3 Р Е Ш Е Н И Е № 174 гр. София, 22.06.2016 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети май през две хиляди и шестнадесетата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ и при участието на секретаря Цветанка Найденова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 319 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на [община], представлявана от кмета инж. И. Т., чрез юрисконсулти Е. К. и С. Х., против решение № 159 от 7 октомври 2015 г., постановено по в.гр.д. № 320 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2015 г., с което е потвърдено решение № 572 от 30 март 2015 г., постановено по гр.д. № 1537 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2014 г. за отхвърляне на предявените от общината против В. А. А. в качеството му на частен съдебен изпълнител с район на действия района на окръжния съд в гр. Пловдив, искове за заплащане на сумата от 86000 лева, представляваща част от левовата наличност по банковата сметка на общината в [фирма] – клон П., принудително събрана на 16 февруари 2010 г. без основание по сметката на частния съдебен изпълнител по изпълнително дело № 456/2009 г., както и на сумата 22517,19 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата, за периода 25 октомври 2011 г. – 15 май 2014 г., и в тежест на общината са присъдени разноски. Касационното обжалване е допуснато с определение № 192 от 19 февруари 2016 г., с оглед проверката на редовността на исковата молба. За да приеме подобна необходимост, настоящият съдебен състав съобрази от една страна изричното посочване в исковата молба на общината за правно основание на претенциите като такива по чл. 55, ал. 1, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, и заявения петитум частният съдебен изпълнител да бъде осъден да заплати на общината сумата от 86000 лева, представляваща част от левовата наличност по банковата сметка на общината, принудително събрана на 16 февруари 2010 г. без основание по сметката на частния съдебен изпълнител по изпълнително дело, ведно с лихва от 25 октомври 2011 г., като същевременно при изложение на обстоятелствата, на които се основава искът за сумата от 86000 лева, са сочени като незаконосъобразни действията на частния съдебен изпълнител, довели до събиране на спорната сума. Както първоинстанционният, така и въззивният съд приемат въз основа на изрично заявеното в исковата молба виждане на ищеца, че получената от ответника главница е получена от него без основание като неправилно начислена сума за такси на съдебния изпълнител. Поддържаните оплаквания в исковата молба обаче сочат твърдения за нанесени върху ищеца вреди от неправомерно осъществяване на изпълнението на дейността на частния съдебен изпълнител при начисляването на пропорционална такса по т. 26 от Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ върху задължението на касатора към НАП, което той не е събрал чрез способите на принудителния изпълнителен процес, тъй като липсва действие, извършено от съдебния изпълнител по смисъла на чл. 78, ал. 1 ЗЧСИ, за което да му се дължи плащане. Затова следва да се приеме, че наведените от ищеца фактически обстоятелства са в противоречие с изрично заявеното искане за съдебна защита, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 441 ГПК за вредите, причинени от незаконосъобразното принудително изпълнение (каквито са твърденията при излагане на обстоятелствата, на които се основава искът) частният съдебен изпълнител отговаря при условията на чл. 45 ЗЗД, а съдилищата са приели изрично посочената в петитума на исковата молба правна квалификация за неоснователното обогатяване на ответника, при неправилно дадена правна квалификация на претенцията от първоинстанционния съд и липса на указания за подлежащите на установяване обстоятелства и доказателствената тежест по иска по чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ. В случая поради неотстраняване на констатираното противоречие, обжалваното въззивно решение е процесуално недопустимо като постановено по нередовна искова молба. Съобразно даденото тълкуване в т. 5 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, когато нередовността на исковата молба, поради противоречие между обстоятелствената част и петитума, е довела до разглеждане на делото и постановяване на решение от първата инстанция, въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, тъй като продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора. Въззивният съд след връщането на делото следва да приложи разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК, като при отстраняване на нередовностите на исковата молба постанови съдебен акт по съществото на спора, а в случай на неизпълнение на указанията – да обезсили решението на първата инстанция и да прекрати производството в изпълнение на общо предоставеното му правомощие по чл. 270, ал. 3 ГПК, вр. чл. 129, ал. 3 ГПК. По исканията за разноски ще се произнесе въззивният съд при условията на чл. 294, ал. 2 ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА решение № 159 от 7 октомври 2015 г., постановено по в.гр.д. № 320 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2015 г. ВРЪЩА делото на въззивния апелативен съд в гр. Пловдив за ново разглеждане от друг съдебен състав. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: