Р Е Ш Е Н И Е № 354 София, 25.06.2010 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в открито съдебно заседание на двадесет и първи юни две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ при участието на секретар Теодора Иванова изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА гр.дело № 152 /2009 година, и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290-293 ГПК. [община] обжалва и иска да се отмени Решение Nо 169 от 09.07.2008 година по гр. възз. д. Nо 182/2008 год. на Сливенския окръжен съд . С обжалваното решение , окръжният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 196 и сл. ГПК / отм./ е оставил в сила решението на районен съд по отхвърления иск по чл. 13 ал.2 от ЗВСГЗГФ за признаване правото на възстановяване собствеността на гори в землището на града, собственост на О.. С касационната жалба се поддържа , че обжалваното решение, е постановено в нарушение на съществени процесуални правила при събиране на доказателствата и тяхната преценка по делото и материалния закон , основание за отмяна по см. на чл. 281 т.3 ГПК. В срока по чл.287 ГПК е подаден писмен отговор от ответната страна- Р. д. п. г., като правоприемник на Р. у. п. г., и Д. л. с. –гр.К., като правоприемник на Д. д. с. „К.”, с който се възразява срещу допустимостта на касационното обжалване , на основание отменената разпоредба на чл. 218а б”а” ГПК /отм./.Оспорват се и по същество въведените доводи за незаконосъобразност на обжалваното решение. Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280 ал. 1 ГПК и в правомощията по чл. 290 ГПК и чл. 293 ГПК , намира : С обжалваното решение , окръжният съд е оставил в сила решение на районен съд по отхвърления иск на [община] , заявен на основание чл. 13 ал.2 от ЗВСГЗГФ срещу О. [населено място] за признаване правото на възстановяване собствеността гори в землището на града, приемайки , че тези гори са били „балталъци” и О. не е била техен собственик. Процесуално правният въпрос , обосновавал допустимостта на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, е формулиран като “проблемът за доказателствената сила на писмените доказателства при установяване на правото на собственост на гори, съгласно изискванията на ЗВСГЗГФ и определяне на техния характер като „балталък”по см. отменения ЗГ.” Производството по чл. 13 ал.2 ЗВСГЗГФ , аналогично на иска по чл. 11 ал.2 ЗСПЗЗ , е предвидената от законодателя възможност за онези правоимащи по см. на чл.3 ал.1 закона лица , в т.ч. и Общините, които са пропуснали срока да заявят искането за възстановяване собствеността на гори или горски територии от оторизирания административен орган , да поискат да им бъде признато това право от съда , по предвидения за това в закона исков ред . Доказването на основния правнорелевантен факт- а именно, че те- ищците или наследодателя им е притежавал гори, е изцяло в тежест на ищцовата страна /наред с установяване на обстоятелството, че в срока по чл. 13 ал.1 ЗВСГЗГФ няма заявление за възстановяване собствеността по административен ред/. Разпоредбата на чл. 13 ал.3 ЗВСГЗГФ установява три групи доказателства – такива, които безусловно установяват правото на собственост и съставляват надлежен титул- нотариални и крепостни актове , нотариално заверени писмени договори, вписани протоколи за съдебна делба, съдени актове. Друга категория писмени доказателства – емлячни и данъчни регистри , удостоверение за дялово участие в кооперация, стопански карти и списъци към тях и др. писмени доказателства, са предвидени също като надлежни доказателствени средства за установяване правото на собственост , доколкото страната не разполага с титул за собственост , но които имат характеристиката на писмено доказателство, съдържащо или волеизявление на собственика пред държавен орган или е съставено по установен ред и съхранявано като архив на съответния орган или организация, даващи основание за обосновано предположение за собственост. Според ЗВСГЗГФ че не могат да бъдат основание за доказване правото на собственост писмени декларации на заявителя, свидетелски показания / но не и за установяване на граници/ , протоколи за установяване „предмета на горското стопанство”, издадени на основание чл. 22 от Закона за горите от 1922 година и по чл. 20 от Закона за горите от 1925 година. В контекста на изложените съображения и с оглед на релевираните доводи , по основателността на заявената от [община] касационна жалба, настоящата инстанция намира аъщата за неоснователна. Искът по чл.13 ал.2 от ЗВСГЗГФ е заявен от [община], с твърдения , че О. е притежавала гора от 15 .500 дка, землището на [населено място]- местността „Навсякъде”, гори с площ от 36 160 дка и 45 дка в землището на [населено място] – местностите „Х. б.”, ”Б.”, „Б. м.”, „Р. к.”, „О.”, „Р.” и др., включени в Д. и подлежащи на възстановяване по реда на ЗВСГЗГФ. След задълбочена преценка на доказателства на ищцовата страна : извлечение от „Основна данъчна книга на [населено място]”, копие от ДВ. бр. 202/1938 година с обнародвано Постановление Nо 2988/ 23.02.1938 г. определящо предмета на горско стопанство [населено място] /при обща площ 36.160.45 дка, включени местности и общи граници, но без да се включват собствениците на горите/, обоснован и законосъобразен е изводът на съда , че О. не е доказала притежаването към 1948 година собствеността на претендираните гори, като частни обински гори, поради което и заявеният от нея иск е отхвърлен законосъобразно. Правния статут на горите в Княжество България е уреден от няколко закона , приети за времето до национализацията със Закона за стопанисване и ползване на горите от 1948 година. Законът за горите от 1897 година, в чл. 1 приема , че „Общински гори са ония, които са били отстъпени от древно време на някой град или село да се ползуват. Тия гори не може да бъдат нито продавани, нито делени и обръщани в частна собственост и, въобще, те не могат да бъдат отчуждавани по никой начин.” Документи за гори, установяващи правото по чл. 1 , се считат „тия, в които е казано, че са издадени за владение на гори, или при издаването на които владението на гората е било в ръцете на продавача”. Със последващия Закона за горите от 1905 година „Общинските гори” са диференцирани в два вида: гори, които са или отстъпени от древно време на някой град или село за вечно ползуване (балталъци) и гори, които съставляват частни имущества на общините (чл. 26 от Закона за собствеността-отм). С този закон се дава регламентира и собствеността на т.н. „яйлаците” обявени за държавна собственост. Посочената правна регламентация сочи че Общините. като гражданско-правни субекти , са могли да притежават гори-частна собственост, и гора- „балталък” по отношение на която притежават „вечното право на ползване. Горите-частна собственост на О. се може да се установи с доказателства , които безусловно установяват правото на собственост и съставляват надлежен титул- нотариални и крепостни актове , нотариално заверени писмени договори, вписани протоколи за съдебна делба, съдени актове, а правото на ползване на „балталъка” се установява с т.н. „владетелски документи”. Тълкуването на закона налага извод , че понятието, според отменените Закони за горите „ общинска гора” не се покрива по съдържание с общинска собственост, а е по- широко тъй като включва и правото на вечно ползване на „балталъците”. Със разпоредбите на ЗВСГЗГФ се възстановява правото на собственост САМО на частните общински гори, но не и правото на ползване на „балталъците”. Това право на ползване не подлежи на възстановяване по реда на ЗВСГЗГФ- арг. от §5 от ПЗР на ЗВСГЗГФ и § 6 от ППЗВСГЗГФ. В процеса по чл. 13 ал.2 ЗВСГЗГФ за признаване правото да се възстанови собствеността на общинска гора , частна собственост , тежестта на доказване на това обстоятелството е на ищцовата страна , а това , че е не може да се възстанови , защото се касае до гора „балталък” - на ответника. Съобразявайки изложените доводи и на основание чл. 293 ал.1 ГПК, настоящият състав приема , че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Релвиараните доводи на касатора [община] касаят незачетените писмени доказателствата на О. и неправилно разпределената доказателствената тежест за установяване на релевираното възражение , че процесните гори са „балталък. Доводите са неоснователни. Доказателствата по делото са женени задълбочени и всестранно.За да установи рамката на доказателствената сила на представеното на данните по „извлечение от основната данъчна книга на [населено място] в насока частния характер на претендираните горски територии, съдът е базирал изводите си с оглед констатациите на изслушаната и надлежно приета по делото лесотехническа експертиза /ЛТЕ/.С оглед на констатациите , че посочените гори по местности , по силата на Постановление Nо 2988/23.02.1938 г., обнародвано в бр.202/1938 година , са били в рамката на предмета на горско стопанство [населено място] с обща площ 36.160.45 дка, съществуват и понастоящем като естествена широколистна гора, но тази гора,към датата на одържавяването, в първия изготвен документ след одържавяването „Дифинитивенъ стопански планъ на Ж. общински гори „Р.” и „Х. б.” на [населено място] , К. о.” от 1945 година/ съхраняван в държавен архив / е отразена ”За владението на общинската си гора [населено място] „ поради липса на други документи освен два Протокола по чл. 3 от Закона за горите от 1904 г. с описание на гора от 6 700 дка, протокол Nо 5 от 17 юний 1905 г. - с описание на гора от около 45.600 дка, протокол Nо 17 от 20.06.1905 г. които протоколи имат валидността на „владетелни документи”, крайния извод на съда , че не се касае до частни гори , а до гори – балталък, са правилни и законосъобразни. След като ищцовата страна , претендираща да и се признае правото по чл. 13 ал.2 ЗЕВСГЗГФ не е доказала правно- релевантния за признаване на това право факт- а именно , че е притежавал посочените горски терени като частна гора, то законосъобразно съдът не е уважил иск. Изводът , че гората е „балталък” е направен въз основа на установения факт , че притежаваните писмени документи за тези гори имат качеството на „владетелни документи „, според действащите ЗГ към датата на съставянето им с оглед на легитимираните права и установяват факта , че [община] е имала право на вечно ползване, което право не подлежи на реституция по ЗВСГЗГФ. По изложените съображения и на основание чл. 293 ал.1 ГПК , настоящият състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА Решение Nо 169 от 09.07.2008 година по гр. възз. д. Nо 182/2008 год. на Сливенския окръжен съд , с което е оставено в сила Решение Nо 195/ 27.12.2007 година на Районен съд-гр.К. по отхвърления иск по чл. 13 ал.2 от ЗВСГЗГФ. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: