О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 205

гр. София, 11.04.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.д. № 1123/2021 година.

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от „ВГ-1“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 189 от 02.12.2020 г. по в.т.д. № 455/2020 г. на Варненския апелативен съд, Търговско отделение, трети състав, с което е потвърдено решение № 255 от 10.04.2020 г. по т.д. № 1734/2018 г. на Варненския окръжен съд, Търговско отделение. С посоченото решение са отхвърлени предявените от дружеството - касатор срещу „Енерго-Про Продажби“ АД, с ЕИК[ЕИК], при участието на „Национална електрическа компания“ ЕАД, с ЕИК[ЕИК], [населено място], като трето лице-помагач на ответника, обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на: сумата от 63 394.06 лв., претендирана като дължима цена по договор за изкупуване на електрическа енергия № 88 от 05.05.2010 г. за произведена и доставена, но незаплатена ел.енергия за м.октомври 2015 г., за която е издадена фактура № 77 от 31.10.2015 г., както и сумата от 18582.22 лв., претендирана като обезщетение за забава върху главницата за периода 30.10.2015 г. до 29.10.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба.
Касаторът релевира оплаквания за недопустимост, евентуално – неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оплакването за недопустимост се обосновава с твърдението, че въззивният съд не е взел предвид наличието на основание за спиране на производството по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, до окончателното произнасяне от Върховния административен съд относно законосъобразността на Решение № СП-5 от 28.03.2019 г. на Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/. Отказът да бъде спряно производството по настоящото дело до приключване на обуславящото административно дело, в жалбата е квалифицирано и като допуснато от съда съществено процесуално нарушение. Касационният жалбоподател твърди още, че решението е постановено в нарушение на материалния закон – чл.31, ал.5 ЗЕВИ, вр. с § 17 от ПЗР на ЗИД ЗЕВИ и е необосновано. Счита, че в резултат на незаконосъобразния анализ на последиците от измененията на ЗЕВИ, решаващият състав е извел необоснован извод за приложимост само на преференциалните цени по т.8 от Решение Ц-10 до достигане на 2250 работа на централата. В жалбата се твърди още, че в нарушение на чл.17, ал.2, изр.1 ГПК съдът не се е произнесъл по валидността на Решение № СП-5 на КЕВР. Моли атакуваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и да бъде отменено, като предявените искове да бъдат уважени в цялост. Претендират се разноските, направени от дружеството при инстанционното разглеждане на делото.
В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси: 1. Преюдициален ли е по смисъла на чл. 229, ал. 1, т.4 ГПК спорът за законосъобразността на декларативен индивидуален административен акт (ИАА), който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка; 2. При наличие на предпоставките, предвидени в чл. 17, ал. 2 ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на акта; 3. Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл. 17, ал. 2 ГПК, за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно (exlege) правомощие на съда; 4. Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл. 17, ал. 2 ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционното решение; 5. Допустимо ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение и дали законово придадената изпълнителна сила на ИАА дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му и 6. Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна, пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданският съд да се произнесе по същество, без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността вследствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационноправния спор.
По отношение на първия въпрос се поддържа допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се, че възприетата от въззивния съд липса на преюдициалност на административното производство по обжалването на административен акт е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение по ч.т.д. № 1813/2019 г. на I т.о., определение по ч.т.д. № 2586/2017 г. на I т.о. и определение по ч.гр.д. № 795/2012 г. на IV г.о. За всички останали въпроси, от втори до шести, се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обосновано със значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а така също и поради липсата на практика на ВКС.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК становища за неустановяване на предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение са изразени в постъпили писмени отговори от ответника по касация „Енерго-Про Продажби“ АД и от третото лице-помагач на същия – „Национална електрическа компания“ ЕАД, чрез процесуалните им пълномощници. По същество считат изложените в касационната жалба оплаквания за неоснователни.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след като обсъди доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съдебен състав е приел за безспорно установено, че ищецът е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници чрез енергиен обект – генератор „ВГ7“, находящ се в поземлен имот в [населено място], общ. Каварна, с обща инсталирана мощност от 2.000 kW; същият е присъединен към електроразпределителната мрежа на „Електроразпределение Север" АД /с предишно наименование „Е.ОН България Мрежи" АД/ на основание договор за присъединяване на обект на независим производител на електрическа енергия; между страните е сключен договор № 88 от 05.05.2010 г. за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник, като съгл. чл. 18 цената за продажба на електрическа енергия е регулирана и се определя от ДКЕВР; за произведените количества енергия през м.октомври 2015г. е издадена фактура № 77 от 31.10.2015 г., на стойност 67 315,10 лева с ДДС, по която ответникът е заплатил 3 9021,04 лв. ; НСП за процесната централа от 2000 квтч за единица инсталирана мощност от 1 квт е достигната на 10.09.2015 г., съобразно приетите в първоинстанционното производство технически експертизи.
По спорния въпрос – за начина на определяне цената на произведената от ищеца електрическа енергия от възобновяем източник, а именно - дали е налице едновременно приложение на две преференциални ценови категории за една календарна година при работа на електрическата централа до и над 2 250 ефективни часа, или след достигане на НСП, заплащането се извършва по цена за излишък на балансиращия пазар, въззивният съдебен състав е съобразил към кой момент е сключен договора за изкупуване на ел.енергия и приложимото законодателство, а така също и периодите след 2011 г. /след влизане в сила на Закона за енергията от възобновяеми източници, с последващите му изменения и допълнения/. Апелативният съд е изтъкнал, че с изменението на ЗЕВИ от 01.01.2014 г. е предвидено крайният снабдител да изкупува произведената ел.енергия по преференциална цена за количествата до размера на определената от енергийния регулатор средна годишна продължителност на работа за конкретния производител, а над това количество – по утвърдени цени за крайни потребители, а с последващо изменение на чл.31, ал.5 от ЗЕВИ, в сила от 24.07.2015г., е предвидено, че общественият доставчик/крайните снабдители изкупуват произведената енергия от възобновяеми източници при следните условия: 1. по преференциална цена за количествата енергия до размера на нетното специфично производство на ел.енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в решенията на КЕВР и 2. по нетна цена за излишък на балансиращия пазар за количествата енергия, надхвърлящи производството по т.1. Съобразявайки легалното определение на понятието „нетно специфично производство“ и законовото задължение на КЕВР да определи НСП на ел.енергия за отделните видове централи, съдът подробно е преценил релевантните актове на комисията, подлежащи на предварително изпълнение. Според състава на въззивния съд, при приемане на решение от регулаторния орган за промяна на преференциалната цена за изкупуване на ел.енергия от производителя, тя се прилага между страните от датата на влизане на решението в сила. В конкретния случай, с изменението на чл.31, ал.5 от ЗЕВИ /в сила от 24.07.2015г./ е наложена промяна на изкупуваното количество енергия по преференциални цени, като същото е обвързано от нетното специфично производство, определено с решението на КЕВР. Съдът е коментирал проведените административни производства пред Върховния административен съд и пред Административен съд София – град във връзка с обжалване на отделни части от Решение № СП-1 и Решение № Ц-10 на КЕВР.
Въззивният състав е счел, че с изменението на ЗЕВИ през 2015г. е променено количеството енергия, произведено от възобновяеми източници, което се изкупува по преференциални цени, като същото е ограничено до размера на НСП за централите работещи до 2250 часа, а произведеното количество енергия над този размер се остойностява по цена за излишък на балансиращия пазар. За недопустимо е счетено извършване на разширително тълкуване във връзка с начина на определяне на цената за изкупуване на ел.енергия на регулирания пазар.
Апелативният съд е формирал краен правен извод за липса на законова възможност за преминаване от една в друга ценова категория, обуславяща неоснователност на предявения иск. След като на производителя е заплатено по преференциална цена произведеното количество електрическа енергия до достигане на НСП, ответникът е изпълнил задължението си за заплащане на гарантираната от закона цена, а остатъкът коректно е заплатен по цена за излишък на балансиращия пазар.
Въззивният съд е отхвърлил доводите на ищеца за преюдициалност на производството по адм.дело №4422/2019 г. на АССГ, с оглед предварителната изпълняемост на решенията на КЕВР. Приел е, че липсва основание за спиране на исковото производство, респ. за произнасяне по възражението за нищожност на решението на КЕВР по реда на чл.17 ГПК. Посочил е, че основание за заплащане на допълнителни количества енергия по преференциални цени би съществувало само ако с ново решение КЕВР промени НСП, което по естеството си би съставлявало ново основание на претенцията, като отмяната на решението на КЕВР, респ. прогласяването му за нищожно, не води до възникване на право на ищеца да получи плащане на по-висока цена. Решаващият състав се е позовал на практика на ВКС, обективирана в определение по ч.т.д. № 1628/2019 г.,II т.о., според която, след като решението на КЕВР е породило действие към съответния период, то неговата отмяна ще бъде нов факт.
По направеното от въззивника, сега касатор, искане за спиране на производството, Апелативен съд – Варна се е произнесъл и с отделно определение в закрито заседание на 29.09.2020 г., като мотивите за отхвърлянето му, са обективирани и в мотивите към решението, с оглед произнасянето по конкретни оплаквания в сезиращата го жалба.
Въззивният съдебен състав е отхвърлил възражението за неупражняване на инцидентен съдебен контрол на Решение № СП-5 /2019 г. на КЕВР, съгл. чл.17, ал.2 ГПК. Приел е, че евентуалното незачитане на правните последици на посоченото решение, е ирелевантно за произнасяне по очертания основен спорен въпрос.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, по следните съображения:
Първият и последният въпроси, свързани с основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по делото, са пряко относими към допустимостта на атакуваното решение. Спрямо поддържаното в касационната жалба основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, не е налице изискване за формулиране и обосноваване на правен въпрос, включен в предмета на делото, произнасянето по който да е обусловило изхода на делото. В случая не са налице данни за евентуална недопустимост на атакувания съдебен акт, а от друга страна, той е в съответствие с разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, както и с разрешенията, съдържащи се в относимата практика на ВКС – така например, решение по т.д. № 1185/2020 г., I т.о., определение по ч.т.д. № 595/2021 г., определение по ч.т.д. № 926/2021 г. на I т.о., определение по ч.т.д. № 985/2021 г., определение по ч.т.д. № 429/2021 г. на II т.о. и др. В съдебните актове, постановени по образувани пред ВКС частни производства, е прието, че когато в закона е предвидено предварително изпълнение на издаден от КЕВР индивидуален административен акт, независимо от обжалването му, през спорния период следва да се зачетат правните последици, към които е насочен, а в цитираното решение е изведен принципен отговор за липса на връзка на преюдициалност между исковото производство по предявени, на основание чл.79, ал.1, вр. чл.31, ал.5 ЗЕВИ и чл.86, ал.1 ЗЗД, искови претенции и производството по проверка законосъобразността на индивидуален административен акт, издаден от КЕВР, като затова и отказът на съда за спиране, на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК, на исковото производство, до приключване на административното производство, не може да обоснове недопустимост на постановеното решение. Приложените от касатора копия от определения на ВКС, Търговска колегия, постановени в производства по чл.274, ал.3 ГПК, с които не е допуснато касационно обжалване, не попадат в обхвата на практиката на ВКС, съгласно разясненията в т.2 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а определението по ч.гр.д. № 795/2012 г. на ВКС, състав на четвърто гражданско отделение, е постановено по различен правен спор и е ирелевантно.
С оглед горното, искането за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 по въпроси № 1 и № 6 и на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК не може да бъде уважено.
Останалите правни въпроси, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, свързани с приложението на предвидения в чл.17, ал.2 ГПК косвен съдебен контрол за валидност и законосъобразност на административни актове, не удовлетворяват общата селективна предпоставка. Твърдението на касатора за допуснато нарушение на диспозитивното начало в процеса поради „неразглеждането на иска по чл.17, ал.2 ГПК” е относимо към основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Преценката на последните не попада в обхвата на селективното производство, нито въз основа на тях би могло да се извежда и обосновава съответен правен въпрос, удовлетворяващ общата предпоставка за допускане на обжалването. В посочения смисъл е разяснението, дадено в мотивите към т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Неустановяването на общия селективен критерий е достатъчно за отхвърляне на искането за допускане на касационно разглеждане, без да е необходима преценка на соченото от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на „Енерго-Про Продажби“ АД сторените за настоящото производство разноски в размер на 3 588 лв., с ДДС – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от приложените към списъка по чл.80 ГПК доказателства – договор за правна защита и съдействие, фактура и платежно нареждане.
Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 189 от 02.12.2020 г. по в.т.д. № 455/2020 г. на Варненския апелативен съд, Търговско отделение, трети състав.
ОСЪЖДА „ВГ - 1“ ЕООД да заплати на „Енерго-Про Продажби“ АД, сумата от 3 588 лв., с ДДС, разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: