ОПРЕДЕЛЕНИЕ №694 Гр. София,25.09.2023г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на единадесети септември две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА изслуша докладваното от съдия Зорница Хайдукова ч.т.д. № 1325 по описа за 2023г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частни касационни жалби на И. И. Д., К. Г. Д. и Г. Г. Д. срещу определение № 490 от 20.06.2023 г. по ч.гр.д. № 401/2023г. по описа на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 187 от 05.04.2023г. по гр.д. № 25/2022г. по описа на Районен съд – Костинброд, с което е оставена без уважение молбата на ищците И. И. Д., К. Г. Д. и Г. Г. Д. за изменение на основание чл. 248 ГПК на решение № 9 от 12.01.2023г. по гр.д. № 25/2022г. по описа на Районен съд – Костинброд в частта за разноските. Частните жалбоподатели поддържат, че въззивният съд неправилно е приел, че са налице предвидените в чл. 78, ал. 2 ГПК предпоставки разноските по делото да бъдат възложени в тяхна тежест. Посочват, че съдът не е отчел поведението на ответника, както и че извънпроцесуалните действия на последния са станали причина за завеждане на делото. Сочат, че ответникът е подал молба за конституирането му като взискател в образуваното срещу ищците изпълнително производство, включително е изискал извършване на действия по принудително изпълнение. Изпълнителното производство не е прекратено и за ответника съществува възможност да поиска извършване на други действия на принудително изпълнение срещу ищците. Излагат, че последното поведение на ответника накърнява правната им сфера, доколкото съобразно установената практика на съдилищата настъпилата по силата на закона перемция не е пречка за извършване на действия по принудително изпълнение. Поддържат, че и след заявеното признание на иска ответникът е отправил писма до ищците, с които е изискал плащане, вместо да предприеме действия за прекратяване по негова молба на производството по висящия изпълнителен процес. Сочат, че сезирането на съда с иска по чл. 439 ГПК е условие за упражняване на субективните им права да се позоват на изтекъл давностен срок пред съд, поради което в тази хипотезата признаването на иска не е достатъчно основание за възлагане на разноските на ищеца, доколкото не е налице първата изискуема кумулативно предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК – ответникът да не е дал повод за завеждане на делото. По тези доводи молят обжалваният съдебен акт да бъде отменен и вместо него да бъде отменено решението в частта, с която са присъдени разноски за процесуален представител на ответника, и вместо това да бъде присъдено възнаграждение на представляващия ищците адвокат при условията на чл. 38 ЗА, евентуално съдът да постанови разноските да останат за страните, както са ги сторили. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правят искане за допускане на касационно обжалване по въпросите: Освобождава ли се кредиторът от отговорността си за разноски в производството по предявен иск по чл. 439 ГПК, ако след настъпване на срока по чл. 433, ал. 2 ГПК не е искал извършването на принудителни изпълнителни действия? Как следва да се разпредели отговорността за разноски по делото, ако кредиторът, въпреки направеното признание на иска, отправя покани за плащане на процесното вземане до длъжника? Частните жалбоподатели излагат, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите в противоречие с практиката на ВКС по определение № 50413 от 05.10.2022г. по ч.т.д. № 2100/2022г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и определение № 709 от 28.12.2012г. по ч.гр.д. № 592/2012г. по описа на ВКС, ГК, I ГО, с което обосновават искане за допускане на обжалвания акт до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържат, че е налице противоречива съдебна практика, с което обосновават искането си за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът, „Банка ДСК“ АД, правоприемник на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, оспорва частната касационна жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като определението е постановено в съответствие с утвърдената и непротиворечива практика на ВКС по определение № 95 от 22.02.2018г. по ч.гр.д. 510/2018г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, определение № 534/06.12.2019г. по ч.гр. д. № 4484/2019г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, определение № 318/25.07.2018г. по ч.гр. д. № 2828/2018г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО, определение № 474/07.11.2019г. по ч.гр. д. № 3063/2019 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО, и определение № 60228/04.06.2021г. по ч.гр.д. № 1916/2021г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частните касационни жалби са подадени от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че от установените по делото факти се обосновава извод за приложимост на нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Констатирал е, че по издаден на 27.05.2014г. по ч. гр. д. № 302/2014г. по описа на РС – Костинброд изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 1654/2014г. на ЧСИ Д. В., впоследствие образувано под номер 780/2015г. по описа на ЧСИ Ал. Ц., като с молба от 17.02.2015г. ответникът „ОТП Факторинг България“ ЕАД се е легитимирал като взискател, цесионер по прехвърленото му вземане. Счел е, че поради бездействие още на 26.04.2018г. е настъпила перемпция (чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК), като и след тази дата ответникът не е искал и предприемал съдебно или извънсъдебно никакви действия за удовлетворяване на вземането до предявяването на отрицателния установителен иск на 08.10.2021г. Посочил е, че перемираното изпълнително дело не е прекратено с изричен акт. При тези факти, позовавайки се на практиката по определение № 60228/2021 г по ч. гр. д. № 1916 за 2021г. по описа на ВКС, ГК, III ГО; определение № 95/2018г. по ч.гр.д. № 510/18г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и определение № 744 от 18.04.2023 г. по ч. гр. д. № 1170/2023г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, е изтъкнал, че за възлагане на разноските, сторени от ищеца, водещо значение се отдава на активното поведение на ответника като кредитор и взискател - на съдебните, а в някои случаи и на извънсъдебните, мерки, които е предприел, докато установено и продължаващо бездействие на кредитор след като давността е изтекла обуславя обратния резултат. Посочил е, че в този смисъл е практиката по определение № 318/2018г. по гр. д. № 2828/2018г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, определение № 534/2019г. по ч. гр. д. № 4484/2019г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, и определение № 474/2019г. по ч. гр. д. № 3063/2019г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО. Подчертал е, че в случая в очертания с исковата молба период взискателят е бездействал, не е предприемал никакви мерки, не е посочил изпълнителни способи, нито е правил искания или други изявления с процесуални последици за длъжниците, поради което правилно районният съд е възложил всички разноски в тежест на ищците по делото. Настоящият състав намира, че съобразно разясненията, дадени с ТР 1/19.02.2010г. по т.д. 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС, изхождайки от обстоятелствената част на изложението, следва да уточни и обедини поставените от касаторите въпроси в един общ и значим за изхода на делото правен въпрос относно отговорността на ответника за разноски по иск за несъществуване на вземане, погасено поради изтекъл давностен срок, при заявено признание на иска от ответника. По този въпрос е формирана непротиворечива практика на ВКС по постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определения, включително соченото от касаторите определение № 709 от 28.12.2012г. по ч.гр.д. № 592/2012г. по описа на ВКС, ГК, I ГО, служебно известните на съда определение № 71 от 21.01.2014г. по ч.т.д. № 17/2014г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, и определение № 242 от 31.05.2018г. по ч.гр.д. 2062/2018г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, както и сочените от ответника определение № 95 от 22.02.2018г. по ч.гр.д. 510/2018г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и определение № 474 от 07.11.2019г. по ч.гр. д. № 3063/2019г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на съответствието му с формираната практика. Този извод на съда изключва наличието на соченото от жалбоподателите допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно цитираната съдебна практика предпоставките за недължимост на разноски по делото от ответника, когато искът е уважен, са посочени в чл. 78, ал. 2 ГПК и са кумулативно изискуеми: ищецът да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска. Със съдебната практика по определение № 709 от 28.12.2012г. по ч.гр.д. № 592/2012г. по описа на ВКС, ГК, I ГО, определение № 71 от 21.01.2014г. по ч.т.д. № 17/2014г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, и определение № 242 от 31.05.2018г. по ч.гр.д. 2062/2018г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, е прието, че не е налице първата предпоставка на нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК в хипотеза, в която предявяването на иска е условие за упражняване на субективните права на ищеца. При даване отговор на въпроса с последните два съдебни акта е изтъкнато, че при наличие на изпълнителен титул и изпълнителен процес, образуван въз основа на влязло в сила решение или заповед за изпълнение, предявяването на иска по чл. 439 ГПК за оспорване на изпълнението въз основа на факт, настъпил след приключване на производството, в което е издаден изпълнителния лист, и конкретно чрез позоваване на изтекъл давностен срок, е единствената възможност за защита на длъжника, доколкото подобно възражение длъжникът не може да направи пред съдебния изпълнител, а само пред съд в исков процес. Цитираната от ответника, а и от въззивния съд, съдебна практика по определение № 95 от 22.02.2018г. по ч.гр.д. 510/2018г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и определение № 474 от 07.11.2019г. по ч.гр. д. № 3063/2019 г. на ВКС, ІІІ ГО, противно твърдяното от ответника, не влиза в противоречие с горното разрешение, а напротив, допълва го и урежда отговорността за разноски на ответника в хипотеза, при която ответникът не разполага с изпълнителен титул или с друга възможност за процесуална или извънпроцесуална принуда по отношение на позоваващия се на давност ищец по отрицателния установителен иск. Със съдебните актове е направено разграничение между уредбата по ГПК отменен и ГПК в сила от 01.03.2008г., като е подчертано, че съобразно действащия ГПК, в отклонение на предходната уредба, се дава по – широка защита на длъжника и се признава интереса му да установи действителното правно положение и в хипотеза, в която кредиторът не разполага с изпълнителен титул срещу него или с други средства за принуда. Такива са и разгледаните с двата съдебни акта хипотези, като изрично е подчертано, че в тези случаи, когато кредиторът не разполага с изпълнителен титул или други средства за принуда и признае иска, не следва да бъде прието, че е станал причина за завеждане на делото. Изрично е посочено, че „при такова свое поведение той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяване на иска“. Практиката по определение № 60228 от 04.06.2021г. по ч.гр.д. № 1916/2021г. на ВКС, ІІІ ГО, е неотносима към поставения от касаторите въпрос, доколкото е постановена при други факти – искове за изпълнение на парични задължения с формиран извод, че разноските са дължими в полза на ищеца. Останалата цитирана от страните съдебна практика е по съдебни актове, с които ВКС е отказал да допусне касационно обжалване. Същите не представляват практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съобразно разясненията, дадени с т. 2 на ТР 1 от 19.02.2010г. по т.д. 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС, поради което няма да бъдат обсъждани. Въззивният съд се е произнесъл в противоречие с горецитираната и утвърдена практика на ВКС по постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, вр. чл. 280 ГПК определения, като е приел, че независимо, че ответникът разполага с изпълнителен титул – изпълнителен лист, издаден въз основа на неоспорена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, и че е налице изпълнително производство, образувано въз основа на този изпълнителен лист, в което ответникът е конституиран като взискател, последният не е станал причина за завеждане на делото, тъй като не е искал извършване на изпълнителни действия в периода на теклата погасителна давност, на която ищецът се позовава с исковата молба. Съдът не е отчел, че при тези безспорни по делото факти единственият ред за защита на ищците – отричане на правото на принудително изпълнение на процесното вземане, е чрез предявяване на иск по чл. 439 ГПК и позоваване на давността пред съд. В последната хипотеза съобразно непротиворечивата горецитирана практика на ВКС следва да бъде отречено приложението на изключението по чл. 78, ал. 2 ГПК, доколкото не е налице първата предпоставка – ответникът да не е дал повод за завеждане на делото. Предвид горния извод на съда без значение се явява необсъденото от въззивния съд възражение на жалбоподателите, че ответникът и след признаването на иска е претендирал с писма до тях плащане на задълженията им по изпълнителния лист, като само за пълнота следва да бъде добавено, че съобразно цитираната практика на ВКС това поведение е правомерно и само по себе си принципно не изключва приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК, доколкото и след изтекъл давностен срок вземането може да бъде изпълнено доброволно и плащането ще е дължимо – чл. 118 ГПК. По тези мотиви обжалваното определение е неправилно и следва да бъде отменено, както и потвърденото с него определение на РС – Костинброд, и вместо това постановено друго, с което бъде изменено решение № 9 от 12.01.2023г. по гр.д. № 25/2022г. по описа на Районен съд – Костинброд в частта за разноските, като бъде отменено в частта за присъдени разноски на ответника и разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗА бъдат присъдени за представляването на ищците от адвокат Р. Р. в размер на сумата 1 326,96 лв. С жалбата е заявено искане от адвокат Р. да й бъдат присъдени разноски за производството по частната жалба пред ВКС и СОС – заплатени две държавни такси по частните жалби от по 15 лв. За производството пред ВКС държавна такса не е заплащана, тъй като жалбоподателите ищци са освободени от внасяне на държавни такси за целия ход на делото. По сметка на СОС адвокатът е внесъл недължимо 15 лева по частните жалби на освободените от това задължение ищци, която сума може да поиска да му бъде върната от СОС, но същата не следва да бъде възлагана в тежест на насрещната страна. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение ОПРЕДЕЛИ: ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 490 от 20.06.2023г. по ч.гр.д. № 401/2023г. по описа на Софийски окръжен съд. ОТМЕНЯ определение № 490 от 20.06.2023 г. по ч.гр.д. № 401/2023г. по описа на Софийски окръжен съд, както и потвърденото с него определение № 187 от 05.04.2023г. по гр.д. № 25/2022г. по описа на Районен съд – Костинброд, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА ИЗМЕНЯ на основание чл. 248 ГПК решение № 9 от 12.01.2023г. по гр.д. № 25/2022г. по описа на Районен съд – Костинброд, в частта за разноските, като отменя решението в частта, с която И. И. Д., К. Г. Д. и Г. Г. Д. са осъдени на основание чл. 78, ал. 2 ГПК да заплатят на „ОТП Факторинг България“ ЕАД сумата 400 лв. – разноски по делото, и ОСЪЖДА „Банка ДСК“ АД, ЕИК[ЕИК], правоприемник на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗА на адвокат Р. К. Р., ЕГН [ЕГН], сумата 1 326,96 лв. – възнаграждение за представляване на ищците И. И. Д., К. Г. Д. и Г. Г. Д. по гр.д. № 25/2022г. по описа на Районен съд – Костинброд. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.