Р Е Ш Е Н И Е № 60125 гр. София, 18 октомври 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 506 по описа за 2021 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия И. В. Н., депозирана чрез защитата, срещу решение на Пловдивски апелативен съд № 260078 от 21.04.21 г, по ВНОХД № 18/21, с което е потвърдена присъда на Пазарджишки окръжен съд № 260015 от 4.12.2020 г, по НОХД № 544/20. С първоинстанционната присъда жалбоподателят е признат за виновен в това, че на 4.04.2020 г в [населено място], умишлено е умъртвил Н. Д. Ш., с оглед на което и на основание чл. 115 и чл. 54 НК, е осъден на осемнадесет години „лишаване от свобода“, при „строг“ режим, със зачитане на предварителното задържане, считано от 5.04.2020 г. На основание чл. 45 ЗЗД, е реализирана гражданската му отговорност, както следва: осъден е да заплати обезщетение за неимуществени вреди на С. П. Г., в размер на 150 000 лв, заедно със законните последици, и обезщетение за неимуществени вреди на Г. И. С., в размер на 100 000 лв, заедно със законните последици. С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните аргументи: Апелативният съд е приел и преповторил мотивите от присъдата на първата инстанция. Неправилно са кредитирани показанията на св. З. С., която е извършила съставомерно деяние, като е преоблякла пострадалия и е почистила кръвта по пода. Не е отчетено, че показанията й, с които уличава подсъдимия в неправомерни действия срещу нея, са депозирани с цел да избегне наказателно преследване. Не е следвало да бъдат кредитирани показанията на св. И. Ш., че пострадалият и св. Г. С. са живели на семейни начала. Допуснато е нарушение на материалния закон при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъдени в полза на гражданските ищци. Искът на С. П. Г., майка на пострадалия, макар и основателен, е завишен по размер. Неоснователен е искът на другата ищца Г. И. С., тъй като не е установено, че тя е живяла на семейни начала с пострадалия, нито е доказано, че двамата са имали намерение да сключат граждански брак. Допусната е явна несправедливост на наложеното наказание. С жалбата се правят алтернативни искания: за смекчаване на наказанието осемнадесет години „лишаване от свобода“ до размер на дванадесет години, за пререшаване на въпросите относно гражданската отговорност, като присъденото в полза на С. П. Г. обезщетение бъде редуцирано по размер, а искът на Г. И. С. да бъде отхвърлен. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият се присъединява към становището на своя защитник. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец С. П. Г. изразява становище за неоснователност на жалбата. Частният обвинител и граждански ищец Г. не участва лично в производството пред настоящата инстанция. Гражданският ищец Г. И. С. не участва в касационното производство. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Въззивната проверка на присъдата е приключила със заключение, че първоинстанционният съдебен акт е правилен и законосъобразен и като такъв следва да бъде потвърден. При тази хипотеза, няма пречка контролният съд да сподели съображенията на първата инстанция, като изложи и свои такива, както е сторено в настоящия случай, което е в съответствие с изискванията на чл. 339 НПК. Ето защо, възражението, че са приети и преповторени аргументите на първата инстанция, с което е допуснато процесуално нарушение, не може да бъде споделено. Апелативният съд е дал вяра на обясненията на подсъдимия, извън частта им, с която жалбоподателят е отрекъл да е имало предходен инцидент, при който да е избил предни зъби на пострадалия. За такъв инцидент са дали показания двама свидетели: св. З. С., присъствала по време на събитията, и св. А., узнал от пострадалия за случилото се. Следователно, гласните доказателства, изводими от показанията на св. С. и св. А., че такъв конфликт е имало, са достатъчни, за да бъдат отхвърлени обясненията на подсъдимия в посочената част. Не може да бъде споделен довода, че показанията на св. С. са дадени с цел да бъде злепоставен жалбоподателя, а свидетелката да извлече изгода за себе си. Твърденията на свидетелката, че подсъдимият е упражнявал спрямо нея физически тормоз, са подкрепени с писмено доказателство: СМЕ, според която на свидетелката са причинени порезни наранявания в резултат на нанесени й удари с нож. Що се отнася до това, че св. С. е извършила съставомерно деяние и показанията й са дадени с цел да избегне наказателно преследване, следва да се отбележи следното: От фактическа страна е установено, че след нанасяне на смъртоносния удар с ножа, подсъдимият е разпоредил на св. С. да преоблече пострадалия и да почисти кръвта от пода, а свидетелката е изпълнила това нареждане. Такова поведение носи белезите на съставомерно деяние / „лично укривателство“ /, но следва да се има предвид, че признавайки този факт, свидетелката не уврежда интересите на подсъдимия, а уличава себе си в престъпление, в какъвто случай не може да се счита, че в показанията й се съдържат елементи на заинтересованост или тенденциозност. Ето защо, доводът на защитата, че заявеното от св. С. не следва да бъде ползвано от съда при формиране на доказателствените му изводи, е неоснователен и не може да бъде споделен. На следващо място, верен е изводът, че св.С. е живяла на семейни начала с пострадалия, както и това, че в качеството на негова фактическа съпруга е претърпяла неимуществени вреди от настъпилата смърт. В насока на обстоятелството, че починалият е планирал да сключи брак със св. С., са обясненията на подсъдимия, че Н. Ш. го е поканил за кум. За това, че св. С. е живяла на семейни начала с починалия, са събрани гласни доказателства, изводими от показанията на св. Г., св. П., св. И. Ш.. Установено е, че двете фактически семейства / св. Г. и св. П., пострадалият, св. С. и детето й от предходен брак / са живели в едно жилище, намиращо се в съседство с апартамента на подсъдимия. Св. П. е уточнил, че е живял на семейни начала със св. Г. от пет години, а св. С. се е преместила при пострадалия, заедно с малолетното си дете, една година преди убийството. С оглед на изложеното, правилно е становището на съда, че св. С. е живяла на семейни начала с починалия и в качеството си на негова фактическа съпруга е претърпяла неимуществени вреди от настъпилата смърт. Правото й да получи обезщетение за неимуществени вреди не се влияе от това дали е било планирано сключването на граждански брак с пострадалия, макар и да е установено, че фактическите съпрузи са имали такива планове. Ето защо, възражението, че св. С. не е имала качеството на фактическа съпруга и затова не е имала право да претендира обезщетение за вреди, е неоснователно и като такова не може да бъде споделено. ВКС намери, че липсва нарушение на материалния закон при решаване на въпросите относно гражданската отговорност на жалбоподателя. Правилно е определен размера на обезщетението, присъдено на майката на починалия / С. Г. /, като е съобразено, че тя е загубила сина си, във възраст, когато е бил в разцвета на силите си. Изяснено е, че между майката и сина са съществували близки отношения на привързаност и обич, а мъката на родител, преживял смъртта на детето си, продължава през целия му живот. Ето защо, определеното в полза на С. Г. обезщетение, в размер на 150 000 лв, отговаря на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, поради което неоснователно се иска същото да бъде редуцирано. В настоящето изложение бяха изложени съображения, че искът на гражданския ищец Г. С. е основателен и като такъв законосъобразно е уважен, а искането за неговото отхвърляне от настоящата инстанция не може да бъде удовлетворено. На следващо място, размерът на присъденото обезщетение за вреди от 100 000 лв се явява съобразен с моралните страдания на Г. С., загубила своя партньор в живота, с когото е градила съвместни планове за бъдещето. Ето защо, присъденото й обезщетение отговаря на законовото разбиране за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в която хипотеза не се налага намеса от настоящата инстанция в поисканата от защитата насока. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивният съд е оценил комплекса от обстоятелства, значими за наказателната отговорност на жалбоподателя, и правилно е приел, че е налице превес на отегчаващите обстоятелства, каквито се явяват завишената степен на обществена опасност на деянието и високата степен на обществена опасност на дееца. Завишената степен на обществена опасност на деянието е изводима от проявеното тежко насилие срещу пострадалия, по незначителен повод / дали да бъде увеличен или намален звукът на музиката /, което е ескалация на предходно физическо посегателство спрямо същото лице, изразило се в причиняване на средна телесна повреда / избиване на предни зъби /. Завишената степен на обществена опасност на дееца произтича от обремененото му съдебно минало, включващо осъждания за тежки посегателства срещу личността, от факта, че изтърпяното до момента наказание „лишаване от свобода“ не е изпълнило своя поправителен и превъзпитателен ефект, а осъденият е продължил да върши нови престъпления / посегателствата срещу св. С., телесното увреждане на пострадалия /. Степента на обществена опасност на дееца допълнително се завишава от отрицателните му характеристични данни, очертаващи го като лице със сприхав нрав, склонно към агресивно поведение и употреба на хладно оръжие, системно злоупотребяващо с алкохол и проявяващо буйство в пияно състояние. Апелативният съд е отчел като смекчаващи обстоятелства самопризнанията на подсъдимия и изразеното от него съжаление за стореното. При тази правилно определена съвкупност от обстоятелства по чл. 54 НК, при наличието на превес на отегчаващите обстоятелства, при това, отличаващи се с голяма относителна тежест, определеното наказание осемнадесет години „лишаване от свобода“, при „строг“ режим, се явява съобразено с критерия на чл. 348, ал. 5 НПК, тоест е справедливо. Ето защо, настоящата инстанция намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, а искането за смекчаване на наказанието не може да бъде уважено. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 260078 от 21.04.2021 г, по ВНОХД № 18/21. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: