Р Е Ш Е Н И Е
№
556
гр.
София, 19 април 2010 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република
България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на шестнадесети
декември през две хиляди и девета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Лидия Стоянова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Татяна Кънчева
2. Жанина Начева
при секретаря …… Н. Цекова …………………………………….......... в
присъствието на прокурора ….. Гебов ……………………....................... изслуша
докладваното от съдия Ж. Начева …………………………………......... наказателно дело № 383
по описа за 2009 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимата С. Д. Я. срещу въззивно решение № 66 от 18.05.2009 г. на Варненския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 82/09 г.
В жалбата се изтъкват всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Прави се искане за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимата или връщане на делото за ново разглеждане. В допълнителните съображения подробно са развити доводи за поредица от съществени процесуални нарушения, накърняващи правото на защита на подсъдимата – пропуски в обвинителния акт, противоречие както в самите мотиви на въззивното решение, така и между мотивите и диспозитива, липсата на отговор по доводи с решаващо значение, незаконосъобразно отхвърлени доказателствени искания и опорочена като цяло доказателствена дейност на съда, довела до осъждане по предположение за деяние, което е несъставомерно както в обективно, така и в субективно отношение. Твърди се, че наложеното наказание лишаване от свобода е явно несправедливо, а лишаването от права е наложено при отсъствието на предвидените условия по чл. 37, ал. 1, т. 6 НК.
В съдебно заседание защитниците (адв. Спасов и адв. З) поддържат жалбата. Подбират някои от основните си доводи с подчертан акцент върху касационното основание за допуснати съществени процесуални нарушения.
Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище, че въззивният съд не е съблюдавал стриктно задължението си по чл. 13 НПК, но въпреки това, по-справедливо ще бъде обжалваното решение да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното.
С присъда № 22 от 17.02.2009 г. по н. о. х. д. № 1390/08 г. Варненският окръжен съд е признал подсъдимата С. Д. Я. за виновна в това, на 20.03.2002 г. в гр. В. в качеството си на длъжностно лице – съдия-изпълнител при Варненския районен съд с цел да причини вреда на Р. Ц. П. , като го лиши от правото му, произтичащо от качеството на взискател по изпълнително дело № 2503/96 г. по описа на Съдебно изпълнителната служба при Варненския районен съд да удовлетвори вземането си от длъжника Д. Великов в размер на 2 803 328 лева (нед.), ведно със законната лихва, чрез изпълнителния способ, посочен от него – публична продан на недвижими имоти, собственост на Д. Великов, да е нарушила служебните си задължения, като чрез писмо вх. № 2 от 20.03.2002 г. по описа на Службата по вписванията при Варненския районен съд е вдигнала наложената възбрана на недвижим имот, вписана в книгите за вписване на 24.01.1997 г., т. 1, № 22, вх. рег. № 8* без да е било налице законно основание за вдигане на възбраната, съгласно чл. 330 от ГПК (отм.) и от това са могли за настъпят немаловажни вредни последици, поради което и на основание чл. 282, ал. 1, пр. 1 и чл. 54 НК е наложил наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил за срок от три години, на основание чл. 66, ал. 1 НК. Съдът е признал подсъдимата за невинна да е извършила продължавано престъпление по смисъла на чл. 26, ал. 1 НК. В нейна тежест е възложил разноските, направени по делото.
С въззивно решение № 6 от 18.05.2009 г. по в. н. о. х. д. № 82/09 г. Варненският апелативен съд е изменил присъдата, като е наложил на подсъдимата и наказание по чл. 37, ал. 1, т. 6 НК – лишаване от право да заема длъжността „частен съдебен изпълнител” за срок от една година и шест месеца. В останалата част е потвърдил присъдата.
Касационната жалба, която почива на доводи по чл. 348, ал.1, т. 2 НПК е ОСНОВАТЕЛНА.
На първо място се твърди, че обвинителният акт съдържа непълноти относно изпълнителното деяние, което съществено е ограничило възможността на подсъдимата пълноценно и ефективно да се защитава.
Посоченият довод е неприемлив.
Обвинителният акт не страда от значими недостатъци, които да налагат връщане на делото на досъдебното производство. Прокурорът ясно е очертал пределите на обвинението и достатъчно подробно е уточнил фактите и правната квалификация, върху които подсъдимата Я. ще следва да се защитава. В правомощията на съда по същество е да прецени дали установените фактически положения, изведени от надлежно събраните и проверени доказателства, подкрепят всички съставомерни признаци, в т. ч. и вмененото нарушение на чл. 330, ал. 1 и ал. 2 ГПК, с което прокурорът е запълнил съдържанието на фактическия състав на престъплението по чл. 282, ал. 1 НК.
В светлината на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК в жалбата пространно се развиват аргументи срещу мотивите и тяхната несъвместимост с диспозитива на решението на съда.
Доводите в този аспект са основателни.
Варненският апелативен съд, разглеждащ делото по същество, не е изпълнил процесуалното си задължение да изложи ясни, непротиворечиви и достатъчно изчерпателни мотиви по всички фактически и правни въпроси, довели го до решението в диспозитива.
На първо място, в мотивите са представени разнопосочни съображения какво нарушение на служебните си задължения като съдебен изпълнител съзнателно е извършила подсъдимата. Варненският апелативен съд е приел, че деянието на подсъдимата се е изразило в извършване на действия (вдигане на възбрана върху недвижим имот от 1360 кв. м., собственост на Д. Великов) без да е титуляр на състава, без да е сезирана с писмена молба, без да е налице правно основание по чл. 330 ГПК и при положение, че изпълнителното дело № 2506/96 г. е спряно и не се намира в съдебно-изпълнителната служба. Многократно е наблягал на приетото за установено фактическо положение, че цитираното изпълнително дело е било спряно в момента на вдигане на възбраната (чл. 329 ГПК), в какъвто случай изрично е посочил наличието на временна забрана за извършване на изпълнителни действия и е подчертал изключението по чл. 310, ал. 4 ГПК само за действия, които обезпечават изпълнението. Паралелно съдът е отбелязал липсата на основание по чл. 330 ГПК, при това наред с аргумента за наличието на правно уредена възможност съдебно-изпълнителният орган да вдигне възбрана върху недвижим имот и вън от случаите, предвидени в чл. 330, ал. 1 ГПК (л. 46). В тази насока без каквито и да било пояснения само бегло е споменал, че в разглеждания случай не е съществувало друго правно основание.
От изложеното е видно, че липсва яснота кое служебно задължение въззивният съд приема, че подсъдимата Я. е нарушила в качеството си на съдебен изпълнител. В мотивите изобщо не личи нейното фактическо поведение да е преценявано в контекста на нормативно предписаните правила по чл. 330, ал. 1 и ал. 2 ГПК, включени в обхвата на повдигнатото обвинение.
По линия на същото възражение в жалбата се твърди, че съдът е допуснал съществено противоречие както в самите мотиви, така и между тях и решението в диспозитива да се потвърди осъждането на подсъдимата.
Съдържанието на мотивите на въззивното решение напълно оправдават посоченото от защитата твърдение. В тях са застъпени две противоположни тези относно специалната цел на дееца, която представлява задължителен признак от състава на престъплението по чл. 282, ал. 1 НК. От една с. , на л. 41 от материалите по въззивното производство Варненският апелативен съд е приел за установено, че подсъдимата Я. е целяла да причини вреда на взискателя Р. Ц. П. От друга с. , на л. 42 изрично е отбелязал, че от доказателствата всъщност личи основната цел на Я. преди всичко да набави за Д. Великов облага, но такова обвинение не й е повдигнато.
Използваният процесуален подход основателно поражда възражението на защитниците за накърнено право на справедливо гледане на наказателното дело, гарантирано от чл. 6, пар. 1 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи, респективно наведените доводи, че съдът е подменил обвинението и е потвърдил осъждане за деяние, различно от това, в което подсъдимата е била обвинена и по което е могла да се подготви и ефективно да се защитава.
Защитниците са поддържали по същество, позовавайки се на конкретни доказателства, че от действията на подсъдимата не е било възможно реално да настъпят инкриминираните като немаловажни вредни последици, тъй като вземането е било всякога обезпечено с наложената възбрана върху друг имот на длъжника (1/2 идеална част от незастроено дворно място от 855 кв. м.). Въззивният съд, който е приел за установено посоченото фактическо положение (л. 37), не е отговорил на довод с решаващо значение, а и с рефлекс върху въпроса за умисъла, който законът изисква за това престъпление. Аргументът, че подсъдимата не е имала възможност в качеството си на съдебен изпълнител да преценява дали в полза на взискателя против длъжника са наложени и други възбрани, в крайна сметка може да има отношение към самото изпълнително деяние.
Недостатъчните, неясните и противоречиви мотиви не позволяват на Върховния касационен съд да извърши проверка дали материалният закон е бил приложен правилно. Те покриват смисъла на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, чиято последица е отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане.
По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 НПК
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 66 от 18.05.2009 г. на Варненския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 82/09 г.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Варненския апелативен съд, което да започне от съдебно заседание.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: