Р Е Ш Е Н И Е № 69 гр. София, 04 юни 2020 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори май две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП М. МИХАЙЛОВА изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 205 / 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод постъпила касационна жалба от защитника на подсъдимия Г. З. Г. срещу въззивно решение № 493/06.12.2019 г., постановено по в.н.о.х.д. № 837/ 2019 г., по описа на Софийски апелативен съд. В жалбата се сочи наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 – т. 3 от НПК, като се прави искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия. Алтернативно се иска ВКС да упражни някое от правомощията си по чл. 354, ал.1 от НПК, без да се конкретизира кое от всички да се приложи. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд защитникът поддържа жалбата и пледира за уважаването й по изложените в нея съображения. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за оставяне в сила на въззивния съдебен акт като правилен и законосъобразен. Подсъдимият Г. З. Г. в предоставената му последна дума заявява, че не е осъществил деянието, поради което моли да бъде оправдан. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда от 20.03.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 4288/2018 г., по описа на Софийски градски съд, НО, 22 - ри състав, подсъдимият Г. З. Г. е признат за виновен в това, че за периода от 30.12.2004 г. до 04.02.2006 г. на Митница Аерогара – София, при влизане в страната с полет по линия летище Амстердам – летище Виена - летище София, в условията на продължавано престъпление, с три отделни деяния прикрил произхода на имущество – 46 158 евро, с левова равностойност 74 517 лева, които внесъл в страната и декларирал с валутни митнически декларации и за които е знаел по време на декларирането, че са придобити чрез престъпление, извършено от него в периода от 01.10.2000 г. до 14.06.2007 г. / трафик на хора по смисъла на чл. 159б, ал. 1, вр. с чл. 159а, ал. 1 от НК, както и ръководене на организирана престъпна група в България, Германия и Нидерландия по смисъла на чл. 321, ал. 1 от НК, която имала за цел извършване на престъпления – трафик на хора, малтретиране, измама, заплахи с убийство по отношение на различни лица, за които е осъден с влязла в сила на 03.02.2012 г. Присъда № 14/810312-07 на съда в гр. Алкмаар, Кралство Нидерландия, приета за изпълнение в Република България с определение № 3954/29.11.2016 г. на СГС по н.ч.д. № 1899/2016 г., изм. с реш. № 92/24.02.2017 г. по в.н.ч.д. № 79/2017 г. по описа на САС/, като имуществото е в големи размери и случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 253, ал. 5, вр. с ал. 1, пр. 2, вр. с чл. 26, ал.1, вр. с чл. 55, ал.1, т.1 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от четири години при първоначален „общ“ режим на изтърпяване и „глоба“ в размер на 10 000 лева, като е оправдан по обвинението, че е прикрил местонахождението на същото имущество. На основание чл. 253, ал. 6, вр. с ал. 5, вр. с ал. 1 от НК е отнет предметът на престъплението. Подсъдимият останал недоволен от първоинстанционната присъда и я обжалвал пред Софийски апелативен съд, където е образувано в.н.о.х.д. № 837/2019 г. С въззивно решение № 493/06.12.2019 г., постановено по същото дело, присъдата на СГС е изменена, като е намален размерът на наложеното наказание „лишаване от свобода“ от четири на три години и е отложено неговото изтърпяване за изпитателен срок от пет години. В останалата част присъдата е потвърдена. Касационната жалба, подадена срещу въззивното решение, е допустима, тъй като е депозирана от страна, която има право на това и в законоустановения срок, срещу акт от категорията на посочените в чл. 346, т.1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. На първо място следва да бъдат разгледани оплакванията за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те обуславят необходимостта от произнасяне по възраженията за нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наказанието. В жалбата се твърди, че председателят на съдебния състав, постановил първоинстанционната присъда, е следвало да се отведе, тъй като е бил член на съдебния състав, приел за изпълнение присъдата на съда от Нидерландия с определение № 3954/29.11.2016 г. по н.ч.д. № 1899/2016 г. по описа на СГС, /изм. с реш. № 92/24.02.2017 г. по в.н.ч.д. № 79/2017 г. по описа на САС/, с която подсъдимият е признат за виновен по предикатното престъпление. Това възражение е неоснователно. Определението, постановено в производството по реда на чл. 457 от НПК, с което се приема за изпълнение присъда, постановена от съд на друга държава, е извън кръга на съдебните актове, визирани в разпоредбата на чл. 29, ал.1 от НПК. С него се решава въпросът на кое престъпление от НК на Република България съответства деянието, за което е осъден българският гражданин в изпращащата държава, какъв е видът и размерът на наложената санкция, за какъв срок и при какъв режим следва да бъде изтърпяно наказанието лишаване от свобода, ако такова е предвидено съответно и по българския наказателен закон. Правомощията на българския съд в това производство са строго регламентирани и ограничени, съобразно разпоредбите на чл. 457, ал. 3, ал. 4 и ал. 6 от НПК. Съдът, който приема за изпълнение чуждата присъда, не се произнася по въпроса дали трансферираният български гражданин е осъществил престъплението, за което е осъден от чуждата държава, виновен ли е и какво наказание следва да му бъде наложено. Поради това не може да се приеме, че при постановяване на определението по реда на чл. 457, ал. 2 от НПК, председателят на първоинстанционни съдебен състав е изразил предварително становище по съществото на обвинението / по настоящото наказателно производство/, в случая – по отношение осъществяването на предикатното престъпление, което да поставя под съмнение неговата обективност и непредубеденост, така че да е налице основание за отвод по смисъла на чл. 29, ал. 2 от НПК. По начина, по който е провел съдебното следствие и е изложил съображенията си в мотивите на първоинстанционната присъда, решавайки основните въпроси по чл. 102 от НПК, също не може да се направи извод, че е проявил предубеденост, пристрастност или необективност, които да обосновават наличието на предпоставки за отвеждането му от разглеждане на делото. Неоснователно е и твърдението на касатора, че първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила като в две различни заседания два пъти дал ход на съдебното следствие. Въззивният съд се е произнесъл по същото възражение, направено и пред него, като подробно се е мотивирал за това, че с двукратното прочитане на обвинителния акт и разясняването от съда на правата на подсъдимия в наказателното производство, по никакъв начин не е била затруднена защитата му. Доводите на контролирания съд изцяло се възприемат и от настоящия съдебен състав, поради което не е нужно да бъдат повтаряни. На следващо място касационният жалбоподател излага твърдения за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалния и материалния закон, като в тяхна подкрепа в жалбата цитира пространни извадки от мотивите на въззивното решение, излага общи принципни положения - „Съмнението относно виновността на едно лице следва да се тълкува в негова полза“, „Присъдата не може да почива на предположения“, „Никой не може да бъде съден два пъти за едно и също нещо“ и сочи текста на разпоредбите на чл. 105, ал. 2 и чл. 106 от НПК. Цитирането на големи пасажи от обжалвания съдебен акт, на основни принципи и на законови норми, не изпълнява изискванията на разпоредбата на чл. 351, ал. 1 от НПК. Съгласно тази норма в касационната жалба следва да се посочат касационните основания и конкретните данни, които ги подкрепят. Това произтича от естеството на касационния контрол, при който за разлика от въззивния такъв, касационният съд има задължение да следи служебно единствено за допуснати процесуални нарушения от категорията на абсолютните, посочени в разпоредбата на чл. 348, ал. 3 от НПК. Касационната инстанция не е задължена да проверява по свой почин и изцяло обжалвания въззивен съдебен акт, като контролът й е ограничен в пределите, заложени в разпоредбата на чл. 347, ал. 1 от НПК - по възведените доводи, които трябва да са ясно и недвусмислено уточнени по своето съдържание. Иначе казано, за да може да изпълни процесуалната си функция, касационната жалба следва да сочи конкретно, кои доказателства не са били изследвани обективно, всестранно и пълно, кои доказателствени материали са останали необсъдени, кои са превратно преценени или игнорирани, какви обстоятелства са останали неизяснени, в какво се състои нарушението на материалния закон и т.н. Отсъствието на конкретни доводи в подкрепа на декларативно заявените касационни основания, както е в настоящата касационна жалба / такива не се излагат от защитата и в касационното съдебно заседание/, освобождава касационния съд от задължението да им отговоря. Единствено за пълнота следва да се посочи, че при постановяване на обжалвания съдебен акт САС е проверил изцяло законосъобразността на процесуалната дейност, осъществена от първоинстанционния съд. Анализирал е задълбочено всички относими доказателства, събрани по делото, без да ги тълкува превратно, да игнорира едни за сметка на други или да им предава значение, което те нямат. Отговорил е на твърдението на защитата за нарушение на забраната, визирана в разпоредбата на чл. 281, ал. 8 от НПК, като подробно е аргументирал становището си за това, че присъдата не е постановена само на основата на показанията на свидетелката Л., дадени на досъдебното производство и приобщени по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК, а и на базата на цялата доказателствена съвкупност, приобщена и оценена по предвидения процесуален ред. Дал е добре мотивиран и правилен отговор, който изцяло се възприема и от настоящия съдебен състав, на възражението на жалбоподателя за това, че първоинстанционният съд е обсъждал доказателства, събрани в рамките на друго наказателно производство. Въззивният съд е обосновал подробно изводите си относно съставомерността на обвинението, като е посочил съображенията си за правната квалификация на престъпната проява и нейната доказателствена обезпеченост. Изложил е подробни мотиви относно вида и размера на санкцията, която следва да бъде изтърпяна от подсъдимия, с цел неговото поправяне и превъзпитаване, като е оценил всеобхватно и задълбочено всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Отчел е правилно като изключително смекчаващо обстоятелство значителния период от време, изтекъл от извършване на деянието до постановяване на присъдата, въз основа на което е намалил размера на наложеното наказание „лишаване от свобода“ от четири на три години и е отложил неговото изтърпяване за изпитателен срок от пет години. По този начин контролираният съд е изпълнил всички свои задължения, произтичащи от естеството на въззивния контрол, като при постановяване на обжалвания съдебен акт е спазил стандарта, заложен в разпоредбата на чл. 339, ал. 1 и ал. 2 от НПК. Изложеното налага извод за неоснователност на твърденията за наличието на касационни основания, което обуславя оставянето в сила на въззивното решение. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 493/06.12.2019 г., постановено по в.н.о.х.д. № 837/2019 г., по описа на Софийски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.