7 Р Е Ш Е Н И Е № 171 Гр. София, 01 ноември 2018 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора А. Гебрев като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 874/2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на подс. В. Г. Д. чрез защитника му – адв. В. Б., против присъда № 1/18. 05. 2018 год., постановена по в. н. о. х. д. № С – 7/2017 год. по описа на Софийски градски съд, наказателно отделение, 17 въззивен състав. В жалбата и писменото допълнение към нея са релевирани всички касационни основания и наред с това се поддържат и твърдения за необоснованост на въззивния съдебен акт. Твърди се, че материалният закон е приложен неправилно, тъй като инициативата за контактите с подсъдимия принадлежи на пострадалите и именно те са настояли пред него за помощ, за да не бъдат съборени обектите, в които осъществяват своята стопанска дейност, а освен това активното участие в разговора с пострадалия С. принадлежи на свид. К.. В подкрепа на тезата за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се изтъква, че градският съд е игнорирал обясненията на подсъдимия, интерпретирал е превратно свидетелските показания и е основал присъдата си на недопустими предположения. Сочи се, че като не е възприела като достоверни обясненията на подсъдимия за причините да поиска и да получи инкриминираните суми, контролираната инстанция е направила незаконосъобразни изводи относно субективната страна на деянието. В тази връзка се предлага касационният съд да извърши собствена оценка на това доказателствено средство, да кредитира същото и да отмени въззивната присъда като оправдае подсъдимия. Направено е и алтернативно искане за изменение на съдебния акт в санкционната му част с индивидуализация на наказанието при условията на чл. 55 от НК, тъй като не е отчетено, че подсъдимият е с чисто съдебно минало и положителни характеристични данни. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Подс. В. Д. се солидаризира с аргументите на защитника си и моли да бъде признат за невинен по повдигнатото му обвинение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 7669/19. 09. 2016 год., постановена по н. о. х. д. № 7459/2016 год. Софийски районен съд, НО, 129 състав е признал подс. В. Г. Д. за невиновен в това, че в периода 13-19. 02. 2015 год. в [населено място] при условията на продължавано престъпление в качеството си на длъжностно лице в кръга на службата си с цел да набави за себе си имотна облага възбудил и поддържал заблуждение у Д. Н. С. и Б. Л. Б. и с това им причинил имотна вреда в общ размер 1 500 лева, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 3 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Съдебният акт е проверен по протест на прокурора с искане за осъждане на подсъдимия по повдигнатото му обвинение и с присъда № 1/18. 05. 2018 год., постановена по в. н. о. х. д. № С – 7/2017 год. по описа на Софийски градски съд, наказателно отделение, 17 въззивен състав, е отменен. С въззивната присъда подсъдимият е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК и е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години от влизане на присъдата в сила, като е оправдан по първоначалното обвинение за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 3 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Касационната жалба е неоснователна. Преди всичко следва да се подчертае, че доводите на подсъдимия и неговия защитник, отнасящи се до приетата от градския съд фактология и обосноваността на проверяваната присъда, не подлежат на разглеждане, защото не са съобразени със спецификата на касационното производство. Тъй като не е инстанция по фактите, а само такава по правото, ВКС не може да приема нови фактически положения, а необосноваността не съставлява самостоятелно касационно основание. Касационният контрол се осъществява във фактическите рамки, поставени от въззивния съд. Единственото изключение от това принципно положение е разпоредбата на чл. 354, ал. 5 от НПК, но настоящият казус без съмнение не попада в посочената хипотеза. С оглед тези особености проверката, която следва да извърши касационната инстанция, е ограничена само до спазване процесуалните правила за формиране на вътрешното убеждение от страна на долу стоящия съд, каквито аргументи се съдържат в касационната жалба. Внимателният прочит на мотивите към въззивната присъда не дава основание да бъде възприето недоволството на подсъдимия от аналитичната дейност на контролираната инстанция. В изпълнение на задължението си да провери изцяло правилността на атакувания съдебен акт СГС е констатирал допуснатото нарушение на процесуалните правила при приложението на диференцираната процедура по чл. 371, т. 1 от НПК и е провел съдебно следствие като е разпитал лично и непосредствено всички свидетели, чиито показания първостепенният съд е пропуснал да приобщи към доказателствената съвкупност по реда на чл. 283 от НПК. Събраните в хода на първоинстанционното и въззивното съдебно следствие гласни и писмени доказателства, както и експертните заключения са били обсъдени поотделно и в съвкупността им, а оценъчната дейност на контролираната инстанция е реализирана при спазване на правилата на формалната логика, като доказателствата са ценени съобразно действителното им съдържание и са изложени убедителни мотиви във връзка с достоверността им. Неоснователни са твърденията на касатора, че присъдата почива на предположения. Изводите, че В. Д. не е имал намерение и възможност да изпълни ангажиментите, поети към свидетелите С. и Б., не са произволни, а са направени след задълбочен анализ на доказателствената съвкупност. Контролираната инстанция се е позовала на показанията на пострадалите, като предвид това им качество е подходила към разказаното от двамата с дължимото внимание. Съдът е оценил, че досежно съществените обстоятелства, свързани с начина на протичане на проверките, участвалите в тях лица, направените констатации и изявленията на тези лица, срещите и разговорите на свидетелите с подсъдимия, поисканите от него суми и целта за която са поискани твърденията на Б. и С. са останали непроменени, а известните непълноти и несъответствия между заявеното от тях пред разследващ орган и по време на съдебното следствие са естествена последица от отдалечеността на инкриминираните събития и не се дължат на стремеж да бъдат изопачени или укрити важни обстоятелства. В тази насока е отчетено, че и двамата свидетели добросъвестно са признали, че са търсили начини, ако не да избегнат, то поне да отложат събарянето на обектите, за да продължат работата си и същевременно да се снабдят с необходимите документи за узаконяването им. Заявеното от тях е интерпретирано съобразно действителното му съдържание, без да се влага смисъл какъвто то не притежава, без някои от твърденията да са извадени от контекста на цялостния разказ и без съдът да се позовава на такива каквито в действителност пострадалите не са излагали. В същото време са анализирани и приложимите законови и подзаконови нормативни актове, установяващи ограничените правомощия на служителите от столичния инспекторат във връзка с премахването на незаконни преместваеми обекти на територията на Столична община. Компетентността на други държавни органи да вземат решение за това, наред с последователността в показанията на свидетелите С. и Б., е дала още един сериозен аргумент в подкрепа на заключението, че Д. е действал с измамлива цел. Несподеляеми са възраженията за игнориране обясненията на подсъдимия, съгласно които той взел пари от свидетелите Б. и С. от чисто алтруистични подбуди и с намерение да им съдейства да избегнат събаряне на незаконните обекти и да ги узаконят. За игнориране на едно или друго доказателствено средство може да се говори само когато съдът е оставил без внимание съдържащата се в него информация, интересуваща процеса, т. е., когато не са изпълнени процесуалните задължения за обсъждането му в съвкупност с останалите доказателствени източници; когато не е извършен анализ на свидетелските показания или обясненията на подсъдимия от гледна точка на пълнота, изчерпателност, убедителност, вътрешна съгласуваност и логическа последователност или пък когато избирателно са ползвани части от тях, като са извадени от контекста на цялостния разказ на разпитаните лица. Обстоятелството, че съдът се е отнесъл с недоверие към едни или други доказателствени средства не означава, че те са игнорирани. Негово суверенно право е да кредитира или не доказателствата по делото, стига да изложи съображения защо те не могат да бъдат оценени като достоверни и отговарящи на обективната истина. При това той не е обвързан от задължение винаги и при всякакви обстоятелства да дава вяра на обясненията на подсъдимия – противното би означавало на това доказателствено средство да се придаде формална доказателствена сила в нарушение на забраната на чл. 14, ал. 2 от НПК, още повече, че то поначало има двойствена природа, тъй като освен доказателствено средство е и средство за защита. Тези принципни положения са били съобразени от градския съд и той е достигнал до извод за недостоверност на заявеното от В. Д. не само защото последният не е могъл да посочи при разпита си към кои свои колеги и познати адвокати е щял да се обърне за съдействие, за да изпълни поетия ангажимент към свидетелите Б. и С., но и защото тезата, че поискал парите, за да не се налага той да плаща на своите познати, ако пострадалите не им платят дължимото им се адвокатско възнаграждение, е крайно неубедителна предвид съществуващите законови възможности по чл. 37 от Закона за адвокатурата. Наред с това от съществено значение за тази преценка са били показанията на двамата пострадали, които последователно и неотклонно са поддържали, че в проведените с тях разговори подсъдимият не е обещавал да ги свърже с адвокат, който да им окаже компетентна юридическа помощ, нито със свои колеги, които да им разяснят съответните административни процедури и възможностите за по-бързото им преодоляване. Не е оставено без внимание и обстоятелството, че след настойчиви молби от свид. Б. подсъдимият се е съгласил да намали исканата от него сума на 500 лева, а свид. С. е бил посъветван да говори с хазайката си за „отбиване на един месечен наем“, чийто размер Д. не е знаел предварително, за да е сигурен, че тази сума би била достатъчна за заплащане на съответното адвокатско възнаграждение, което поначало е въпрос на договаряне между адвокат и клиент. Обясненията на подсъдимия са били обсъдени и в контекста на документираната със специални разузнавателни средства мобилна комуникация на подсъдимия с неговия колега – свид. К., и с пострадалите и след прецизен анализ и вярна и точна интерпретация на протоколите за веществени доказателствени средства съдът убедително е защитил извода си, че В. Д. не само не е имал намерение да изпълни поетите ангажименти, но и към действията му по мотивиране на Б. Б. и Д. С. да платят исканите суми са съпричастни и самият К., и свид. Т. Г.. При положение, че аналитичната дейност на въззивната инстанция не страда от пороците, описани в касационната жалба, не може успешно да се поддържа, че