7 Р Е Ш Е Н И Е № 60250 гр. С о ф и я , 14 януари 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети декември две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при секретар Мира Недева и в присъствието на прокурора Момчил Бенчев изслуша докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 949/2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е касационно – по чл.346 и сл. от НПК и е образувано по жалба на подсъдимия М. А. И. против въззивно решение № 75/17.09.2021г. по ВНОХД № 203/21г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдена постановената присъда по НОХД № 14/ 18.05.2021г. на Окръжен съд – Разград с доводи за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК и искане за намаляване на наложеното наказание до установения в закона минимален размер. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Подсъдимият И. и служебният му защитник се явяват в съдебно заседание пред касационната инстанция и поддържат жалбата, като в хода на съдебните прения защитникът навежда допълнителен довод за претендираната явна несправедливост на наложеното наказание - неотчетено в достатъчна степен самопризнание на подсъдимия. В лична защита пред ВКС подсъдимият изразява съжаление за извършеното и предвид, че има три малки деца, заявява, че иска да се върне при тях, за да не растат без него. В последната си дума подсъдимият моли за намаляване на наложеното наказание. Върховният касационен съд провери правилността на обжалваната присъда в пределите на чл.347 от НПК, като съобрази следното : С присъда № 14 от 18.05.2021 г. по НОХД № 105/2021 г. на Окръжен съд – Разград, след провеждане на съкратено съдебно следствие по диференцираната процедура по реда на чл.372, ал.4 вр. с чл.371, т.2 от НПК, подсъдимият М. А. И., [дата на раждане] , е признат за виновен в това, че на 13.03.2021 г. на велоалея в [населено място], в условията на опасен рецидив, отнел чужди движими вещи – мобилен телефон, марка „IPhone 11 Pro“ ведно със стъклен протектор и сим карта на „Теленор“, всички вещи на обща стойност 1 426 лева, от владението на свидетелката С. А. Р., без нейно съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това сила, поради което и на основание чл.199, ал.1, т.4, вр. с чл.198, ал.1, вр. чл.29, ал.1 б.”а” от НК, след редукцията по чл.373, ал.2 от НПК и чл.58а, вр. с чл.54 от НК, е осъден на пет години и четири месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване. На основание чл.59 от НК съдът е постановил времето, през което подсъдимият М. И. е бил задържан под стража, считано от 14.03.2021г., да се приспадне при изпълнение на наказанието лишаване от свобода. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия направените деловодни разноски в размер на 254, 50 лева. Присъдата е била обжалвана от подсъдимия, чрез служебния му защитник, с оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание и искане за намаляването му. С решение № 75 от 17.09.2021 г. по ВНОХД № 203/2021 г. на Апелативен съд – Варна присъдата е потвърдена. Макар касационната жалба на защитника на подсъдимия И. да визира единствено касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК с доводи за явна несправедливост на наложеното наказание, настоящият касационен състав намира за нужно да вземе отношение по начина на разглеждане на делото във въззивния съд в контекста на гаранциите за справедлив съдебен процес по чл.6 от ЕКПЧ, доколкото подсъдимият не е бил физически в съдебната зала по време на проведеното „публично“ съдебно заседание за разглеждане на въззивното дело. Видно от протокола от съдебното заседание на 22.07.2021г. подсъдимият е участвал дистанционно – чрез видеоконферентна връзка със Затвора- Белене, където към този момент е изтърпявал взетата спрямо него мярка за неотклонение „задържане под стража“ по същото наказателно производство. В принципен план разглеждането на наказателни дела чрез видеоконферентна връзка относно участието на обвиняем/подсъдим като алтернатива на присъственото съдебно заседание в определени случаи може да се определи като несъответно на гарантираното в чл.56 и чл.122 от Конституцията право на защита. Така например по делата за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ в досъдебното производство Конституционният съд се е произнесъл, че това е недопустимо (вж. Решение №13/05.10.2021г. на КС, обн. в ДВ, бр.85 от 12.10.2021г., с което е обявена за противоконституционна разпоредбата на чл.64, ал.2, изречение второ от НПК: „При обявено извънредно положение, военно положение, бедствие, епидемия, други форсмажорни обстоятелства или при изразено писмено съгласие на обвиняемия и неговия защитник, обвиняемият може да участва в делото и чрез видеоконференция, като в тези случаи самоличността му се удостоверява от началника на затвора или началника на ареста или от определен от тях служител“). Тъй като нарушенията на правото на защита на подсъдимия са от кръга на така наречените абсолютни съществени нарушения на процесуалните правила, за които съдът следи служебно ( т.е. и без да са наведени такива оплаквания от страните), отговорът на въпроса нарушено ли е било правото на защита на подсъдимия И. с разглеждане на въззивното дело по този ред е приоритетен, защото при положителна преценка за това, ще е налице отменително основание по чл.354, ал.3, т.2 от НПК, което ще изключи възможността касационната инстанция да се занимае по същество с доводите за явна несправедливост на наложеното наказание. В конкретния случай, от материалите по делото не може да се приеме, че участието на подсъдимия И. в съдебното заседание пред въззивната инстанция чрез видеоконферентна връзка е злепоставило правото му на защита. Този извод се налага преди всичко от особеностите на проведената по искане на подсъдимия и неговия защитник диференцирана процедура по чл.371, т.2 от НПК пред първоинстанционния съд (съкратено съдебно следствие), при която същият е признал изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти и е изразил съгласие да не се събират доказателства за тях. Поради това и като е проверил, че самопризнанието му се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателствени материали, на основание чл.372, ал.4 от НПК съдът е обявил с нарочно определение, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието, без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Допълнително съдебно следствие не е било проведено и пред въззивния съд, като от протокола от съдебното заседание е видно изричното заявление на подсъдимия, че е съгласен делото да се гледа по този ред – чрез участието му с видеоконферентна връзка. Същият допълнително е уточнил, че вижда добре и чува, както съда, така и защитника си. Участвал е с лична защитна позиция в съдебните прения пред въззивната инстанция и в последната си дума е изразил съжаление за извършеното (вж. л. 41 – л.43 от въззивното дело). Поради това и като взе предвид, че в касационната жалба и в съдебно заседание пред настоящата инстанция, в което подсъдимият и защитникът му се явяват лично, не са направени възражения срещу опосреденото с видеоконферентна връзка участие на подсъдимия във въззивното производство, ВКС намира, че не е налице отменително касационно основание и жалбата като допустима - подадена в законоустановения срок, от страна, която има право на жалба срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на основание чл.346, т.1 от НПК на редовна касационна проверка, следва да бъде разгледана по същество в обхвата на наведеното от жалбоподателя касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Разгледана на плоскостта на единственото оплакване на жалбоподателя – подсъдим за явна несправедливост на наложеното наказание касационната жалба е неоснователна. За извършения от подсъдимия грабеж по чл.199, ал.1, т.4, вр. чл.198, ал.1 , вр. с чл.29, ал.1, б.“а“ от НК, законът предвижда наказание от пет до петнадесет години лишаване от свобода, като съдът може да постанови и конфискация до една втора на имуществото на виновния. Изследвайки коректно всички относими към отговорността на дееца смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, съдилищата са определили като съответно на извършеното престъпление наказание от осем години лишаване от свобода, което след съответната редукция по чл.58а, ал.1 от НК с една трета, наложили за срок от пет години и четири месеца лишаване от свобода. Налагането на наказание конфискация изобщо не е обсъждано от съдилищата, съответно не е наложено. Въззивният съд е съобразил наличните смекчаващи обстоятелства и обратно на становището на защитата е отчел в достатъчна степен като такова и направеното от подсъдимия самопризнание, но поради многобройните му предходни осъждания извън обуславящите квалификацията на настоящия грабеж като извършен при условията на опасен рецидив и като правилно е отчел като отегчаващо вината обстоятелство начина на извършване на престъплението - с изненадващо нахвърляне върху пострадалата, събарянето й на земята и причиняване на порезни рани с ножа, който деецът носил, убедително съдът е отклонил искането за намаляване на наказанието лишаване от свобода, което е било отправено и пред него със същите съображения, като изложените пред касационната инстанция. Правилно е прието също, че конкретното деяние се отличава с висока степен на обществена опасност и че бруталното нападение над пострадалата е било прекратено само в резултат на категоричната й съпротива спрямо нападателя – подсъдимият И.. Конкретната форма на принудата не само е в по-тежката форма по чл.198, ал.1 от НК (вещите са отнети със сила, а не със заплашване), но и интензитетът на упражнената принуда е прекомерен, защото не е било необходимо причиняване на лека телесна повреда с разстройство на здравето на пострадалата - свидетелката Р. за постигане на престъпната цел на дееца – отнемането на инкриминираните вещи от владението й. Следва само да се допълни, че предходните осъждания на подсъдимия са преимуществено за престъпления против собствеността, каквото е и грабежът, предмет на конкретното обвинение, като последното му осъждане е също за извършено престъпление при условията на опасен рецидив. Не без значение е и фактът, че на 31.10.2020г. т.е. само пет месеца преди инкриминираната дата (13.03.2021г.) подсъдимият е бил освободен от затвора, където изтърпявал общо наказание четири години и осем месеца лишаване от свобода за друго престъпление против собствеността ( за изнудване по чл.213а от НК) и за блудство по чл.150 от НК, което осъществил спрямо жертвата на изнудването. Тези обстоятелства значително завишават степента на обществена опасност на личността на дееца и самостоятелно налагат извода, че няма основание за исканото смекчаване на тежестта на наложеното наказание на жалбоподателя. Въззивният съд не е оставил без коментар поддържания и пред ВКС довод, че причината да извърши грабежа е възникналата нужда да осигури средства за издръжка на децата си, който правилно е приет за опроверган от данните, че децата живеят при родителите на тяхната майка, както и от обстоятелството, че на инкриминираната дата подсъдимият е имал 200 лв, от положен труд, от които дал 60 лв. за такси от [населено място] до [населено място]. Впрочем съдилищата са проявили достатъчна благосклонност отчитайки самопризнанието като допълнително смекчаващо вината обстоятелство предвид факта, че разкриването на обективната истина всъщност е резултат от своевременната реакция на пострадалата, която успяла да отиде до най-близкия хотел и да сигнализира за случилото се на тел. 112, докато била с окървавени от причиненото й порезно нараняване от подсъдимия пръсти. Поради това не може да се приеме, че своевременното разкриване на престъплението и неговият извършител се дължи на цялостно, обективно проявено при досъдебното разследване процесуално поведение на подсъдимия, за да се предава на самопризнанието му допълнително благоприятно за дееца правно значение по смисъла на т.8 от ТР №1/2009г., ОСНК на ВКС, както настоява защитата. Поради това настоящата инстанция намира, че не е налице явна несправедливост по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 от НПК. Определеното преди редукцията по чл.58а, ал.1 от НК наказание от осем години лишаване от свобода, при така установената наказуемост в чл.199, ал.1, т.4 от НК (от пет до петнадесет години лишаване от свобода) се явява под средния размер от десет години лишаване от свобода, а не както обратно на доктрината и съдебната практика за техниката за определянето му, служебният защитник счита, че е над средния размер. Жалбата се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното въззивно решение следва да остане в сила. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 75 от 17.09.2021 г., постановено по ВНОХД № 203/2021 г. от Апелативен съд - Варна. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :