определен по-нисък процент съпричиняване вместо по-голям, или ако въззиваемият - ищец в отговора на въззивната жалба е релевирал доводи, че първоинстанционният съд неправилно е приел наличие на принос на вредоносния резултат от страна на ищеца или че неправилно е определил по-голям обем /процент/ на съпричиняване. Когато ищецът е съгласен с размера на присъденото застрахователно обезщетение като краен резултат, същият не би могъл да обжалва само мотивите на решението на първоинстанционния съд, с които е прието за основателно възражението на ответника по иска за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице /т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000г., ОСГК/, но може да направи оплакване за неправилно прието съпричиняване или неправилно определен процент на съпричиняване в отговора на въззивната жалба на ответника. Поради това във въззивното производство, образувано по жалба на ответника, въззивният съд е длъжен да обсъди възражението за съпричиняване, ако в отговора на въззивната жалба ищецът прави оплакване за неправилно прието съпричиняване или неправилно приет размер на конкретния принос, или ако във въззивната жалба ответникът по иска е релевирал доводи относно съпричиняването.
Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав дава следния отговор на релевантния процесуалноправен въпрос: При подадена от ответника по иска по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ въззивна жалба срещу първоинстанционното осъдително решение не е допустимо въззивната инстанция да приеме по-нисък процент на съпричиняване на вредата от страна на увреденото лице по чл. 51, ал. 2 ЗЗД от приетото от първоинстанционния съд процентно съотношение, без да е направено оплакване във въззивната жалба на ответника относно приетия принос, или без да е подадена въззивна жалба от ищеца с оплакване за неправилно прието съпричиняване или неправилно определен размер на съпричиняването /при частично отхвърляне на иска/, или когато ищецът като въззиваем във въззивното производство не е релевирал доводи за неправилно прието съпричиняване или неправилно определен по-висок процент на съпричиняване.
По правилността на въззивното решение:
При така дадените отговори на релевантните правни въпроси се налага изводът, че неправилно в противоречие с разпоредбата на чл. 223 КЗ /отм./ и задължителната практика на ВКС въззивният съд е определил размера на застрахователното обезщетение над присъдения от наказателния съд по гражданския иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента. Присъденото с влязлата в сила присъда на Бургаски окръжен съд по н.о.х.д. № 12/2009г. на основание чл. 45 ЗЗД обезщетение, което подсъдимият делинквент И. С. У. следва да заплати на Н. А. Д., е в размер 70 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от причинената смърт на сина й А. Д. Т., заедно със законна лихва върху тази сума от 21.06.2008г. до окончателното й плащане. За разликата до пълния предявен размер в наказателното производство гражданският иск на Н. А. Д. е отхвърлен за разликата над 70 000 лв. до 120 000 лв.
Съпоставяйки предявения от ищцата в наказателното производство граждански иск по чл. 45 ЗЗД и предявеният в настоящото исково производство пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, настоящият съдебен състав констатира идентитет между обезщетението за неимуществени вреди на деликтно основание и обезщетението за неимуществени вреди срещу застрахователя на делинквента по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./. Предвид функционалния характер на отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите от отговорността на делинквента размерът на обезщетението за неимуществени вреди, определен от наказателния съд по иска с правно основание чл. 45 ЗЗД, следва да бъде съобразен в настоящото производство. Този извод се налага от обстоятелството, че обемът на отговорността на застрахователя е ограничен до размера на присъденото обезщетение по уважен срещу застрахования делинквент иск по чл. 45 ЗЗД, когато има за предмет обезщетяване на същите вреди, но в рамките на застрахователната сума, уговорена в застрахователния договор. Решението на наказателния съд по предявения граждански иск по чл. 45 ЗЗД е задължително за страните по него и съдилищата на Република България. Дори и да са допуснати нарушения при прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и критериите при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при уважаване на иска по чл. 45 ЗЗД, тези нарушения на наказателния съд не могат да бъдат отстранени чрез предявяване на прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./. Следователно застрахователното обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди в резултат на смъртта на сина й, причинена при настъпилото на 211.06.2008г., е в размер 70 000 лв.
При определяне на размера на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на починалия А. Д. въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение по отношение на правомощията си, предвидени в разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК. Първоинстанционният съд е определил дължимо обезщетение в размер 90 000 лв., от които е приспаднал 20 000 лв., предвид приетото съпричиняване, която сума се съизмерява с около 22,22 %. Във въззивната жалба ответникът не е направил оплакване относно обема на приноса на пострадалото лице, нито ищцата е подала въззивна жалба предвид уважаването на иска в пълен размер 70 000 лв., нито ищцата като въззиваем във въззивното производство е релевирала доводи за неправилно прието съпричиняване или неправилно определен по-висок процент на съпричиняване. Поради това въззивната инстанция е била ограничена от оплакванията във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба и недопустимо е намалила процентното съотношение на установения принос от 22,22% на 10%. Въз основа на изложените съображения се налага изводът, че при установено съпричиняване на вредоносния резултат поради непоставен предпазен колан, в резултат на което са настъпили по-големи вреди, и обем на приноса от 22,22%, застрахователното обезщетение следва да бъде намалено съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД и ответникът – застраховател /касатор в настоящото производство/ следва да заплати на ищцата застрахователно обезщетение в размер 54 446 лв.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение трябва да бъде отменено за разликата над 54 446 лв. до 70 000 лв. и вместо това предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ да бъде отхвърлен в посочената част като неоснователен. С оглед изхода на спора ищцата – ответник по касационната жалба следва да заплати на ответника по иска - касатор в настоящото производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата общо в размер 2 348,05 лв. – направени разноски за всички съдебни производства /адвокатско възнаграждение, възнаграждение за вещи лица и държавна такса за въззивната и касационната жалби/, изчислени съразмерно на отхвърлената част от иска. Предвид основателността на иска в размер 54 446 лв. дължимата от ответника – застраховател държавна такса за първоинстанционното производство е в размер 2 177,84 лв., поради което въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която застрахователното дружество е осъдено да заплати по сметка на Бургаски окръжен съд държавна такса над 2 177,84 лв. до 3 654,56 лв. По отношение на разноските, дължими на адвокат В. Н. Н., изчислени съразмерно на основателната част на предявения иск, настоящият съдебен състав счита, че съгласно чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1 ЗА ответникът – застраховател трябва да заплати на адв. Н. адвокатско възнаграждение за трите съдебни производства в следните размери: 1 538,92 лв. – адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство, изчислено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /редакция преди изм. с ДВ, бр. 28 от 28.03.2014г./, 1 538,92 лв. – адвокатско възнаграждение за въззивното производство, изчислено съгласно посочената разпоредба в редакцията преди изменението с ДВ, бр. 28 от 28.03.2014г., и 2 163,38 лв. – адвокатско възнаграждение за касационното производство, изчислено съгласно посочената правна норма в редакцията й след изменението с ДВ, бр. 28 от 28.03.2014г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 85 от 16.09.2013г. по гр. дело № 211/2013г. на Бургаски апелативен съд, гражданско отделение в следните части: 1/ частта, с която е потвърдено решение № 59 от 29.04.2013г. по гр. дело № 2097/2010г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на Н. А. Д. от [населено място] море, [община] сумата над 54 446 лв. до 70 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили вследствие смъртта на сина й А. Д. Т. в резултат на пътно-транспортно произшествие от 21.06.2008г. до окончателното изплащане, ведно с лихва за забава върху тази разлика, считано от 21.06.2008г. до окончателното изплащане, по сметка на Бургаски окръжен съд държавна такса в размер над 2 177,84 лв. до 3 654,56 лв. и на адв. В. Н. Н. сумата над 1 538,92 лв. до 2 277,28 лв. – адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство; 2/ частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на адв. В. Н. Н. адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер над 1 538,92 лв. до 2 277 лв. и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ от Н. А. Д. от [населено място] море, [община] срещу [фирма], [населено място] за разликата над присъдените 54 446 лв. до пълния предявен размер 70 000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили вследствие смъртта на сина й А. Д. Т. в резултат на пътно-транспортно произшествие от 21.06.2008г. до окончателното изплащане, ведно с лихва за забава върху тази разлика, считано от 21.06.2008г. до окончателното изплащане, като неоснователен.
ОСЪЖДА Н. А. Д., ЕГН [ЕГН] от [населено място] море, [община], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата общо в размер 2 348,05 лв. /две хиляди триста четиридесет и осем лева и пет стотинки/ – направени разноски за всички съдебни производства, изчислени съразмерно на отхвърлената част от иска.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 85 от 16.09.2013г. по гр. дело № 211/2013г. на Бургаски апелативен съд, гражданско отделение в останалата част.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на адв. В. Н. Н. с адрес на упражняване на дейността [населено място], [улица] на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата 2 163,38 лв. /две хиляди сто шестдесет и три лева и тридесет и осем стотинки/ – адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената част от иска.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.