тя е довела до неправилно приложение на материалния закон. Не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК и тъй като възприетите от контролираната инстанция факти очертават съставомерно поведение на подсъдимия, не може да бъде удовлетворена претенцията му за оправдаване по повдигнатото му обвинение. Обстоятелството, че при мотивиране на пострадалите да му дадат исканите суми, подсъдимият не е използвал сила или заплашване не се отразява върху съставомерността на деянието. Този факт би бил от значение, ако повдигнатото обвинение беше за принуда по смисъла на чл. 143 от НК, за изнудване по чл. 213а и сл. от НК или за конкретна хипотеза на подкуп по чл. 302, т. 2 от НК. За разлика от посочените престъпления мотивационното въздействие върху пострадалия не включва в себе си принуда и той извършва акт на имуществено разпореждане не противно на действителната си воля, а защото има неверни представи за съществуването, несъществуването или естеството на факти с правно значение от заобикалящата го действителност. Въззивният съд е дал законосъобразна правна оценка като неоказващи влияние върху съставомерността на деянието и на още две обстоятелства, на които се позовава защитата в касационната жалба – че свидетелите С. и Б. сами са потърсили начин да разрешат възникналия проблем с незаконните постройки, както и че при извършване на проверката на свид. С. първоначално по-активен участник в разговора е бил свид. К.. Действително К. пръв е заявил на пострадалия С., че ще му е необходим около шестмесечен срок, за да се снабди с документи и че съществува възможност да се даде отсрочка за събарянето на обекта. Обвинението срещу подсъдимия по този пункт на обвинението обаче е не за възбуждане, а за поддържане на заблуждение и тази форма на изпълнителното деяние е била осъществена от Д. като на 13. 02. 2015 год. е потвърдил казаното от колегата си, укрепвайки по този начин създадените от К. неверни представи. Впоследствие активното поведение на подсъдимия със същата насоченост е продължило и на 19. 02. 2015 год., когато двукратно е посочил, че с даването на сумата в размер на един месечен наем проблемът на свидетеля ще бъде разрешен и той ще има на разположение половин година да легализира незаконния обект. Аналогично е положението и с второто деяние, включено в продължаваната престъпна дейност – това с пострадал Б. Б.. Обстоятелството, че Б. е комуникирал първоначално със свид. К. не обосновава несъставомерност на извършеното от подсъдимия, защото ролята на свидетеля се изчерпва с представянето на Д. пред пострадалия като лице, което може да намери изход от ситуацията, и с предоставянето на телефонния му номер. Тези действия на К. биха могли да бъдат квалифицирани като помагачество по смисъла на чл. 20, ал. 4 от НК при наличието на съответно обвинение и не водят до отпадане наказателната отговорност на подсъдимия, защото именно изявленията на последния по време на телефонния разговор от 18. 02. 2015 год. са създали неверни представи у свид. Б. относно възможността Д. да съдейства за отлагане събарянето на обекта и за последващото му узаконяване, а впоследствие тези неверни представи за били затвърдени на 19. 02. 2015 год. при срещата на двамата на паркинга пред заведението „М.“ на [улица]. Обстоятелството, че пострадалите активно са търсили начин да избегнат събарянето на обектите също не води до несъставомерност на деянието по чл. 209 от НК. Инициативата на свидетелите за проведените разговори би била от значение, ако правната квалификация на деянието беше по чл. 301 от НК. Доколкото обаче обещаното от подсъдимия съдействие излиза извън кръга на неговите правомощия и в същото време той не е имал нито намерение, нито възможност да изпълни обещаното, отговорността му правилно е ангажирана по чл. 209 от НК. Именно последното обстоятелство законосъобразно е мотивирало въззивния съд да приеме, че деянието е съставомерно и от субективна страна. Несъстоятелно е и оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. Единствените конкретни аргументи в жалбата извън пространните цитати от научни трудове са свързани с липсата на предишни осъждания и добрите характеристични на подсъдимия. Същите безспорно са смекчаващи обстоятелства и именно като такива са третирани от градския съд за обосноваване на извода, че Д. е добре вграден в обществото и целите по чл. 36 от НК са постижими с наказание в размер, близък до минималния, предвиден за престъплението по чл. 209, ал. 1 от НК. Те обаче не притежават изискуемата от цитираната разпоредба изключителност и необичайност, която да отличава настоящия казус от подобните нему. Напротив, и чистото съдебно минало, и положителната характеристика се възприемат като правило, норма в обществото, поради което сами по себе си не могат да обосноват приложението на чл. 55 от НК. В същото време това са единствените смекчаващи обстоятелства по делото и те не могат да бъдат преценени като многобройни, защото не надхвърлят съществено в количествено отношение отегчаващите такива – проявената от подсъдимия упоритост и съвкупния размер на причинените вреди, които освен това не позволяват да се приеме, че и най-лекото наказание, предвидено за извършеното от Д. престъпление, се явява несъразмерно тежко. Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 5 от НПК и въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 1/18. 05. 2018 год., постановена по в. н. о. х. д. № С – 7/2017 год. по описа на Софийски градски съд, наказателно отделение, 17 въззивен състав. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.