2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 365
гр. София, 15.05. 2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 489 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото И. М. В. срещу решение № 359/20.11.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 492/2019 г. на Врачанския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 630/12.07.2019 г. по гр. дело № 764/2019 г. на Врачанския районен съд, жалбоподателят е осъден, на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на ищеца М. К. К. сумата 5 113.11 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 28.02.2019 г. до окончателното ѝ изплащане, представляваща обезщетение за ползването без основание на собствения на ищеца лек автомобил марка „ауди“, модел „А6 3.0 ТДИ“ с рег. [рег.номер на МПС] , за периода 02.12.2017 г. – 18.01.2019 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба на ответника В. е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя В., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) за възможността на купувача на вещта да предяви иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, при наличие на съществуващо договорно правоотношение между страните – договор за покупко-продажба, когато вещта, предмет на покупко-продажбата, не е предадена в деня на сключването на договора от продавача на купувача със съгласието на последния, като продавачът е продължил да ползва вещта по предназначението ѝ безвъзмездно и безсрочно, за което купувачът знае и не се е противопоставил близо десет месеца след сключването на договора; и 2) допустими ли са във всички случаи свидетелски показания, при направени възражения за симулативност на договор за покупко-продажба на моторно превозно средство (МПС), сключен с цел обезпечаване на дължимото на кредитора по съществуващи договори за заем, по които длъжникът-продавач на вещта е в неизпълнение, като за неизпълнението има събрани доказателства в съдебното производство. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първият въпрос – с решение № 215/29.04.2015 г. по търг. дело № 4171/2013 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 67/05.04.2016 г. по гр. дело № 4147/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, а вторият въпрос – с решение № 229/14.12.2016 г. по гр. дело № 2221/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 331/12.01.2016 г. по гр. дело № 1870/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Касаторът твърди и противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 544/06.01.2011 г. по гр. дело № 1053/2011 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, но в тази връзка правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК в изложението не са формулирани.
Ответникът по касационната жалба – ищецът М. К. в отговора си излага съображения, че няма основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Въззивният съд е приел за установено по делото следното: На 02.10.2017 г. ответникът-касатор е продал на ищеца процесния автомобил, като последният е регистриран на името на ищеца на 06.02.2019 г. На 12.11.2018 г., въз основа на договора за продажба е издадена съдебна заповед за незабавно изпълнение в полза на ищеца, срещу ответника – за предаване на процесния автомобил, която е изпълнена на 18.01.2019 г. по образувано изпълнително дело. На 22.04.2014 г., 07.10.2015 г. и 19.05.2016 г. ищецът е предоставил в заем на ответника съответно сумите 1 600 лв., 2 000 лв. и 3 000 лв., като ищецът е предприел принудително изпълнение срещу касатора относно последния договор за заем. Въз основа показанията на свидетеля В. – приятел на ищеца, въззивният съд е установил, че ищецът е предоставил процесния автомобил на ответника да го ползва, докато си купи друг автомобил, но впоследствие ответникът не му го върнал; в телефонен разговор ищецът настоявал автомобилът да му бъде върнат от ответника, но той бил предаден по изпълнителното дело. Въз основа показанията на свидетеля М. В. – баща на ответника, окръжният съд установил също, че след продажбата процесният автомобил е останал във фактическата власт на касатора, който, както и самият свидетел са го ползвали до отнемането му чрез съдебния изпълнител, плащали са данък, застраховка и технически преглед, поддържали са го в изправно състояние.
При така приетите за установени обстоятелства по делото, въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на касатора-ответник за недопустимост на предявения срещу него иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД поради наличие на друг ред за защита на ищеца. В тази връзка съдът е изложил съображения, че в случая се претендира обезщетение за лишаване от ползването на собствения на ищеца лек автомобил; че за ползването му между страните не е налице валидно правоотношение, а ищецът твърди, че същото е без правно основание, именно с оглед на което ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца. Въззивният съд е приел и че съществуването на сключения между страните договор за продажба служи единствено за защита на правото на собственост на ищеца върху автомобила, но не и за възмездяване на имущественото разместване вследствие ползването му без основание. Искът по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД е предназначен именно за такава хипотеза, като фактическият състав на чл. 59 от ЗЗД е налице и когато едно лице получава нещо без правно основание по друг начин, т. е. не чрез престиране от другото лице. Съдът е намерил, че при релевираните от ищеца твърдения е налице имуществено разместване, в резултат на което се твърди неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца.
Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените съображения въззивният съд е разрешил първия формулиран от касатора правен въпрос, не в противоречие, а в съответствие с посочените в изложението към касационната жалба, решение № 215/29.04.2015 г. по търг. дело № 4171/2013 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 67/05.04.2016 г. по гр. дело № 4147/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Със същите са доразвити задължителните указания, дадени с т. 9 от ППВС № 1/28.05.1979 г., съгласно които, когато правоимащият може да защити правата си с предвиден от закон точно определен иск, е недопустимо е да си служи със субсидиарния иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. В тази връзка в двете посочени от касатора решения на ВКС е разяснено и прието, че преценката дали ищецът може да защити правата си с друг иск е такава по съществото на материалноправния спор, а не относно допустимостта на претенцията по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. В конкретните случаи, разгледани в тези решения, ищецът е разполагал с друг иск – в първия случай – с иск по чл. 92 от ЗЗД за заплащане на договорна неустойка за забава, а във втория случай – с иск по чл. 361, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на припадащия му се дял от печалбата на гражданското дружество. В настоящия случай обаче, и самият касатор-ответник, въпреки че изтъква развилите се между страните договорни правоотношения по продажбата и заема за послужване на процесния автомобил, не сочи друг, точно определен иск, който да е на разположение на ищеца, и да изключва в случая субсидиарното приложение на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.
По-натам в мотивите към решението си въззивният съд е намерил за правилни изводите на първата инстанция, че заявеното от ответника възражение за нищожност на договора за продажба на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2, във вр. с чл. 152 от ЗЗД, има преюдициален за спора характер, както и че същото е неоснователно, като недоказано. Съдът е приел, че по това възражение, в тежест на ответника е да установи, че договорът за продажба е сключен за обезпечение на договор за заем между страните и че страните са уговорили автомобилът да служи за удовлетворение на кредитора, но такива доказателства по делото не са представени. Посочено е, че първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на ответника за събиране на гласни доказателства относно обстоятелствата, че договорът за продажба е сключен за обезпечение на договор за заем между страните и че те са уговорили автомобилът да служи за удовлетворение на кредитора, тъй като свидетелски показания са недопустими предвид забраната по чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК и изрично заявеното от ищеца несъгласие за събиране на гласни доказателства за тези факти. Въззивният съд е намерил, че първата инстанция не е допуснала процесуално нарушение, отказвайки събиране на гласни доказателства за установяване привидността на договора за продажба, който прикрива обезпечение по договор за заем. В тази връзка е изтъкнато, че по делото не са представени нито обратен документ, нито начало на писмено доказателство, при наличие на което свидетелски показания са допустими. Изтъкнато е, че този факт е констатиран и от въззивната инстанция при насрочване на делото, която също е отказала на жалбоподателя събиране на гласни доказателства във въззивното производство. В тази връзка са изложени съображения, че чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК забранява опровергаване съдържанието на изходящ от страната частен документ да става със свидетелски показания, или – твърденията за симулация на волеизявлението трябва да се доказват с документ (обратно писмо). Отклонение от този принцип е въведено с чл. 165, ал. 2, изр. 1 от ГПК, който допуска страната да доказва симулацията със свидетели, когато по делото има начало на писмено доказателство. С оглед на това съдът е приел, че при липса на обратно писмо, за да е допустимо доказването на действителната воля на страните по договора за продажба със свидетелски показания, ответникът е следвало да представи т. нар. „начало на писмено доказателство” – документ, изходящ от другата страна – ищеца, или негово изявление пред държавни органи, които правят вероятно твърдението на ответника, че договорът за продажба на автомобила е сключен за обезпечение на сключен между тях договор за заем. Отново е изтъкнато, че по делото не са представени допустими доказателства за установяване на това, че договорът за продажба е сключен като обезпечение на договор за паричен заем и прикрива съглашение между страните, че ако паричното задължение на ответника не бъде изпълнено, кредиторът (ищецът) ще стане собственик на процесния автомобил, което попада в хипотезата на чл. 152 от ЗЗД. Посочено е, че тежестта за установяване на това обстоятелство се носи от ответника, и въпреки изрично дадените му от съда указания, той не е представил обратно писмо или начало на писмено доказателство. В тази връзка е обсъдена, представената декларация без дата, подписана от ответника, като е прието, че същата не представлява начало на писмено доказателство, а е писмено волеизявление на самия ответник, в което той отразява изгодни за себе си обстоятелства, които подлежат на доказване, и не може да послужи за начало на писменото доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 от ГПК, тъй като е частен документ, изходящ от страната, която се домогва да докаже прикритата сделка, а освен това не разполага с достоверна дата. Въззивният съд е приел, че същото се отнася и за заемните договори, сключени между страните, удостоверяващи единствено наличието на заемни правоотношения между тях, които са съвсем самостоятелни и не се установява връзка между тях и договора за продажба на автомобила. С оглед изложено, окръжният съд също е намерил за неоснователно възражението на ответника за нищожност на договора за продажба на автомобила на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2, във вр. с чл. 152 от ЗЗД.
Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените съображения въззивният съд е дал разрешение и на втория формулиран от касатора правен въпрос, който – уточнен и конкретизиран съгласно т. 1 изр. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свежда до следната формулировка: допустими ли са свидетелски показания за установяване нищожност на договор за продажба, като сключен с цел обезпечаване на задължение по договор за заем между същите страни. Този процесуалноправен въпрос е разрешен от окръжния съд в противоречие с посоченото от жалбоподателя решение № 331/12.01.2016 г. по гр. дело № 1870/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, в което е прието следното: По принцип страната, която е подписала договора, е извършила изявление в частен документ със съответното съдържание. Когато тази страна твърди в хода на делото, че отразената в документа сделка е симулативна, всъщност желае да опровергае съдържанието на писмен документ. Съгласно чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК в този случай свидетелските показания са недопустими, освен ако няма изрично съгласие на страните (чл. 164, ал. 2 от ГПК) или при т. нар. начало на писмено доказателство (чл. 165, ал. 2 от ГПК). Дали ограниченията за допустимостта на свидетелските показания важат и в хипотезата, когато прикритата сделка е нищожна поради противоречие с императивна правна норма и с морала, в правната доктрина съществуват две становища. Според първото трябва да се отдаде предпочитание на материалната норма на чл. 26 от ЗЗД, а според второто не трябва да се минира сигурността на документа и на гражданския оборот с допускане на свидетели. В подкрепа на второто становище се изтъква и доводът, че страната, която иска свидетелите, е участвала в незаконната сделка, а никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. В съдебната практика обаче се отрича приложението на този принцип при нищожност поради противоречие със закона (решение № 2114/20.11.1958 г. по гр. д. № 6354/58 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВС) и се поддържа първото становище. Забраната да се уговаря предварително начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона (чл. 152, чл. 209 от ЗЗД) е наложена от законодателя в обществен интерес с цел да се предотврати незаконното предоставяне на парични заеми срещу високи лихви и прикрити обезпечения в периоди на стопанска криза. Лицата, които се занимават с тази незаконна дейност без необходимите разрешения, нямат интерес от съставяне на обратен документ, разкриващ симулацията на предварителния договор по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД като обезпечение за даден заем. Лицата, които получават заема, обикновено се намират в парично затруднение, те са по-слабата страна, която не е в състояние да изиска от другата страна обратен документ. По този начин нормалният път за защита от симулацията е преграден за страната, пострадала от незаконната дейност по предоставяне на заем срещу висока лихва. Ако при това положение страната бъде лишена от възможност да установи симулацията и нищожността на прикритата сделка с помощта на свидетели, съдът ще узакони и ще придаде правно действие на незаконна и неморална дейност. До такъв неприемлив за обществото резултат не трябва да се достига. Ето защо съдът следва да е в състояние да разкрие и да откаже да даде защита на всяка неморална и противоречаща на императивни норми сделка, като за целта са допустими всички доказателствени средства, без да се прилагат ограниченията на чл. 165, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. По тези съображения, като правилна е възприета практиката, застъпена в решение № 206/17.07.2012 г. по гр. д. № 824/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 405/25.11.2014 г. по гр. д. № 3709/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 461/16.01.2012 г. по гр. д. № 1206/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В другото посочено от касатора – решение № 229/14.12.2016 г. по гр. дело № 2221/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, също е прието за неправилно прилагането на ограниченията при допускане на гласни доказателства при разкриване на симулация по чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК за случай, при който с възражение се заявяват обстоятелствата по чл. 152 от ЗЗД.
Предвид изложеното, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, но само по втория – процесуалноправния въпрос: допустими ли са свидетелски показания за установяване нищожност на договор за продажба, като сключен с цел обезпечаване на задължение по договор за заем между същите страни.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 102.26 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 359/20.11.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 492/2019 г. на Врачанския окръжен съд.
УКАЗВА на жалбоподателя И. М. В. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 102.26 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба ще бъде върната.
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |