Р Е Ш Е Н И Е № 133 Гр. София, 05.08.2024 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА ИВАНКА АНГЕЛОВА при участието на секретаря Силвиана Шишкова като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т. д. № 1436/2023 год. и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 290, вр. чл. 386, ал. 3 ГПК. Образувано е по две отделни касационни жалби, подадени от СНЦ СДРУЖЕНИЕ ЗА ПРАВНА ПОМОЩ НА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 108 от 21.02.2023 г. по в. т. д. № 933/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, както следва: 1/ в частта, с която е обезсилено като недопустимо решение № 261972 от 14.06.2022 г. по гр. д. № 14327/2020 г. по описа на Софийския градски съд в частта му, с която по предявен от СНЦ „Сдружение за правна помощ на потребителите“ иск ответникът „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], е осъден да преустанови действията си, с които нарушава колективните интереси на потребителите и които се изразяват във включването в Общите условия към договора за потребителски кредит, с които се предоставят кредити на физически лица, действали преди 01.06.2020 г., на следните клаузи, предвиждащи предоставянето на една или всички от посочените допълнителни услуги срещу заплащане: 1/ Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит; 2/ Възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3/ Възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4/ Възможност за смяна на датата на падеж; 5/ Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства; както и в частта, с която на „Профи Кредит България“ ЕООД е забранено прилагането на така посочените клаузи в бъдеще, вкл. посочването им в бъдещи версии на Общите условия, приложими за потребителски кредити, предлагани на физически лица, като производството по делото в тази част е прекратено; и 2/ в частта, с която е потвърдено същото първоинстанционно решение в частта му за отхвърляне на предявения от СНЦ „Сдружение за правна помощ на потребителите“ против „Профи кредит България“ ЕООД иск за осъждане на ответника да преустанови действията си, с които нарушава колективните интереси на потребителите, изразяващи се във: 1/ Включването в типов договор за кредит и Общи условия, с които се предоставят потребителски кредити на физически лица на клауза, регламентираща размер на възнаградителната лихва от около 42 % годишно и лихвен процент на ден от около 0,11 %; 2/ Включването в Общите условия към договор за потребителски кредит на клауза, според която „При погасяване на главницата по ДПК кредитополучателят/солидарният длъжник имат право да получат при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка във формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания с посочване на дължимите плащания, сроковете и условията на извършването им“; 3/ Включването в Общите условия към договор за потребителски кредит на следните клаузи: „Въз основа на влязъл в сила ДПК и при положение, че са изпълнени условията, определени от ДПК и съгласно вътрешните правила, кредиторът се задължава да предостави на клиента договорените парични средства по сметката, посочена от клиента в договора за кредит. С нарочна молба клиентът може да поиска изплащане на сумата по кредита да стане по друга сметка, независимо кой е нейният титуляр“; „Кредитополучателят има право, без да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина, да се откаже от сключения ДПК в срок от 14 календарни дни от датата на сключването му. В случаите, когато клиентът е получил условията на договора и законоустановената допълнителна информация след датата на сключване на договора, срокът за отказ тече от датата на получаването им. За да упражни правото си на отказ, клиентът е длъжен: да изпрати писмено уведомление до кредитора преди изтичането на срока за отказ; да върне по сметката на кредитора получената сума и да заплати лихвата, начислена за периода от датата на усвояване на средствата по ДПК до датата на връщане на главницата“. В касационната жалба против първата част от решението на Софийския апелативен съд се излагат доводи за незаконосъобразност. Касаторът се позовава на практика на ВКС по чл. 290 ГПК, според която интересът от установяване на нищожност на неравноправните клаузи не се счита за отпаднал с приемането на нови общи условия в хода на процеса, доколкото потребителите могат успешно, в рамките на давностния срок, да предявяват искове за защита на увредените си права, като се позовават на решението по чл. 379, ал. 2 ГПК, вр. чл. 386, ал. 1 ГПК. В подкрепа на това разрешение се изтъква, че тъй като е обективно невъзможно да се установи категорично, че всички потребители, приели общите условия преди изменението от 01.06.2020 г., са били уведомени и са се съгласили с последващите промени в съдържанието им, то няма основание правният интерес от предявения иск да се приеме за отпаднал. Твърди се, че в обжалваното решение не е отчетено двойното действие на съдебния акт при уважаване на колективния иск – ретроактивно и за в бъдеще, при което на търговеца се забранява да включва подобни клаузи в общите условия. По подробно изложени съображения, включително основани на практика на СЕС и Директива (ЕС) 2020/1828 на Европейския парламент и на Съвета от 25.11.2020 г., се моли въззивното решение в тази част да бъде отменено и делото да се върне на апелативния съд с указания за решаване на спора по същество. Претендират се разноски. В касационната жалба срещу втората обжалвана част от решението се твърди, че същото е неправилно поради противоречието му с материалния закон. По отношение на клаузата относно размера на възнаградителната лихва се твърди, че съдът неправилно е обвързал действителността на същата с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която е относима към ГПР. Поддържа се, че ГЛП във всички типови договори е в размер на 41.17 % - т. е. е определен едностранно от кредитора, без съобразяването му с каквито и да било критерии и има за единствена цел постигането на максимална печалба от търговеца. В този смисъл въззивният съд неправилно е приел, че ГЛП е бил определян в зависимост от конкретните условия по всеки един договор, освен това така установеният лихвен процент надвишава повече от четири пъти законната лихва, при допустимо превишаване до три пъти размера на същата, поради което същият е бил определен в нарушение на добрите нрави. По отношение на клаузите, които по закон трябва да се съдържат в договора, но вместо това се намират в общите условия към него, се оспорва изводът на съда, че тъй като общите условия са винаги неразделна част от договорите за потребителски кредит, то предоставената в тях информация удовлетворява изискванията на чл. 11, ал. 1 ЗПК. Според касатора посочената разпоредба не следва да се тълкува разширително, а стриктно, като при това тълкуване изискваната от закона информация следва да е част от съдържанието на договора, а не от приложенията към него. По подробни съображения в посочения смисъл се моли решението да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което ответникът да бъде осъден да преустанови практиката си да включва изискваната от ЗПК информация единствено в общите си условия, с присъждане на сторените разноски. Ответникът по касационните жалби ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД, чрез процесуален пълномощник, оспорва тяхната основателност. По отношение на първата жалба сочи, че извършената промяна в общите условия, чрез премахване на атакуваните клаузи, е осъществена преди предявяването на исковата молба, а не в хода на процеса, както твърди ищецът. Искането на СНЦ „Сдружение за правна помощ на потребителите“ е за преустановяване на действие, което не се извършва, поради което търсената защита е ненужна. Поддържа се и друго основание за недопустимост на първоинстанционното решение в тази част, а именно, че Софийският градски съд се е произнесъл по искане, което не е било предявено – да се забрани на търговеца да използва спорните клаузи за в бъдеще, при заявен петитум единствено за преустановяване на тяхното ползване. По подробно изложени съображения за правилност на въззивното решение в неговата прекратителна част, включително и поради други основания за недопустимост, се моли същото да бъде оставено в сила. В отговор на втората касационна жалба се поддържат доводи за недопустимост на отхвърлените искове, каквито са изложени и във връзка с първата касационна жалба. Изрично се твърди, че размерът на лихвата е част от основното съдържание на договора и не подлежи на преценка за неравноправност, а нищожност поради противоречие с добрите нрави по смисъла на ЗЗД ищецът няма процесуална и материална легитимация да въвежда, както и че за ищеца липсва интерес да иска премахване на клаузи от Общите условия, с които ответникът изпълнява изискванията на ЗПК. Отделно се изразява евентуално становище за правилност на въззивното решение в неговата отхвърлителна част, въз основа на поддържаните в хода на цялото производство съображения. Моли се решението на въззивния съд в посочената част да бъде обезсилено, евентуално – да бъде оставено в сила, с присъждане на сторените разноски пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните по заявените касационни основания, съобразно чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: Изводът на решаващия въззивен съдебен състав за недопустимост на решението на Софийския градски съд в частта му, с която „Профи кредит България“ ЕООД е осъдено да преустанови конкретно посочени действия, с които нарушава колективните интереси на потребителите и се забранява на същото дружество да прилага такива клаузи в бъдеще, е основан на липсата на правен интерес у ищеца от предявяването на такъв иск. Съдът е приел за установено, че подобни клаузи са били включени към типовите договори, предлагани от ответника преди изменението на Общите му условия от 01.06.2020 г., а исковата молба, с която е поискано преустановяване на използването им, респективно забрана за прилагането им за в бъдеще, е постъпила на 29.12.2020 г. Граматическото и логическо тълкуване на нормите на чл. 379, ал. 3, пр. 1 ГПК и чл. 187, т. 2 ЗЗП според въззивния съд предпоставя, че същите касаят нарушение, извършвано към момента на предявяване на иска, а не към минал момент, доколкото преследваната с него цел е преустановяване на нарушението. Съдът се е позовал и на мотивите на решение № 186 от 26.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 2090/2013 г., I т. о. относно това, че при веднъж вече преустановено нарушение е приложима единствено разпоредбата на чл. 68в ЗЗП, която е достатъчно ясна и прогласява, че се забраняват нелоялните търговски практики. Затова съдът е приел, че след като спорните клаузи не са част от Общите условия към договорите за потребителски кредит на ответника и този факт е настъпил преди предявяването на иска, то правен интерес от постановяване на решение в искания от ищеца смисъл - за преустановяване на това нарушение и за забрана на търговеца да прилага тази практика за в бъдеще, липсва. В подкрепа на този извод въззивният съд е черпил аргументи и от субективните предели на действието на решението по колективен иск съгласно чл. 386, ал. 1 ГПК, като е заключил, че то няма да обвърже със сила на пресъдено нещо други търговци. Въззивният съд не е споделил възраженията на ответното дружество за недопустимост на първоинстанционното решение на основание чл. 381, ал. 1 вр. ал. 3 ГПК, поради това, че ищецът не е доказал съответствие с изискването да може сериозно и добросъвестно да защити интереса на класа, който счита, че защитава, нито възможността да понесе тежестите, свързани с воденето на делото. Приел е, че специалният закон установява изрично в чл. 186, ал. 1 ЗЗП правото на сдруженията, включени в списъка по чл. 164, ал. 1, т. 7 ЗЗП, да предявяват искове за преустановяване или за забрана на действия или търговски практики, които са в нарушение на колективните интереси на потребителите. Фактът на включването на ищеца в посочения списък е счетен от съда за достатъчен да установи наличието на първата предпоставка на чл. 380, ал. 1 ГПК - възможност на сдружението сериозно и добросъвестно да защити увредения колективен интерес. По отношение финансовата независимост на ищеца, след извършване на служебна справка в ТРРЮЛНЦ, съставът на въззивния съд е установил, че за постигане на целите на сдружението е предвидено и предоставяне на правна помощ на потребителите за защита на индивидуалните и колективните им интереси, както и че по партидата на сдружението са обявени надлежно и годишните финансови отчети за периода 2018 г. - 2022 г. С оглед горното съдът е приел, че независимостта на ищцовото сдружение е гарантирана и същото е в състояние да понесе тежестите по воденето на делото, включително и разноските, при съобразяване, че част от тях, представляващи държавна такса за първоинстанционното и въззивно производство, са платени. В останалата обжалвана част първоинстанционното решение е счетено за допустимо и правилно. Съставът на въззивния съд е формирал извод за неоснователност на предявените искове, касаещи включването в типовия договор за кредит и Общите условия към него, предлагани от ответника на физически лица, на клауза, регламентираща размер на възнаградителната лихва от около 42 % годишно и лихвен процент на ден от около 0,11 %; включването в Общите условия на конкретно посочените клаузи относно възможността на потребителя да се снабди с определени документи, изплащането на кредита по конкретни сметки, упражняването от страна на потребителя на правото му на отказ от договора за потребителски кредит. Съдът е споделил мотивите на първата инстанция и е препратил към тях съгласно чл. 272 ГПК, като с оглед оплакванията във въззивната жалба е изложил и допълнителни съображения. В тази връзка доводите за неправилност на първоинстанционното решение в частта, с която е прието, че договореният размер на възнаградителната лихва не противоречи на добрите нрави, а е поставен в зависимост от конкретните условия на договора, свеждащи се до това, че като размер договорната лихва надвишава близо четири пъти законната такава, са счетени за неоснователни. Въззивният съд е посочил, че същността на възнаградителната лихва държи сметка от една страна за цената на парите като капитал, а от друга – за цената на времето, през което търговецът е лишен от ликвидността на този капитал. След като цената се съизмерва и с времето, през което кредиторът е лишен от предоставената в заем сума, то законодателят също е съобразил горния фактор - нивата на законната лихва за забавено плащане, но той не е единственият, който следва да се има предвид при преценката дали възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави. Според съда по този въпрос ищецът се позовава на неотносима съдебна практика, постановена преди изменението на приложимия материален закон с включването на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (нова, ДВ бр. 35 от 2014 г.), съобразно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС. На следващо място въззивният съд не е споделил разбирането, че приемането на норми като тези по чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК не представлява законов регламент с пряко значение за преценката на съда, в кои случаи и в каква степен договорни възнаградителни вземания за лихви, при кратно надвишаване на определения от Министерския съвет процент на законна лихва, противоречат на добрите нрави. Установяването на несъответствие на конкретна разпоредба от потребителски договор с нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК би предпоставило извод за нищожност на същата, поради противоречие със закона. Съответствието на договорна клауза с добрите нрави обаче предпоставя преценка на обстоятелството дали договорната свобода се използва от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното й положение, която преценка се извършва към момента на сключване на договора. Въззивният съд е приел, че фактите по делото изключват извод за противоречие на клаузите, касаещи конкретно посочения размер на възнаградителната лихва, с добрите нрави, доколкото същият е определен по ясен и разбираем начин, фиксиран е за целия период на действие на договора и не възлага върху потребителя тежест, която надвишава по размер допустимата от приложимия материален закон. За неоснователни са счетени и оплакванията във въззивната жалба на ищеца, че в случая договорите за потребителски кредит на ответника нямат изискуемата се от чл. 11, ал. 1, т. 12 и т. 20 ЗПК информация. Съдът е приел за установено, че Общите условия към ДПК за физически лица на ответника са неразделна част от договора и съобразно отразеното в него са предадени на кредитополучателя, който декларира, че е запознат с тях и ги приема, като това е удостоверено от кредитополучателите по приложените по делото договори чрез подписа им. В Общите условия е налична клауза, че при погасяване на главницата по ДПК кредитополучателят/солидарният длъжник имат право да получат при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания с посочване на дължимите плащания, сроковете и условията за извършването им. Предвид изложеното съдът е формирал извод, че доколкото сключените договори за потребителски кредит са в осъществяване търговската дейност на ответника, то същият има правото, по арг. от чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ, да установи отнапред общи условия за сключените от него сделки, които да представляват неразделна част от договора и да задължават другата страна, ако тя ги е приела. В случая за действителността на процесните договори за потребителски кредит законът изисква сключването им в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, а процесните типови договори и Общите условия към тях са сключени при спазване на това изискване, поради което се налага изводът, че Общите условия представляват неразделна част от индивидуалните договори за потребителски кредит и са станали задължителни за кредитополучателя, с което изискването на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК е спазено, вкл. и с оглед изричната разпоредба на чл. 11, ал. 2 ЗПК. По същите аргументи за несъстоятелно е намерено оплакването за неправилност на обжалваното решение в частта му, с която е приет за неоснователен доводът на ищеца за несъответствие на предлаганите от ответника ДПК с нормата на чл. 11, ал. 1, т. 7 и т. 20 ЗПК. Съдът е посочил, че от съдържанието на договорите е видно, че те съдържат информация за размера на лихвения процент на ден, общия размер на кредита като глобална сума, срока на договора, размера на месечната вноска, както и банкова сметка, а изискуемата според горепосочените текстове от ЗПК информация се съдържа в Общите условия към договорите. Така същите съдържат клаузи, според които: 1/ въз основа на влязъл в сила ДПК /след двустранното му подписване/ и при положение, че са изпълнени условията, определени от ДПК и съгласно вътрешните си правила, кредиторът се задължава да предостави на клиента договорените парични средства по сметката, посочена от клиента в договора за кредит; 2/ предвидена е и възможност с нарочна молба клиентът да поиска изплащането на сумата по кредита да стане по друга сметка, независимо кой е нейният титуляр; 3/ налична са и клаузи, уреждащи правото на отказ от ДПК, при условия - без кредитополучателят да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина, да се откаже от сключения ДПК в срок от 14 календарни дни от датата на сключването му; 4/ уточнено е за случаите, в които клиентът е получил условията на договора и законоустановената договорна информация след датата на сключване на договора, че срокът за отказ тече от датата на получаването им; 5/ предвидено е, че за да упражни правото си на отказ, клиентът следва да изпрати писмено уведомление до кредитора преди изтичането на срока за отказ и да върне получената сума, ведно с дължимата възнаградителна лихва за периода от датата на усвояване на средствата по кредита до датата на връщане на главницата, като лихвата се изчислява въз основа на посочения в договора лихвен процент на ден. При наличие на посочените клаузи в Общите условия към договорите и установеното, че същите са приети от кредитополучателите след запознаването им с тях, е прието за безспорно, че посочените клаузи се считат за неразделна част от самия договор и доводите в обратната насока не съответстват на приложимия материален закон. При така изложените мотиви, обусловили постановения от въззивния съд краен резултат по спора, настоящият съдебен състав намира първата касационна жалба за основателна, по следните съображения: Трайна е практиката на Върховния касационен съд, че допустимостта на иска за защита на колективни интереси по чл. 379 и сл. ГПК, вр. чл. 186 ЗЗП не зависи от обстоятелството, дали нарушението е било преустановено от ответника и кога, с оглед преценката за наличие на правен интерес от постановяване на решение по чл. 386 ГПК (вж. решение № 60071 от 30.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1453/2020 г., I т. о., решение № 109 от 12.08.2019 г. на ВКС по т. д. № 636/2019 г., II т. о., решение № 110 от 15.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 827/2016 г., II т. о. и др.), като обжалваното решение на Софийския апелативен съд не е съобразено с нея. Посочената практика е актуална и не подлежи на ревизиране, предвид следните принципни постановки: Ако вътрешното право на държава - членка, без да противоречи на европейското законодателство, не съдържа достатъчно ясни разпоредби и поради това е възможно същите да бъдат тълкувани по различен начин, при примат на европейското право над националното и ако отношенията са предмет на уредба с Директива, важи принципът, че тълкуването следва да бъде извършено в съответствие с целта и правилата на тази директива, независимо, че същата няма пряко хоризонтално действие. В този смисъл е постоянната практика на СЕС, съгласно която от националните юрисдикции се изисква при прилагане на вътрешното право да го тълкуват, доколкото е възможно, в светлината на текста и целите на съответната директива, за да постигнат предвидения от последната резултат и следователно да спазят чл. 288, ал. 3 ДФЕС (решение по дело С-282/10 и цитираните в него). В настоящия случай към момента на решаването на спора е приета Директива (ЕС) 2020/1828 на Европейския парламент и на Съвета от 25.11.2020 г. относно представителните искове за защита на колективните интереси на потребителите и за отмяна на Директива 2009/22/ЕО, влязла в законна сила (със срок за транспониране до 25.12.2022 г.). Според член 2 от Директивата същата се прилага за национални и транснационални нарушения, включително когато тези нарушения са преустановени преди предявяването на представителния (т. е. колективния) иск или когато тези нарушения са приключили преди приключването на производството по представителния иск. Разпоредбата е въз основа на съображение 20 от Преамбюла, а именно: в обхвата на тази директива да бъдат включени и нарушенията, които са били преустановени преди началото или приключването на представителния иск, тъй като може да е необходимо да се предотврати повторението на дадена практика чрез нейната забрана, да се установи, че дадена практика представлява нарушение или да се улесни обезщетяването на потребителите. Предвид това, че действащият български закон не поставя изрични изисквания за допустимост на колективния иск в зависимост от момента на извършването и/или преустановяването на нарушението, то националното право не противоречи на съюзното, като в този случай тълкуването и прилагането му следва да се подчини на посочения по-горе правен принцип, обуславящ извод за допустимост на предявения иск. Във връзка с доводите на ответника следва да се отбележи, че искът по чл. 186 ЗЗД е един - за преустановяване или за забрана на действия или търговски практики, които са в нарушение на колективните интереси на потребителите. Преустановяването касае нарушения, включени в предмета на действащи договорни отношения, а забраната цели подобни да не бъдат използвани от търговеца при бъдещо договаряне. В този смисъл неоснователно е възражението, че „отделен“ осъдителен иск за забрана не е предявяван и че по тази причина първоинстанционното решение е недопустимо, като постановено при условия на свръхпетитум. Извън горното следва да се посочи, че констатацията на въззивния съд за преустановяване на нарушенията, касаещи т. нар. допълнителни услуги, не съответства изцяло на данните по делото, тъй като в променените общи условия такива все още съществуват. Т. е. налице е практика, която не е преодоляна, поради което и на това основание следва да се приеме, че искът по чл. 186 ЗЗП е предявен при наличие на правен интерес. С оглед изложеното се налага изводът, че извършеното от въззивния съд граматическо и логическо тълкуване на нормите на чл. 379, ал. 3, пр. 1 ГПК и чл. 187, т. 2 ЗЗП, както и позоваването на практика на ВКС от 2013 г., обусловило преценката му за отпаднал преди предявяването на исковата молба правен интерес от търсената защита на колективни права и съответно за недопустимост на исковото производство, е незаконосъобразно. По тези съображения въззивното решение в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение и е прекратено производството по делото следва да бъде отменено като неправилно и делото да се върне за разглеждането му от друг състав на Софийския апелативен съд. По отношение на втората касационна жалба съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение намира, че същата е частично основателна, предвид следното: По отношение клаузата за размера на възнаградителната лихва в договорите за потребителски кредит следва да бъде съобразено, че тъй като тя е част от основния предмет на договора (представлява възнаграждение за ползване на предоставената сума), преценка за нейната неравноправност може да се прави единствено в случай, че същата не е изразена по ясен и разбираем начин, в какъвто смисъл е както практиката на СЕС, така и разпоредбата на чл. 145 ЗЗП. В случая посоченото изключение не се установява от данните по делото. Независимо от изложеното не е налице и твърдяното противоречие с добрите нрави. Неоснователно е оплакването на касатора за неправилност на въззивното решение в тази част по съображения, че разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е без значение за извършването на горната преценка, тъй като е напълно неотносима към размера на ГЛП, както и че всяко надвишаване на възнаградителната лихва над три пъти размера на законната (съобразно стара практика по различни от настоящия случаи) свидетелства за такова противоречие. Следва да се посочи, че Върховният касационен съд вече има произнасяне по същество в идентична хипотеза – вж. решение № 50086 от 21.12.2023 г. по т. д. № 1027/2022 г. на І т. о., което се споделя и от настоящия съдебен състав, по следните съображения: Целта на ЗПК съгласно чл. 2 от същия е защита на потребителите, което априори означава, че специалният закон обхваща всяка договорка, която би увредила потребителя, вкл. с оглед изискването за спазване на добрите нрави, при отчитане на вида и предмета на договора. Ограничение относно размера на възнаградителната лихва в ЗПК не се съдържа. За първоначално определения й размер важат общите правила относно договарянето, като регулацията е основана на друг подход – определяне в чл. 19, ал. 4 ЗПК на максимален размер на годишния процент на разходите (до пет пъти размера на законната лихва), включващ и размера на възнаградителната лихва. Ако ГПР се формира основно от лихви, установеният в закона размер ще представлява и граница, до която възнаградителната лихва е допустима. Следователно като е изградил извода си въз основа на обстоятелствата, че размерът на лихвения процент е определен по ясен и разбираем начин, фиксиран е за целия период на действие на договора и не възлага върху потребителя тежест, която надвишава по размер допустимата по закон, въззивният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Във връзка с клаузите, по отношение на които се поддържа, че в нарушение на чл. 11 ЗПК се намират в общите условия по договорите за потребителски кредит, вместо в самите договори; и в изпълнение на служебните си задължения да следи за допустимостта на обжалваното решение, настоящият съдебен състав приема следното: Въззивният съд не е съобразил, че първоинстанционният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, чийто петитум не кореспондира с изложените в нея обстоятелства, които са, че в нарушение на закона определени клаузи относно правата на потребителите не са включени в съдържанието на договорите за потребителски кредит, а се намират единствено в общите условия към тях. Така първата съдебна инстанция е постановила решение, с което отхвърля иск за преустановяване на действия, нарушаващи колективните интереси на потребителите и изразяващи се във включването в Общите условия към договор за потребителски кредит на определени клаузи – т. 2 и т. 3 от диспозитива, като решението е съответно на отправеното към съда искане. С уважаването на подобен иск би се постигнал обратен ефект – заличаване на тези клаузи от Общите условия, без да се създаде задължение за ответника да промени съдържанието на договорите в искания от сдружението смисъл, т. е. би се стигнало до пълното им премахване, което не съответства на нуждата от защита. По тази причина ответникът по касация възразява, че подобен иск е недопустим, като лишен от правен интерес. Искът би бил недопустим, ако такъв действително беше предявен. В случая обаче е налице противоречие между обстоятелствената част на исковата молба и нейния петитум, което е подлежало на отстраняване от въззивния съд, съгласно задължителните указания, дадени в т. 5 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид констатирания порок и в съответствие с постановките на цитираното тълкувателно решение, в тази част въззивното решение следва да бъде обезсилено като недопустимо, като делото следва да се върне на същия съд за уточняване петитума на иска и за произнасяне по жалбата в съответствие с направените уточнения. По отношение отговорността за разноски за касационната инстанция следва да се приложи разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ГПК. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 108 от 21.02.2023 г. по в. т. д. № 933/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд в частта, с която е обезсилено като недопустимо решение № 261972 от 14.06.2022 г. по гр. д. № 14327/2020 г. по описа на Софийския градски съд в частта му, с която по предявен от СНЦ „Сдружение за правна помощ на потребителите“ иск ответникът „Профи кредит България“ ЕООД е осъден да преустанови действията си, с които нарушава колективните интереси на потребителите и които се изразяват във включването в Общите условия към договора за потребителски кредит, с които се предоставят кредити на физически лица, действали преди 01.06.2020 г., на следните клаузи, предвиждащи предоставянето на една или всички от посочените допълнителни услуги срещу заплащане: 1/ Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит; 2/ Възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3/ Възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4/ Възможност за смяна на датата на падеж; 5/ Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства; както и в частта, с която на „Профи Кредит България“ ЕООД е забранено прилагането на така посочените клаузи в бъдеще, вкл. посочването им в бъдещи версии на Общите условия, приложими за потребителски кредити, предлагани на физически лица, като производството по делото в тази част е прекратено. ВРЪЩА делото на Софийския апелативен съд за разглеждане от друг съдебен състав в посочената по-горе част. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 108 от 21.02.2023 г. по в. т. д. № 933/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 261972 от 14.06.2022 г. по гр. д. № 14327/2020 г. по описа на Софийския градски съд в частта му, с която е отхвърлен искът на СНЦ „Сдружение за правна помощ на потребителите“ за осъждане на „Профи кредит България“ ЕООД да преустанови действията си, с които нарушава колективните интереси на потребителите, изразяващи се във включването в типов договор за кредит и Общи условия, с които се предоставят потребителски кредити на физически лица на клауза, регламентираща размер на възнаградителната лихва от около 42 % годишно и лихвен процент на ден от около 0,11 %. ОБЕЗСИЛВА решение № 108 от 21.02.2023 г. по в. т. д. № 933/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 261972 от 14.06.2022 г. по гр. д. № 14327/2020 г. по описа на Софийския градски съд в частта му, с която е отхвърлен искът на СНЦ „Сдружение за правна помощ на потребителите“ за осъждане на „Профи кредит България“ ЕООД да преустанови действията си, с които нарушава колективните интереси на потребителите, изразяващи се във включването в Общите условия към договор за потребителски кредит на клауза, според която: „При погасяване на главницата по ДПК кредитополучателят / солидарният длъжник имат право да получат при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка във формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания с посочване на дължимите плащания, сроковете и условията на извършването им“; както и във включването в Общите условия към договор за потребителски кредит на следните клаузи: „Въз основа на влязъл в сила ДПК и при положение, че са изпълнени условията, определени от ДПК и съгласно вътрешните правила, кредиторът се задължава да предостави на клиента договорените парични средства по сметката, посочена от клиента в договора за кредит. С нарочна молба клиентът може да поиска изплащане на сумата по кредита да стане по друга сметка, независимо кой е нейният титуляр“; „Кредитополучателят има право, без да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина, да се откаже от сключения ДПК в срок от 14 календарни дни от датата на сключването му. В случаите, когато клиентът е получил условията на договора и законоустановената допълнителна информация след датата на сключване на договора, срокът за отказ тече от датата на получаването им. За да упражни правото си на отказ, клиентът е длъжен: да изпрати писмено уведомление до кредитора преди изтичането на срока за отказ; да върне по сметката на кредитора получената сума и да заплати лихвата, начислена за периода от датата на усвояване на средствата по ДПК до датата на връщане на главницата“. ВРЪЩА делото в тази част на друг състав на Софийския апелативен съд за отстраняване нередовностите на исковата молба, изразяващи се в противоречие между обстоятелствена част и петитум, и за постановяване на съответно решение. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: